Духовно просветен център

Двадесет и петият час

09.05.2021 г.
източник: www.pikist.com
Автор: Константин Вирджил Георгиу

„Двадесет и петият час” (1949) на Константин Вирджил Георгиу (1916-1992), румънски писател и православен свещеник, е една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят. Романът описва участта на човека, престанал да е личност и сведен само до „досие” – едно „адско клеймо”, което го преследва до гроба. Творбата, преведена на 31 езика, българското издание е на фондация „Комунитас”. Преводът от френски е на Тони Николов.
Романът е екранизиран през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на Антъни Куин, Серж Реджани и Вирна Лизи. (kultura.bg)

откъс от романа:

***

Граф Бартоли, директор на унгарската Дирекция по печата, влезе в кабинета си и повика своята секретарка. Той искаше да ѝ продиктува официалното комюнике относно решенията на правителството, взети на тайното заседание.

„Един човек, чиято чест и достойнство не се зачитат, е роб!" си каза граф Бартоли. "Днес този, който иска да живее достойно, обрича сам себе си на самоубийство. Нашето общество поставя под възбрана личната чест и достойнство, тоест целия живот на свободния човек. То позволява само робски живот. Ала това не може да трае дълго. Едно общество, в което всички – от министъра до прислужника – са роби, би трябвало да се сгромоляса. И колкото по-бързо, толкова по-добре.”

– Казахте ли нещо, господин министър? – попита секретарката, влизайки в кабинета.

– Не − отвърна той. Пишете, ако обичате. Официално комюнике: Министерският съвет на закрито заседание взе решение да облекчи условията за получаване на виза и за пътуванията на унгарските работници, желаещи да заминат в Германия, за да получават квалификация в различни браншове на техническата индустрия. Броят на работниците, на които правителството ще улесни възможностите за пътуване, е ограничен до петдесет хиляди. Това е всичко. Предайте го веднага на вестниците, нареди граф Бартоли, и нека бъде публикувано на първа страница.

***

Същата вечер граф Бартоли вечеря в един ресторант със сина си, който беше и началник на неговия кабинет.

Когато стигнаха до кафето, графът попита сина си:

– Какво мислиш за изпращането на работници в Германия?

– Истински нокаут на политическия ринг! – отвърна Лучиан. − Процедурата е добре изпипана. Вместо унгарски работници, изпращаме на германците чужденци, събрани от затворите и концентрационните лагери. Немската арогантност заслужава подобен урок. Идеята е гениална.

– Знаеш ли, че това ни носи определени изгоди? –попита графът. − За да се изразя още по-ясно: знаеш ли, че дори ни плащат, за да им предоставим тези петдесет хиляди души?

– Това е ясно от само себе си − каза Лучиан. − Не бихме дали работна ръка на Германия, без да получим нищо в замяна.

– И ти не се чувстваш омерзен при мисълта, че днес баща ти е участвал в продажбата на човешки същества? Този вид търговия е втората стъпка от скалата на моралното падение.

– Колко си смешен − рече Лучиан. − Ето защо си толкова мрачен тази вечер

– Не се опитвай да се измъкнеш! –прекъсна го графът. − Признаваш ли – да или не, – че съм участник в трафик на роби?

– Ако държиш да поставиш проблема така, тогава, да, ти си взел участие в трафик на роби − отвърна Лучиан с усмивка.

– И това не те смущава?

– Би било абсурдно − заяви Лучиан. − Дори съм склонен да вярвам, че причината за лошото ти настроение би трябвало да се търси другаде. Случилото се не е повод за грижа, ни най-малко. Бяхме принудени да изпратим работници в Германия. Ако не бяхме прибегнали до тази процедура, щяхме да сме принудени да изпратим унгарци. А това щеше да е много по-тежко!

– Да, от унгарска гледна точка това би било по-тежко! – каза графът. − Но от човешка гледна точка е едно и също. Ние ще продадем на германците човешки същества.

– Временните обстоятелства ни принуждават да го сторим. Това е неизбежно.

– Европа се е отказала от търговията с роби преди неколкостотин години. Последните живи същества за продан са били негрите в Америка. Сега трафикът на роби е забранен по цялото земно кълбо. Отмяната на робството е една от най-съществените придобивки на нашата цивилизация. А сега ние се връщаме назад, обръщаме хода на времето и подхващаме търговията с роби. От двадесети век се завръщаме във времето преди християнството, прескачайки Ренесансът и Средновековието.

– Татко, нещата не трябва да се възприемат под толкова трагичен ъгъл − възрази Лучиан. − В крайна сметка, тези работници не отиват в Германия оковани във вериги. Те отиват там като работници.

– Те няма да бъдат във вериги, защото са в пълна невъзможност да избягат. Съвременното общество има свои методи да пази робите си, методи, с които не са разполагали гърците. Имам предвид не само картечниците и телените мрежи, по които минава електрически ток, но и всички методи на бюрокрацията, които осъществяват надзор над човешкото същество: купоните за храна, полицейското разрешение, което позволява да си наемеш стая в хотел, да се качиш във влака, да се разхождаш по улицата или да смениш мястото си на пребиваване. Гърците и египтяните никога не биха оковавали робите си, ако разполагаха със средствата за контрол на нашето модерно общество. Ала робството си остава едно и също.

– По-добре да не мислим за всичко това − рече Лучиан. − Нищо не може да се промени. Ние нямахме избор. Не сме единствената страна, която продава роби на Германия. Хърватия, Румъния, Франция, Италия, Норвегия и почти всички страни от Европа го сториха. Какво друго да направим, освен да се оттеглим от правителството и да се борим срещу Германия, която купува роби, продавани й от другите страни. Нали ще дойде на власт друго правителство, което пак ще изпрати работници в Германия. И дори да успеем да унищожим германския Райх, проблемът няма да бъде решен. Руснаците ще заместят германците, а руснаците са най-големите трафиканти на роби в света. В Съветска Русия всеки човек е собственост на държавата

– И това положение на нещата не те смущава?

– Не.

– Тъкмо това е най-лошото − каза графът. − Защото означава, че нямаш респект към човешкото същество. А ти също си човешко същество. Следователно не зачиташ самия себе си.

– Зачитам всеки човек според неговата ценност − каза Лучиан. − Не мисля, че има за какво да ме упрекнеш в това отношение.

– Ти зачиташ човека, както зачиташ своя автомобил, защото той представлява някаква ценност.

– И какво от това?

– Зачиташ ли обаче човека заради неговата присъща ценност, неговата човешка ценност?

– Разбира се. Никога не бих могъл да причиня страдание на някой човек, без да изпитам жалост или угризения.

– Но ти не би могъл да причиниш болка дори на някое куче, без да ти стане мъчно, защото знаеш, че ако го набиеш с камшик, то ще страда. Ти изпитваш жал към човека, каквато би имал към което и да е живо същество. Бих искал да знам дали зачиташ човешкото същество като същество, което има уникална, незаменима ценност?

– Никога не съм си задавал този въпрос − призна Лучиан. − Знам, че зачитам човека заради неговата социална ценност или като живо животно. Впрочем всички мислят така и го усещат като мен

– Сигурен ли си, Лучиан, че днешният свят мисли и чувства като теб? – попита графът.

– Напълно съм сигурен − заяви Лучиан. − Логическото съждение го демонстрира. Човекът е социална ценност. Останалото са само хипотези.

– Точно това е най-лошото.

– Какво лошо виждаш в това?

– Нашата култура е изчезнала, Лучиан. Тя имаше три характеристики: обичаше и зачиташе Красивото, привичка, усвоена от гърците. Обичаше и зачиташе Правото, привичка, усвоена от римляните; обичаше и зачиташе Човека, нещо дошло по-късно и наложило се чрез християните. Тъкмо чрез зачитането на тези три символа: Човекът, Красивото и Правото нашата западна култура можа да стане това, което е. А сега тя е на път да изгуби най-драгоценната част от своето наследство: любовта и почитта към човека. Без тази любов и тази почит западната култура вече не съществува. Тя е мъртва.

– Човекът е познал в хода на историята и по-черни епохи от тази, която прекосяваме − рече Лучиан. − Човекът е бил изгарян публично на площадите, принасян в жертва на олтари, пребиван по пътищата, продаван и третиран като вещ. Несправедливо е да се осъжда толкова жестоко нашето време.

– Вярно е − каза графът. − В тези мрачни мигове от историята човекът е бил пренебрегван, а човешкото жертвоприношение е част от варварството. Ала ние победихме варварството и започнахме да ценим човешкото същество. Появата на Техническото общество унищожи онова, което бяхме спечелили и създали през векове на култура. Техническото общество отново въведе презрението към човешкото същество. Човекът е сведен днес единствено до своето социално измерение
Но ми се струва, че е време да си ходим. Стана късно.

Лучиан погледна своя часовник-браслет.

– Часовникът ми е спрял − изненада се той. – Татко, ще ми кажеш ли колко е часът?

– Сега е двадесет и петият час!

– Не те разбрах − рече Лучиан.

– Вярвам ти напълно. Никой не иска да го разбере. Сега е двадесет и петият час. Часът на европейската цивилизация.

***

– Продадоха те на германците, драги ми Мориц − рече с усмивка началникът на бригадата. − Питам се колко ли са спечелили унгарците в замяна на твоята кожа. И все пак, не излизаш скъпо. Най-много колкото каса с патрони, защото чувам, че немците нямало да плащат с пари. Те дават оръжие и муниции. Не вярвам германците да са дали повече от каса с патрони за теб. Една каса с патрони за всичко: за кожата и костите.
Началникът на бригадата се смееше, докато го тупаше по рамото:

– Цената е доста висока! Руснаците нямаше да дадат и толкова. При тях хората струват много по-малко.

Йохан Мориц не оцени шегата. Но си замълча. Началникът на бригадата беше студент от Букурещ, също интерниран от унгарците и от осем месеца работеха заедно на укрепленията. Мориц знаеше, че студентът обича да се шегува, но има добро сърце.

– Не вярваш ли, че са те продали? – попита студентът.

– Не − отвърна Йохан. – Могат да затварят хората в лагери и затвори, да ги карат да работят или да ги убиват, но не и да ги продават!

– И все пак са те продали, драги ми Мориц − настоя студентът. − Мога да се закълна в древните богове, че са го сторили. И теб, и мен, всички румънци, сърби или рутени, които сме в този трудов лагер, всички ние сме продадени на германците. Подписан е дори акт за продажбата на тези петдесет хиляди глави.
Студентът каза това и се отдалечи.

Йохан Мориц се замисли над чутото. "Решили са да продадат главата ми, си рече той. Това не може да е вярно."
Ала през целия ден думите на студента не излизаха от ума му. Не можеше да спре да мисли как германците са го купили и са платили за него с каса патрони. Но като поразмисли, Йохан Мориц си даде сметка, че всичко е пълна глупост.

Техният лагер се намираше на румънско-унгарската граница. Копаеха окопи и работата вървеше към своя край. Антим, студентът, твърдеше, че на унгарците са потребни поне още десет месеца, преди окопите да бъдат окончателно готови. Ето защо, за да ускорят работата, непрекъснато пристигаха все нови и нови интернирани. Имаше даже каторжници, жигосани с нагорещено желязо. Унгарците нямаха достатъчно хора. И все пак, един ден бе дадена заповед за заминаване. Всички румънци и сърби от лагера, в който се намираше Мориц, бяха натоварени на един влак. Мориц беше чул да казват, че унгарците не били доволни от начина, по който работят румънците и сърбите, и искали да ги заместят с други, за да тръгне работата по-бързо.
Антим пък твърдеше, че ги отвеждат в Германия, защото били продадени.
Имаше и други румънци, които казваха същото. Ала повечето от тях не вярваха в тези приказки. Мориц не повече от другите.

Източник: „Двадесет и петият час” фондация „Комунитас”, София, 2014 г.
Вж. друг откъс:
kultura.bg

Още по темата
Още от Култура

Пътят на буквите. Делото на светите Братя Кирил и Методий

24.05.2021 г. | Борислав Аврамов, Диана Дочева | Култура

Историята на българската писменост е интересна и сложна. Тя започва при контакта и свързването на българската култура със световната култура. Рядко в човешката история се срещат личности, които са променили съдбата на милиони хора, но именно такава роля имат светите братя Кирил и Методий...

На Пасха със синдрома на Даун

30.04.2021 г. | о.Джон Брек | Култура

На всеки Велики петък тя преживяваше трагичната тайна на страстите така, както повечето от нас никога не биха могли. Тя вървеше редом с Христа, говореше с Него. Беше заедно с Него и Той – с нея, също както жените, седящи срещу гроба Му, леещи горестни сълзи с надеждата да се случи чудо...

Димитър Кантакузин и неговият „Химн към Богородица”

14.04.2021 г. | Миодраг Павлович, Димитър Кантакузин | Култура

Поемата на Димитър Кантакузин, посветена на Богородица, изненадва читателя. Изненадва го с красотата си, с внушението за величие, със сигурността на формата и поетическия си изказ, със зрелостта на своята мисъл и докосването до тайната на онова, за което пее...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори