Изложба „Българската писменост: Св. Паисий Хилендарски. За ползата от историята”

На 21 ноември в Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил” във Варна беше официално открита изложбата „Българската Писменост: Св. Паисий Хилендарски. За ползата от историята”. Темата е избрана в чест на три важни годишнини през 2022 г. – 300 години от рождението на св. Паисий Хилендарски, 260 години от написването на „История славянобългарска” и 60 години от канонизирането на св. Паисий за светец.

Изложбата не се занимава с традиционните въпроси, свързани с личността на св. Паисий Хилендарски, като: къде е роден Паисий, кои са източниците за написването на неговата „История”, научната достоверност на „История славянобългарска” и вписването на св. Паисий Хилендарски в просвещенската парадигма на новото време в Европа.

В експозицията е представено:

1. Развитието и формирането на представата за историята в православната източна традиция и мястото на св. Паисий и на българската история в тази традиция:

а. Омир.

Представата на Омир за историята е показана в двете му епически поеми – „Илиада” и „Одисея”. Това е най-древният епос, който описва европейската средиземноморска цивилизация, история и култура. Векове наред тези епически поеми са били образец за история, поезия, литература, класически книжовен език, достойнство и пр. в древността – класическата гръцка древност, царството на Александър Македонски, Римската империя и Източната Римска империя. В тези две поеми са представени двама герои – Ахил и Одисей. Ахил е парадигма на класическия епически герой, който продължава да се явява в историята до епическия образа на Карали Марко в българските народни песни. Другият образ е Одисей, който представлява мита за вечното завръщане и търсенето на златния век в началото на историята. Тези образи на Омир показват две основни насоки в разбирането на историята: първо, историята като дело на великите епически герои като Ахил, и второ, в образа на Одисей историята се разбира като търсене на блаженството, на идилията в изгубения рай.

б. Царството на Александър Македонски.

Александър Македонски е представен като създателя на първата европейска империя, която обединява целия тогавашен цивилизован свят – гръцките градове-държави, Египет и Персия. Подчертава се връзката между Александър Македонски и Ахил и желанието за слава, като водещо за македонския цар. Царството на Александър се превръща в модел на всички царства, които по-късно искат да завладеят целия свят и да обединят хората под властта на един човек. Царството на Александър се възприема в историята и като царството, което разпространило елинската култура и език. От съединяването на тази култура с египетската и  персийската култура се ражда културата на елинизма. Елинистическата епоха, или елинизмът, е историческа и културна епоха в земите на Средиземноморието, обхващаща времето от смъртта на Александър Македонски и разпада на неговата държава до създаването на Римската империя от Октавиан Август (323 г. пр.н.е.– 27 г. пр.н.е.).

 в. Свети пророк Моисей.

Историята на света, описана от Моисей в неговите пет книги, е историята на сътворението, грехопадението, вавилонското разделение на народите, призоваването на Аврам и сключването на Завета с него, отиването на неговите потомци в Египет и излизането от Египет. Тази история е история на грехопадението на човека и на неговото постепенно завръщане към Бога. Тази история достига своя пик със сключването на завета между Бога и еврейския народ и с влизането на евреите в обетованата земя. Тази история е написана от Моисей благодарение на духовното откровение, което той получил от Бог на планината Синай. Това не е човешко предание и човешка памет, а насока, дадена от Бога за всички хора – за миналото и за бъдещето.

г. Господ Иисус Христос.

В Новия Завет, който е разказ за историческите събития за идването на Месията, се говори за Благата вест, за идването на Царството Божие на земята. Иисус е Христос – Помазаник Божий, поставен от Бога Цар на Царството Божие. Но Иисус не е герой като Ахил, който със силата на своите мускули и смелост печели земна слава в очите на хората, нито е Александър, който разширява властта си почти върху целия свят. Иисус Христос говори за царство, което не е от този свят. Царството на Христос произхожда от Неговата Божествена слава на Творец и Слово Божие, а на земята то се споделя с хората благодарение на Неговата кръстна жертва. Благодарение на нея всички хора могат да станат причастни на опрощаването на греховете, на бъдещото възкресение от мъртвите и на благодатта на Светия Дух, т.е. на истинското богопознание. Царството Божие не е земно, а е вътрешна духовна реалност на причастност на човека към вечната слава на Иисус Христос. Царството Божие в човека не зависи от никакви външни обстоятелства. Иисус Христос се ражда по времето на първия римски император Август и извършва Своето обществено служение и кръстна жертва в периферията на Римската империя, без да се стреми да променя света политически. Той открива истинския смисъл на желанието на Ахил и Александър за земна слава, като открива на хората възможностите за вечната слава на Царството Божие и вечния живот. Той показва истинския път за завръщането в райското блаженство, което е търсил Одисей.

Св. Паисий Хилендарски, като монах и свещеник, е бил причастен на тази слава и благодарение на духовния живот, който водил, достигнал до прозрението за нуждата да напише история на българите, подобно на книгите на Моисей, където да разкаже за миналото на българите и за всички български светии, които са участвали в славата на вечното Царството Божие. В своята история св. Паисий прокарва основния библейски принцип, че съдбата на земното царство не зависи от геройството, славолюбието и властолюбието, на отделни личности, а зависи от християнското благочестие и християнския морал на елита, на аристокрацията, и от духовния живот на свещенството и монашеството и народа.

д. Св. Юстиниан.

Св. Юстиниан е император на Източната Римска империя (Византия), която е пряк наследник и продължител на Римската империя. Император Юстиниан е известен с построяването на великата църква Света София в Константинопол, с възстановяването на властта на Римската империя върху част от бившите й западни провинции, със свикването и провеждането на Петия вселенски събор през 553 година, с добавянето в състава на св. Литургия на песнопението „Единородний Сине” и с кодификацията на римското гражданско право в книгата Corpus Iuris Civilis (Свод на гражданското право). Св. Юстиниан създава в Константинопол и Бейрут училища за юристи. Той дава истинското значение на римското право като право на всички граждани на християнската империя. Римското право възниква в Рим като писано право на римската аристокрация през V век преди Христа. До времето на император Юстиниан то преминава през голяма еволюция и се превръща в един от основните въпроси на римската християнска цивилизация в историята. Правото защитава това, което се открива от пророк Моисей в първата книга на Библията – Битие. Човекът е създаден по образ Божий, и това човешко достойнство и свобода не може и не бива да бъдат нарушавани от нищо и от никого. Римското право гарантира правата на човека и неговото достойнство и посочва държавата като защитник на тези права (а не като източник на правата), а Църквата – като единствения истински път за придобиване и опазване на вътрешното достойнство на образа Божий в човека.

Така Римската империя се явява синтез на три елемента: древната елинистическа култура, еврейската религия на откровението на Бога в Стария и Новия Завет и Римската правна и държавна традиция.

Българите, със заселването в земите на Римската империя на юг от река Дунав и в непосредствена близост до Константинопол, постепенно влизате в досег с Римската държава, с нейната история, култура, право и с православната вяра, и това, според св. Паисий Хилендарски, е главният въпрос на българската история: Как, възприемайки православната вяра, римското право и елинистическата култура, да се запази българската държава, народност и Църква? Този въпрос стои пред българите от идването на Балканския полуостров до времето на св. Паисий Хилендарски.

Свети Паисий дава оценка на османската държава, изхождайки от разбирането си за правен ред, като казва: „Така хората от онова първо поколение, при които било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много от християнския ред и право и за известно време в началото престанали малко, засрамили се да ограбват незаконно християнските вещи и имота им. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд”.

Свети Паисий Хилендарски споменава император Юстиниан в своята история, като подчертава, че този римски император е създал Охридската архиепископия като самостоятелна църква, независима от Константинополската Патриаршия.

е. Карл Велики

На 25 декември – Рождество Христово, 800 г., Карл Велики – крал на Франкското кралство, е коронован в Рим от папа Лъв III за император на Свещената Римска империя. Свещената Римска империя е историческо, многоетническо държавно образувание в Западна и Централна Европа, което започва от Карл Велики през 800 г. и продължава до 1806 година, когато е разпуснато по време на Наполеоновите войни. Определението „Свещена” отразява дълготрайната идея за Германия като естествен политически водач на християнския свят и най-могъщ светски защитник на папския престол и християнската църква от иноверски посегателства и заплахи, а съчетанието „Римска империя” съдържа представата за реставрация и обновление на единната универсална империя на цивилизованите народи, получила своя завършен вид през епохата на античната Римска империя. Свещената Римска империя до края на своята история претендира, че е приемник на Римската империя и Франкската империя на Карл Велики, и се опитва да се превърне в универсално държавно образувание, което да обедини целия европейски християнски свят. Въпреки че ядрото на империята винаги е била Германия, нейният сакрален център е Рим: В този град до 16 век се провеждат коронациите на императорите, и именно от Рим, по средновековните представи, произтича тяхната божествена власт. Титлата Imperator Augustus Romanorum (римски император) е използвана от Отон II (973– 983), а словосъчетанието „Римска империя” за пръв път е споменато в източници от 1034 г. В същото време, употребата на титлата предизвиква остри реакции във Източната Римска империя (Византия), където се смята, че само императорът в Константинопол има право да се нарича „римски император”.

През 1761 г. свети Паисий е изпратен от Зографския манастир до манастира Сремски Карловци в Австрия, където попада на трудовете на Цезар Бароний и на абат Мавро Орбини, от които черпи много важни сведения за историята на България. Св. Паисий Хилендарски пише за това в послеслова на своята История, като споменава „немската земя” (Австрия): „Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава.”

По времето на посещението св. Паисий Хилендарски в Сремски Карловци, Австрия е управлявана от Фарнц I – император на Свещената Римска империя.

ж. Султан Баязид I

При управлението на султан Баязид Османската империя завладява земите на Сърбия и на България на Балканския полуостров. Османската империя се стреми да наложи своята власт над Източната Римска империя, което става при превземането на Константинопол от Мехмед II през 1453 година. Така българските, сръбските и земите на Източната Римска империя се оказват под обща власт. Властта на Османската империя става рамката, в която ще съсъществуват българите, сърбите и гърците през следващите повече от 400 години. Османската империя се стреми да запази част от традициите на Източната Римска империя.

След падането на Цариград под османска власт на Цариградския патриарх е признато правото да бъде духовен глава на всички източни (православни) християни в пределите на империята. В първите векове на османското владичество Цариградската патриаршия подпомага църковното и училищното дело в Османската империя и противодейства на опитите за налагане на исляма (потурчване) на отделни селища и райони на Балканския полуостров, в това число и в българските земи, но от средата на XVIII и началото на XIX век патриаршията се стреми да гърцизира негръцкото християнско население в империята.

В тази историческа, политическа, културна, църковна и езикова среда съществува българският народ по времето на св. Паисий Хилендарски. В своята История той споменава и русите (днешните украинци), и московите (днешните руснаци), и сърбите, и гърците, и Османската държава, и дава отговор защо българите се намират в това тежко положение, в сравнение с другите православни народи. Св . Паисий обяснява това с липсата на църковна свобода, която препятства развитието на образованието и книгопечатането на роден български език, както и с близостта на българите до столицата на Османската империя.

„Докато българите царували, поставяли патриарх и епископ от своя български род и търновският патриарх поставял архиепископ в Охрид.”

„После, когато турците завзели и поробили България, тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злобата, която имали към българите, още в началото не назначават на българите епископ от български род, но все от гръцки род. И не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са останали прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт.”

„Но България се намира сред турците, близо до Цариград, затова българите са така угнетени и поробени от турците, както се вижда. Затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост.”

Русите и московите имат царство и черковна свобода много години, създали училища и така постепенно възприели от гърци, латини и други народи писмена мъдрост, понеже им е възможно, и печатат славянски книги. Затова на своя език превеждат и пишат много речи, както им е угодно.

Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода. Отскоро са почнали да се учат в училища, имат архиереи от своя народ и се грижат за своя народ да се учи.

Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянското робство и от гръцката архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха благодарили много на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра.”

„И голямо насилие търпят несправедливо в тия времена от гръцките владици, но българите ги приемат благоговейно и ги почитат като архиереи, плащат им двойно дължимото. Затова ще приемат от Бога своята награда за простотата и незлобието си.”

За свети Паисий, като духовник, неизменното пазене на православната вяра е мъченичество и изповедничество, за което българите ще бъдат наградени от Бога. 

Изложбата също така представя:

2. Какво е значението на духовния живот на преп. Паисий Хилендарски за написването на неговата „История”;

3. Как е повлияла „История славянобългарска” за духовното състояние на българите през 18 век.

4. Значими личности и събития в българското минало, които св. Паисий възкресява в паметта на българите.

Св. Паисий с духовно прозрение различава „зърното от плявата” (Мат. 3:12) в българската история. Той, без да има никакъв образец, посочва най-важните личности и събития в българската история. И до днес, когато се говори за българска история, се споменават историческите събития и личности, които посочва за първи път св. Паисий:

а. Св. св. Кирил и Методий

Чрез превода на Светото Писание и на богослужебните и богословски книги те приобщават българите към средиземноморската гръко-римска и православната християнска традиция.

б. Св. Цар Борис

Покръстването на българите. Други български владетели: хан Тервел, хан Омуртаг, цар Симеон, цар Петър, Самуил, братята Асеневци, рода на Шишмановци.

в. Св. Йоан Рилски

Начало на българското монашество. Създаването на Рилския манастир.

г. Черноризец Храбър.

Включен е като символична фигура, обединяваща всички храбри черноризци в нашата история. Св. Паисий Хилендарски не познава съчинението на Черноризец Храбър „За буквите”, но продължава традицията за защита на българския език и българската писменост, срещу клеветите и обвиненията от гърците и други народи, както и наши чуждопоклонници.

д. Св. Евтимий Патриарх Търновски

Последният Патриарх на Второто Българско царство. Духовник, богослов, канонист и писател на жития. Редактира богословските книги и преводи, грешките в тях в резултат на приписването през вековете. Реформира книжовния език, на който да се пише за Бога в подобаваща висока форма. Вплита в разказите за пренасянето на мощите на българските светии информация за българските царе и пределите на държавата при тяхно управление, за да съхрани в книгите паметта за България пред надвисналата опасност от Османската империя.

В изложбата се обръща внимание и на:

5. Духовното пророческо прозрение на св. Паисий за бъдещето на българите и ползата от историята.

Тук са показани духовните синове от делото на отец Паисий и продължителите на неговите исторически, духовни и книжовни завети.

а. Св. Софроний Врачански

Родом от Котел, ученик на свети Паисий, два пъти преписвач на „История Славянобългарска”. Учител и свещеник в родния си град. Ръкоположен за Врачански епископ в смутните кърджалийски времена. Автор-преводач на първата българска печатна книга „Неделник” с проповеди на български върху евангелските четива за всяка неделя в църковната година, загрижен за духовното обгрижване на своето паство и просветата на народа.

б. Отец Неофит Хилендарски (Бозвели).

Родом от Котел, Хилендарски монах, борец са българска архиерейска църковна власт. Учител и вдъхновител на йеромонах Иларион Хилендарски (по-късно епископ Макариополски), който на 3 април 1860 година по време на така наречената Великденската служба не споменава името на Константинополския патриарх и чрез това фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е заточен заедно с подкрепилите го владици – Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

в. Васил Априлов

Български търговец в град Одеса. Решителен поврат във възгледите на Априлов предизвиква книгата на руснака Юрий Венелин „ Древните и сегашните българи“. Под нейно влияние той се отказва от елинизма и се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. с помощта на Николай Палаузов, на братята Константин и Димитър Мустакови, открива в родния си град Габрово първото българско взаимно училище, изцяло с преподаване на български език, ръководено от йеромонах Неофит Рилски. Освен голямата парична и организационна помощ, която оказва на българското просветно движение, издава и няколко книги, с които дава насока на възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският език, а не църковнославянският или гръцкият, да бъде основа на образованието в България.

г. Георги С. Раковски

Освободителните борби не се явяват от нищото. Те са резултат от усилията на стотици родолюбиви българи, учители, свещеници и монаси през епохата на Възраждането.

д. Иван Вазов

Иван Вазов е вторият български историк, след св. Паисий. Само той може да се равнява с него по влияние върху българския народ със своето епическо поетично и прозаично творчество. В „Под игото” и „Епопея на забравените” Иван Вазов създава новите епично-поетични образи за българите, живели след св. Паисий, които влизат завинаги в народното историческо съзнание. Патосът сродява Вазов и св. Паисий и е това, което отваря сърцата на българите за тяхното слово.

Автор на изложбата – Борислав Аврамов, сътрудник на Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”.

Дизайн – Димитър Трайчев, „Сталкер студио”.

Изложбата ще продължи една година. Ще представлява интерес за всички граждани и гости на град Варна, както и за учители и ученици от 1 до 12 клас.

В подготовката на изложбата са използвани материали и информация, предоставени от Софийската градска художествена галерия, Националната художествена галерия, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и Централната библиотека при Българската академия на науките.