Когато сърцето търси изход

Проповед на протойерей Михаил Манев в Четвъртата неделя след Петдесетница – 5 юли 2020 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

Христос Воскресе!

Възлюбени в Господа народ избран,
Когато Иисус слиза от планината, където каза Блаженствата, в Капернаум, Го срещат стареите и Му разказват за един човек, не иудеин, езичник, по-долен от тях, който имал добро разположение към тях – със спестените си пари изграждал синагога, за да могат да се молят. И малко по-късно Го среща този римски войник. И той иска от Христос нещо, което за тогавашните времена е било странно. Иска Бог да дари изцерение на неговия слуга. Не защото му е жал за парите, които е дал за роба си. Не защото този роб след това ще му служи дълго и вярно и той ще има изгода от това. Не. А затова, че този роб се мъчи и люто страда. Сърцето му се е изпълнило с болката, която този негов роб изпитвал. И това сърце, преизпълнено с такава жалост към него, търси изход.

Той сигурно е викал различни лекари, знахари – да се опитат да го излекуват. И когато чува за този пророк, силен на думи и дела, сърцето му се изпълва с надежда, че Той ще го изцери. С убеденост, че този пророк може да направи така, че неговият роб да не страда вече. Да бъде цял. С когато Христос потвърждава, че ще отиде, от този момент нататък евангелският разказ е подчинен на смирението на римския войник. Онзи, на когото са подвластни много хора, онзи на когото са подвластни много войници, онзи на когото са подвластни много роби, на които той заповядва какво да правят. Дали да живеят, или да умрат. Та Човек, който има власт над душите на толкова много народ, изведнъж смирява себе си и казва на Христос, че не е достоен, Той да влезе под неговия покрив... Но той изразява и своята вяра, като казва на Христос, че дори само една дума да каже, слугата му ще оздравее, защото всичко е подвластно на Него, на Христос.

И ето, стоя в храма и виждам как различни хора идват, и любимото ми, като дойдат и кажат: Отче, искам да ми прочетеш Киприянови молитви. И ги питам: Защо бе, хора, защо искате да ви прочета такива молитви, кой ви каза за тях? – А, ами чували сме. Ей така, да ни тръгне животът. Викам: И накъде да ви тръгне вашият живот? Защото ще тръгне, ама накъде искате да ви тръгне животът? Когато пожелаете да тръгнете нанякъде, трябва да знаете посоката, целта в това пътешествие. Та накъде искате да отидете с тези Киприянови молитви? – Ами късмет да имаме... Викам: Как така да имате късмет? Дошли сте в храма Божий, дошли сте за среща с Христа и искате от Него късмет да ви даде. Нещо по-конкретно нямаме ли в този късмет? Кола, апартаменти, жена, съпруг... И тогава започва една голяма трагедия, която завършва с думите: Е, добре де, като не искаш да ни четеш молитвите, не ни ги чети!

И всъщност, сякаш хората идват в храма ей така, между другото, ако може нещо да стане, да стане – да не би случайно да са пропуснали и тоя келепир, дето има една дума. Да не би случайно, ако оттука може нещо да изпадне, да са го пропуснали. Ей така, между врачката, между гледачката, между доктора и кредита от банката, ще минем през църквата, през храма, за да може, ако има нещо, да го вземем... Ама то от храма може да вземеш нещо само ако вярваш. Ако вярваш така, както вярвал стотникът, че Христос може само с една дума да направи така, че да изгони тази болест от неговия роб. Ала преди това какви неща е направил той – построил е синагога, грижел се за народа, грижел се за роба си, полагал е усилия да живее спрямо вярата, пък тогава пристъпва към Бога не за себе си да проси, а да просиш за онзи, който няма надежда, за онзи, който зависи от него и се надява на неговата милост. Не за себе си.

И когато Христос вижда тази силна вяра, казва, че такава вяра не е виждал в цяла Иудея. А след това казва и едно странно нещо – че синовете Божии ще бъдат изгонени от трапезата на господаря, трапезата, където са седнали Авраам, Исаак и Иаков, и че от изток и от запад ще дойдат народи, които ще заместят синовете Божии. Да, светите Отци казват, че става дума за иудеите – този син Божи, който не разпознава волята на баща си и убива Неговия Син, и по този начин въстава срещу своя баща. А другите – от изток и от запад – ще преклонят глава пред Него и ще Го следват. Тогава те ще седнат на тази трапеза, ще я изпълнят.

И колко много приличаме ние на иудеите, понякога си го мисля... Имаме благодат връз благодат, имаме такава голяма надежда, имаме заповеди, които са ни дадени, и път, който трябва да извървим... И не желаем да го направим. Ама твърдо. Винаги намираме някакви оправдания – да не постим, да не се молим, да не бъдем добри. Полагаме всякакви усилия да не бъдем такива, какви то Христос иска от нас. Роптаем, пием, блудстваме, лъжем и мамим. И някак си много приличаме на онези, които ще бъдат изхвърлени. Не заради това, защото Бог ни мрази и не желае да седнем там. Не. Защото ние не сме Негови! Ние ходим по прищевките на ума си и накъдето сърцето ни тегли... Забравяме, че сме образ и пълнота на Бога. (...) И как трябва да живеем ние, за да каже Той: Ето, този е Мой възлюбен син?! Да Го зарадваме, да се гордее Той с нас... И колкото и странно да е, това започва с дръзновението да видиш другия човек, с дръзновението да откриеш себе си в другия, да направиш така, че той да бъде щастлив и радостен. Но това означава да му се покориш. А колко ни е трудно това! (...)
Чуйте проповедта до края в прикачения видео файл: