Благодарението като израз на покаяние (3)

Продължение от първа част и втора част

Част трета

Ние нямаме нищо друго, което да принесем на Бога,
освен благодарността

Нека сега да видим кой е автентичният израз на смирението и покаянието, който Църквата ни показва и към който ни насочва в нашия живот. Църквата се открива най-очевидно и най-пълно чрез светите тайнства. А тайнството, което обхваща всички останали, е светата Литургия. В нея ние най-непосредствено и пълно влизаме в общение с Господа. Както знаете, Литургията се нарича също и Евхаристия. А евхаристия на гръцки означава благодарение. Целият наш духовен труд трябва да достигне кулминация в Литургията и всичко, което вършим, трябва да вършим заради нея, заради това съединяване с Бога. И вижте, този върхов израз на християнския живот се нарича благодарение. Защо ли? Вижте литургичните молитви: „Благодарим Ти, че от небитие си ни привел в битие, благодарим Ти за тази служба, която си благоволил да приемеш от нашите ръце, макар пред Теб да стоят хиляди ангели и архангели, благодарим Ти…, благодарим Ти…., благодарим Ти….”

Какво ни показва Църквата? Че в действителност ние нямаме нищо друго, което можем да принесем на Бога. И молитвата, и постът, и поклоните, и въздържанието, и човеколюбието са също дарове на благодатта. Не сме ги принесли сами на Бог. Да, в тях са се проявили и нашата свободна воля, и нашият труд, и нашата откритост, но всичко това е дар Божий. Ние сами по себе си нямаме нищо, с което да отговорим на Божията любов към нас. Какво имаме, когато живеем в смирение и покаяние? (А смирението и покаянието не са някакво временно състояние, което ни спохожда , те са именно начин на живот във всяка една минута.) Човек, който живее в смирение и покаяние може само да благодари на Бога. Благодарението е върховен израз и критерий, че някой наистина живее в покаяние. То е и най-интензивното и истинско преживяване на светата Литургия. По мярата на нашата благодарност и на желанието ни да се съединим с Бога, в нея ни се открива Божието присъствие, Божията любов, това, колко Бог е готов да осияе със светлина всеки наш мрак, да изличи всеки наш грях и да ни вземе в Своите обятия. Това напълно поразява човека.

Стари светогорци са ми разказвали за йеромонаси, които не искали да приемат свещенство, приемали го по послушание. И когато започвали да служат, поради тяхната чистота, в светата Литургия пред тях започвала да се открива тайната на Божията любов до такава степен, че да свалят в един момент епитрахила и да кажат: „Аз не мога, не мога да издържа…” Толкова голямо е било тяхното смирение, че те не са могли да приемат толкова много любов, толкова много снизхождение от Бога и казвали: „Дай ми я в бъдещия век, защото сега не мога да я понеса, аз съм грешен човек”. Но вижте, това е тайна. Аз толкова години копнеех да бъде ръкоположен, и когато това време дойде, когато започна да се изпълнява този мой сън, това мое желание и трябваше да се подготвя за ръкоположение, тогава дълбоко в себе си започнах да разбирам, колко в действителност не съм за това. Моят духовник и епископът ме окуражаваха. Но колкото повече се приближаваше денят на ръкоположението, аз толкова повече виждах своята негодност. В нощта преди ръкоположението поисках от стареца ми да се видим, и му казах, че макар всичко да е решено, не мога да направя тази крачка. А той ми каза: „Нищо не си разбрал. В това е тайната на Църквата – че ти не си за това, но Господ е способен да направи от тебе свещенослужител. Да действа чрез теб, който не си достоен. Това е твоето послание: да свидетелстваш, че макар да си нищо – Бог е любов”.

Това сме призвани да извършим. Това е Благата вест. Затова, освен благодарение, ние нямаме нищо. Какво да Му дадем? На Бог нищо не Му трябва. Но благодарението е нещо, на което Той много се радва. Това е истинското познание – да разберем колко не сме достойни за Неговата любов, но да сме смирени и да желаем да сме с Него. Нищо да не Му искаме – само да Му благодарим. Не ми е нужно Бог да изпълни моите желания. Не търся дори живот вечен, а търся Него. (Но Той е вечният живот.) Благодарението е израз на истинско смирение и покаяние, но от друга страна, то отново ни връща към смирението и покаянието. Покаянието е израз на благодарение, но и благодарението е израз на покаяние. Връзката е двупосочна.

В началото, когато размисляме за покаянието, ние не мислим за благодарност. Ние се окайваме, преструваме се, самонаказваме се. А какво ни показва Църквата: „Благодари! Смири се и благодари!” Това означава, че си разбрал Кой е Бог, кой си ти, как живееш, в какво е твоят грях, какво е твоето назначение. Много важно е човек да благодари за даровете, за нещата, които обича и са му приятни, но също и за трудностите и несгодите. Ние сме склонни да благодарим само за това, което ни харесва. Например, ако съм здрав – благодаря на Бога. А ако, не дай Бог, се разболея – „Бог ме наказва”. Но вижте какво правят светците. Те благодарят за мъчнотиите. Дори ако за известно време нямат сериозни трудности, те изпадат в загриженост – „Нещо съм направил и Бог е вдигнал ръце от мен. Не ме посещава”.Така са гледали светците. А ние не. Ако съм женен и имам деца – „Слава Тебе, Боже! Виж какъв дар ми е дал Бог”. Но ако нямам деца – тогава роптая. Не смятам, че липсата на деца е дар Божий. Не мисля, че Бог ми дава точно това, което е полезно за мен. За жалост и ние в Църквата много често постъпваме така. Светият старец Паисий много настоява точно на това благодарение за всичко, и особено на благодарението, когато сме в трудности.

Ще ви дам два примера, като ви разкажа за двама души, които са ми близки, чийто живот познавам, за които зная какъв край са имали.

Първият пример е майката на моята съпруга. Аз не съм я познавал лично, но от разказите на други хора – духовни и сериозни – разбирам, че това е била една много духовна жена – обикновена, но истински утвърдена в живота на Църквата и в Божията любов. Тя имала рак. Била вече отписана, но живяла още дванадесет години. Лекарите не са могли да обяснят какво се случва. Накрая имала метастази и изпитвала ужасни болки. Моята съпруга била в пубертета. Било ѝ тежко да гледа как се мъчи майка ѝ. За нея това бил един страшен сблъсък с живота и смъртта. Със смисъла на всичко. Това я измъчвало. И в един момент тя, бунтувайки се, питала майка си: „Нима не Го питаш (мислейки за Бога): „Защо аз?”.  Знаете ли какво отговорила майка ѝ? „Не. Питам се: защо не аз?”

Напълно същия случай ни засвидетелства Месогейският и Лавреотикийски митрополит Николай. Той пише за една девойка – негово духовно чедо, която била в болница в терминален стадий на рак, което напълно съзнавала. Когато го повикала, за да се изповяда за последен път, той я попитал: „Питаш ли Бога – защо аз?” Тя казала: „Не, отче. Как защо аз? А защо някой друг?”. Въпросът „Защо аз?” крие в себе си голям егоизъм. „Защо аз” означава с други думи – „Защо някой друг не се разболя? Нека някой друг да страда. Не аз. Аз не съм заслужил това.Бог е длъжен да ми даде нещо много по-добро. Нещо, което аз искам”.

А другият пример е моят покоен баща, който също беше болен от рак. И искам да кажа, че той не беше въцърковен в истинския смисъл на думата. Той влезе в Църквата едва когато се разболя, в шестдесет и осмата година от своя живот. В последните дни черният му дроб буквално се разпадаше от метастазите. Имаше ужасни болки. И в тези болки, в това състояние, в което няма преструвка, няма лъжа, няма превземане, няма грим – в най-големите си болки – той постоянно повтаряше: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!” Аз се чудех на тази негова сила. Но исках да разбера защо той говори така. Може би чисто психологически така му става по-леко. И го попитах: „За какво благодариш, след като ти е толкова тежко?”. А той ми каза: „Е, сине мой, чрез тази болест оздравях духом. Всичко, което през целия си живот съм желал, аз го намерих чрез тази болест. Затова Му благодаря”.

Виждате примери с обикновени хора. Не говорим за светци, за онези велики подвижници, монаси, йерарси, свещеници. Говорим за обикновени хора, миряни, които са се смирили, познали са своята немощ, но – като светците – не са паднали в отчаяние. Не са свършили при психиатрите, не са смятали, че това е краят на света и живота, а че това е начало. „Аз съм никой, аз съм нищо, всичко съм объркал, но Бог ме обича”. Затова благодарението е много велико и важно нещо. То е може би най-автентичният израз на християнския живот.

Всеки човек, всеки от нас може да се опита всеки ден, сутрин, като се пробуди и се помоли, да си припомни за две минути, ако не за нещо друго, то поне за най-големите дарове, които Бог му е дал, от неговото зачатие до този ден – дара на живота, родителите, братята и сестрите, роднините, съседите, учителите, приятелите, любовта, учението, напредъка, присъствието на хората в нашия живот, Божието присъствие в нашия живот и всички онези прости, ежедневни неща, които Бог ни дава. Всеки ден да си припомня за това и да благодари. Ще видите колко ще се промени всеки аспект на нашия живот само за една седмица.

Днес има много хора с психологически проблеми. Старецът Йосиф Ватопедски казваше, че обезкуражаването е в основата на всяка психическа болест. Какво означава обезкуражаването? Това означава да кажем: „Аз не мога, това няма смисъл, аз съм нищо…” Подобно състояние в такава степен разорява нашия вътрешен свят, в такава степен го поврежда, че човешкият организъм не може да го понесе, и това се проявява като психологическа болест. От къде идва това? От несмирение, от непокаяние, от неблагодарност.

Кажете ми какво виждате тук? (лекторът показва на аудиторията лист от своя бележник, върху който е нарисувал голяма черна точка – бел. прев.) Черна точка. Вижте каква е нагласата на всички ни. Видели сме едно малко тъмно петно, а на всичко наоколо, което е бяло, никой не обръща внимание. Така не обръщаме внимание и на всичко, което Бог ни дава. А то е много повече от онова, което не ни достига. И почваме веднага: „Липсва ми това, аз бих искал онова, не ми достига еди-какво си…” Неблагодарността неминуемо води до обезкуражаване, което означава разпад на всички душевни сили. Пълно душевно разстройство. От друга страна, имаме благодарението, което има абсолютно противоположно действие – събиране на всички душевни сили и насочването им към разкриване на целия човешки потенциал.

Нека с това да завършим.

Моля ви да ми простите. Може би  нещо съм казал не както трябва. Благодаря ви за вниманието.

Превод: Диляна Иванова
Източник: manastirpodmaine.org