Томина Неделя

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Днес ние възпоменаваме евангелското съби­тие, случило се осем дни след Христовото Възкресение. Когато Гос­под за първи път се явил на Своите ученици, сред тях не бил Тома. И когато учениците му казали, че видели Господа, Тома не им повяр­вал и казал: „ако аз сам не видя, и не сложа своите ръце в Неговите язви, не докосна раните, които Господ е получил на кръста, няма да повярвам“.

И ето, след осем дни Господ отново се явил на учениците, и там вече бил Тома. Господ се обърнал към Тома и казал: „протегни ръ­ката си и докосни раните Ми, и сложи ръката си в ребрата Ми, и не бъди невярващ, а вярващ“. И Тома, даже без да ги докосне, възклик­нал: „Господ мой и Бог мой“. Господ му казал: „ето, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“.

Това евангелско четиво се повтаря няколко пъти в продължение на църковната година и всеки път в него се вижда някаква много жива картина, живи хора. В нашето църковно съществуване има ня­каква тенденция да свеждаме отношенията с Бога към нещо схема­тично, много външно праведно, много законническо... ето ние сме прочели правилото - Бог ни е кимнал от небето, не сме го прочели - Бог се е отвърнал от нас... Разбира се, правилата и дисциплината са важни, но не тях Евангелието поставя на първо място. От днешното четиво ние виждаме: ето Тома, един от най-близките ученици, едно, може би, от най-горещите вярващи сърца, се усъмнил - и Господ не започнал да го ругае, даже не го укорил, но му казал: ако искаш, провери. Тома не поискал, достатъчни му били думите на Господа.

И ние виждаме в това някаква житейска правда: Господ не се гневи на искреното движение на сърцето, нека то ни се струва грешно или, може би, даже „греховно” от формална страна. Той милостиво прие­ма нашите съмнения, когато това се случва с нас. Немилостив е Гос­под към друго - към лицемерието, фарисейството, немилосърдието.

За съжаление нерядко се получава така, че животът на христи­яните, на нашата общоцърковна община, е насочен не в евангелска посока, а в посоката на това, което наричаме фарисейство. Не тряб­ва да става така с нас. Църквата ни предлага и пасхалните празници, и Великия пост, и посещенията на богослужения, не за да изпълним чрез това своите религиозни задължения, за да ни отметнат някъде на небесата в графата „плюс“; а за да се учим на евангелски живот. А евангелският живот е именно живот, в него има място и за съмнение, и умора, но зад всичко това ни среща милостивият Господ, който не ни укорява за това, защото ни обича, както майка обича децата си.

И когато Тома с голяма вяра възкликва: „Господ мой и Бог мой“ - той го казва именно от излишък на живот, от срещата с Господа, а не от това, че, взел молитвеника и четейки утринните молитви, продекламирал: „Вярвам в единия Бог Отец Вседържител...“ и т. н. Разбира се, много добре е да четем Символа на вярата, укрепвайки в себе си изповеданието на Църквата, това е прекрасно. Но много по-прекрас­но е възклицанието: „Господ мой и Бог мой“, което се ражда в живата човешка душа от съприкосновението с Бога. И в този пасхален ден ми се иска да пожелая и на себе си, и на всички вас, нашите души да се срещнат с Бога, нашият църковен живот да не стане формален и рутинен. Да пожелая да възхождаме към живия Бог и всецяло да Му отдадем сърцата си.

Воистину воскресе Христос!

www.pravmladeji.org

Още по темата: тук