Да бъдем свидетели

Проповед на протойерей Михаил Манев в Шестата неделя след Петдесетница – на светите Отци от шестте Вселенски събора, 19 юли 2020 г., храм „Св. Николай Чудотворец, Варна

Христос воскресе!

Възлюбени в Господа народ Божий,
Ние, които се наричаме християни, които имаме за наш спасител и наш господар Христа, имаме дръзновението да се наричаме Негови ученици, защото осъзнаваме, че в нашия живот с нашите сили и нашите възможности трудно бихме могли да направим, каквото и да било. Когато опознаем собствената си природа и склонностите на нашата душа, която сякаш има повече нагласата да върши зли неща, отколкото добри, тогава разбираме, че ако не следваме думите на Христа , ако не вървим след Него, много трудно бихме могли да се наречем Негови.

Христос е проповядвал три години. Три години само. Три години, като последните две цялото общество, елитът на това общество,фарисеи и книжници, са заплашвали, че който върви след Него, който се нарече Негов ученик, ще бъде отлъчен от общността, вече няма да бъде иудеин, няма да го допускат до храма. Защото изведнъж разбират, че този Христос променя целия свят. Променя всичко, на което са се надявали и това, което очакват. Този, Когото първоначално смятали за месията, може би очаквания, се оказва не такъв, какъвто смятали, и това налага тези забрани.

След Неговата позорна смърт, след Неговата изкупителна жертва, дванадесет души тръгват да проповядват... Не, аз проповядвам – а те тръгват да свидетелстват. Да свидетелстват за това, което са видели. Така го пише и в Деянията на апостолите – „Ние свидетелстваме за това, което видяхме и чухме”. Те не говорят от себе си и не разказват приказки, те говорят това, което са чули от Христа. Онзи, Който бе разпнат и убит, Онзи, Който възкръсна, Онзи, с Когото 40 дни след смъртта Му ядяха и пиеха, по думите на апостол Петър. За този Христос става дума. И трябва да кажем, че затова те бяха преследвани и измъчвани.

Те са били прости хора, неуки, рибари, които, след като Дух Светий слиза върху тях и след като те изпълняват всички заповеди на Христа, стават народ учен, така че дори и царе, и философи не могат да устоят на думите, които излизат от устата им. И това, което иудейският народ видя от Христа, как говореше като човек, който има сила, така целият свят се убеди, че тези дванадесет души говорят като хора, които имат сила. И тази сила, това свидетелство те предадоха и на онези, които дойдоха след тях – християните. Онези, които бяха горени като факли, за да светят на пиршествата на езичниците, онези, които бяха обличани в кожи и хвърляни на животните, да ги разкъсат, онези, които бяха съсичани с меч, набучвани на колове, онези, на които им деряха кожите и бяха обливани с катран, онези, които със своята смърт свидетелстваха за любовта си към Христа и за безумието на тоя свят.

Христос, обръщайки се към Своите ученици, им казва: Вие сте светлината на света. Вие! Знаем, че св. Йоан Богослов казва: Той беше светлината на света и мракът Го не обзе. И изведнъж тази Светлина на света казва на Своите ученици, на Своите последователи: Вие сте светлината на света, от вас зависи да светите в този свят. А малко по-нататък се казва: Аз ви пращам като овце между вълци. И се оказва, че за да светим в този свят, не се изисква от нас да бъдем насилници, не се изисква от нас да бъдем взискателни към хората, а някак си с търпение, с кротост, с „овчедушие” да им покажем нашия живот, да им покажем нашата любов към Христа и към тях, нашата жертвоготовност и това, да можем да умрем за Христа. Защото, казва Христос – как може да се укрие град на връх планина! Как може да скрием себе си? Трудно бихме могли да го направим. Защото, когато си извън тълпата, когато си извън нормите, когато си безумецът в света, трудно би могъл да се укриеш. Трудно би могъл да се слееш с всички тези люде, които вървят към парите като цел на живота и към лукса, за да им кажат хората: „Браво-браво!”, а ти безумецът казваш: „Какъв смисъл, нали всички тази нощ ще умрем?!”

Да, луд съм и безумец, защото знам истината. Защото съм призван да дойда, да изпълня закона. И като го изпълня, да получа, а не да получа, преди да съм го изпълнил. Да изстрадам, да видя всяка една мъка в това, което аз след това ще благовестя на хората. Да видя всяко едно страдание, за да се утвърдя в истината. И след това, целият наранен от собствените си страсти, собствените си мъки, от собствените си немощи, да отида и свидетелствам на хората какво Бог е казал, какво Бог е сторил, че може да върви по вода, че на Него се покоряват всички светии, че е Син Божий не само защото Той го казва, не само защото другите го признават. Водните стихии се покоряваха и на Бога, когато Той извеждаше народа си от египетската земя, покоряват се и сега на Сина Му, когато укротяваше бурите. Тази власт, която има Бог, я има и в Христа. Той е Онзи, на Когото се покоряваха и демоните, и Който може да даде Своята сила на Своите апостоли, на Своите ученици, на нас, Неговите раби – и нам да се покоряват бесовете. Защото сме Негови. Защото силата на нашия Господар е закрила за нас.

Ето как в днешната неделя, когато честваме светите Отци на шестте Вселенски събора, сякаш Църквата ни зове, вика ни – да бъдем свидетели. Свидетели на Христа в този свят – различен, който казва: ние сме християни, и свят, който не ще да се променя. Още от времето на Христа. И който и сега продължава да ни говори на нас, християните, че ние трябва да се съобразяваме с него. Тези вълци, които се покориха на дванадесет овце, отново надигат вой и казват: Ние сме по-силни и можем да ви победим.

Не можете! Може да ни разкъсате, може да умъртвите телата ни, може да предизвикате да имаме трудности в нашия живот, ала не може да ни отнемете Господаря. Не може да ни отнемете нашия Любим. Не може да ни отнемете Този, Който стои в сърцето ни и ръководи живота ни. Онзи, към Когото ние се стремим, да бъдем едно с Него. Онзи, Който умря за нас. Той и за вас умря, ама не искате да бъдете Негови!

А те не искат може би, защото много лошо свидетелстваме. Лошо свидетелстваме за нашата вяра, защото казваме: Е, къде сега да свидетелствам?! Какво да направя – да се изправя на центъра и да викам, че Христос идва?... Не е достатъчно. И не е необходимо да правиш панаири. Да свидетелстваш, означава да живееш с Христа, да бъде нашият живот изпълнен с радост и дръзновение в дома ни. Ето там трябва да свидетелстваме. В твоя дом, където сте ти, жена ти, децата ти, където идват на гости твоите приятели. Да бъдеш благ, да бъдеш кротък, невраждебен, смирен, да се въздържаш да вършиш зли неща, да се молиш, да имаш духовен живот в твоя дом, там, където е твоето сърце, там, където ти се изправяш всяка сутрин и всяка вечер заедно с жена си и децата си, да казвате молитви, а когато ти дойдат приятели, да каже: Днес е петък, не трябва да ядем и пием в изобилие, днес трябва да си говорим за Христос, да хапнем малко и да кажем една молитва или друга молитва… Ето там е мястото, където трябва да свидетелстваме, да говорим на нашите приятели и познати за Христа – как Той се е подвизавал в този живот, как е умрял, как е възкръснал, как се възнесъл на Небето и седи отдясно на Отца, и продължава да бъде част от нас чрез Светия Дух, Когото е пратил да бъде тук, между нас.

Или да свидетелстваме там, където работим. Там е най трудно. Защото ние, някак си, много искаме хем да бъдем истински, хем да говорим истината, пък хем да ни харесват и хората. Ама тези хора, които въобще не са християни. Тези хора, пред които ние трябва да свидетелстваме, че сме различни, че сме други. И когато те се съберат и злословят срещу някого и се обръщат с нетърпение към нас, да видят как ние заедно с тях ще направим този грях и ще се обърнем към злото, за да оплюем някой друг, който не е между нас, а пък ние, ей тъй,  свеждаме глава и нищо не казваме. Или когато започнат да странят от нас, защото мислят, че сме различни, че техният бяс не е като нашия, че техните бесове не откриват събратята си и няма как да се свържат с нас. И когато ние кажем: Пък ние сме по-хубави от тях ли? По-добри ли сме, по-съвършени ли сме? Не е ли по-добре да имаме радост в общуването помежду си? Няма значение кой какъв е – важно е аз какъв съм!

И когато ние погледнем вътре в себе си и на работното си място покажем на хората, че ние християните не сме злобни, ние сме овце, смирени, тихи и кротки, ала знаем целта на нашия живот, знаем накъде сме тръгнали и Кой е нашият Пастир, знаем, че ние сме обречени да бъдем светци, знаем, че ние сме призвани да се обожим, да се наречем синове на Бога, ала по Неговата благодат. И единственото, което ни остава, е стремежът. Дали ще ги стигнем? Не знаем. Ала знаем едно – че Онзи, Който умря на кръста за нас, Онзи, Който продължава да се грижи за нас, Той не ще ни остави, стига да вижда в нас желание. Желание да свидетелстваме, желание да променим живота си. Стремеж да вървим към Него и да отбягваме този свят, който е покварен и лежи в злото, по думите на св. Йоан Богослов, и чийто княз няма нищо общо с Христа.

Знам, че навиците ни са трудни, знам, че искаме да бъдем с другите хора, ала можем да бъдем с Христа, можем да бъдем като Неговите светии. Единственото, което трябва да направим, е да го пожелаем. Нищо повече. Да пожелаем и да Го следваме. Да пожелаем и да се стремим към Него. Амин.