Преполовение - празникът на Божията премъдрост (1 част)

Към Господските празници може да отнесем и Преполовение, който Църквата празнува в средата на периода между Пасха и Петдесетница, тоест в сряда преди неделята на Самарянката. Може би този празник не е така известен, но поради неговото изключително значение и непосредствено отношение към нашия Господ Иисус Христос, ние решихме да го включим към числото на 12-те велики Господски празници, а Възкресението на Лазар и Входът Господен в Йерусалим да обединим заради многото общи моменти помежду им.

Основание за това ни дава фактът, че празникът Преполовение открехва завесата и ни дава възможност да погледнем към делата на Христос (и по-точно, към казаното, извършеното и претърпяното от Христос заради спасението на човешкия род) в периода от Неговото кръщение в Йордан до преображението и страданията Му.

Важността на празника Преполовение, при който се празнува Иисус Христос като Божия Премъдрост, се проявява и в това, че всички катедрални храмове, носещи името „София”, т. е. „Премъдрост”, са били осветени не в чест на някаква светица с името София, но в чест на Премъдростта (София) Божия, Която е Иисус Христос. Храмовите празници на тези църкви, според различни изследователи, са били именно на Преполовение. Характерен пример е църквата „Св. София” в Константинопол, която стана първообраз на много църкви. Ако се замислим, че цялото пространство на необятната Римска империя се измервало с разстоянието от храма „Св. София” в Константинопол, то може да си представим какво значение е имало Словото и Божията Премъдрост в живота на Византийската империя.

Разкриването на съдържанието и значението на този наистина Господски празник ще ни помогне да разберем делото и подвига на Иисус Христос.

Преполовение съвпада с еврейския празник Шатри, който е третият по значение техен празник след Пасха и Петдесетница. Еврейският историк Йосиф Флавий нарича Шатри „много свят и велик празник за юдеите”.

Празникът бил установен за спомен на 40-годишното пребиваване на Божия народ в пустинята по пътя от Египет към Обетованата земя. Ако празникът Пасха бил установен за спомен на преминаването през Червено море, а празникът Петдесетница – в чест на изкачването на Мойсей на Синай за получаването на Божия закон, то Шатри бил установен, за да помнят юдеите своето чудотворно опазване по време на 40-годишния им път към Обетованата земя.

Празникът получава името си от начина на отбелязването му. През този ден юдеите разпъвали шатри на площадите, в дворовете и даже върху покривите, в които живеели в продължение на седем дни. Очевидно е, че и наименованието, и начинът на празнуване указват на факта, че юдеите празнували покрова и Божественото водачество във вида на светъл облак по време на тяхното пътешествие през пустинята. Ако се замислим, че всички явявания на Бога в Стария завет са били явявания на безплътното Слово, а светлият облак бил не нещо друго, а откровение на безплътния Бог Слово, то става ясно защо юдейският празник Шатри бил посветен на Иисус Христос.

Този празник бил установен от Самия Бог чрез дадената на Мойсей заповед:

„Кажи на синовете Израилеви: от петнайсетия ден на същия седми месец е празник Шатри, седем дни за Господа; в първия ден да има свещено събрание, никаква работа да не вършите; през седемте дена принасяйте жертва Господу; на осмия ден да имате свещено събрание, и принасяйте жертва Господу: това е отдание на празника, никаква работа да не вършите”. (Левит 23: 34-36)

Тъй като този празник съвпада с времето на събирането на плодовете, то за едно с различните жертви към Бога е отправяно и благодарение, като са принасяни начатъците на събраната реколта. Затова той се наричал още Празник на жътвата или Празник на събранието и бил много тържествен и обичан от евреите.

Сам Бог заповядал на евреите през седемте дни на празника Шатри да живеят в палатки, казвайки им чрез Мойсей: „В сенници живейте седем дена; всеки туземец израилтянин трябва да живее в сенници, за да знаят поколенията ви, че Аз в сенници поселих синовете Израилеви, когато ги изведох из Египетската земя.Аз съм Господ, Бог ваш”. (Левит 23: 42-43)

По време на целия празник евреите извършвали две необичайни символични действия. Тези действия за нас са особено интересни. Нека ги разгледаме.

Първо. Всяка сутрин свещениците извършвали жертва и носили вода от Силоамския кладенец, която, смесена с вино, изливали върху жертвеника. Това символизирало, от една страна, слизането на Светия Дух върху светите дарове, а от друга – чудотворното избликване на водата от камъка, която утолила жаждата на скитащите из пустинята евреи.

Второ. През първия ден на празнуването в Храма, в двора на жените¹, по време на вечерната жертва запалвали светилниците. Тяхната височина била петдесет лакти (около 25 метра) и техните пламъци се виждали в целия град.

Тези две символични действия по непосредствен начин се отнасяли към Личността на Иисус Христос, както казва апостол Павел:

„и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос”. (1Кор. 10: 4)

Христос дал на юдеите вода в пустинята, Той бил и светлият облак, който покривал бягащите от Египет юдеи през деня и осветявал нощта им по думите на апостол Павел:

„Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето”. (1Кор. 10: 1-2) 

II.

Като юдеин и старозаветен Законодател, Христос в продължение на целия Си земен живот нито веднъж не нарушил дадения от Него закон. Иисус празнувал и Пасха, и Шатри, тъй като това също влизало в рамките на Божествения кеносис. Евангелист Йоан е запазил за нас описание на идването на Христос за празника в Храма, както и на случилия се там между Него и юдеите инцидент. Няма да правим подробен анализ на това събитие, а ще подчертаем само най-важните и изразителни моменти.

Присъствието на Христос на празника може да бъде разделено на четири етапа.

Първият. Идването на Христос в Йерусалим (след Неговите братя по линия на Неговия приемен баща Йосиф), било „не явно, а някак тайно”. Юдеите Го търсели, за да Го обвинят в неспазване на Мойсеевия закон (Йоан 7: 10-13).

Вторият: Осезаемото присъствие на Христос в храма „на преполовение на празника” (Йоан 7: 14-36). Намирайки се седем дни в Йерусалим, Иисус отишъл в Храма и преподал Своето учение на народа. Христос избрал именно това време за поучение на народа, за да успокои яростта на юдеите, предизвикана от Неговото радикално ново учение и множеството чудеса, а и за да бъде изслушан с внимание, тъй като в началото на празника царяла естествена атмосфера на приповдигнатост (блаж. Теофилакт).

Трето. Призивът на Христос през последния празничен ден да утоли „жаждата” на хората и да се присъединят към Него. В края на последния ден Той се качва на Елеонската планина. (Йоан 7: 37-53)

Четвърто. Второто идване на Иисус в Храма, на следващия ден, за сутрешната служба. Става дума за т. нар. осми ден, в който завършвал празникът Шатри. Книжниците и фарисеите завели при Него заловената блудница, за да разберат Неговото отношение. През този ден Христос учел народа най-вече на това, че Той е светлината на света, и за освобождаващата човека истина. По време на всички богооткровени беседи Христос разкривал две основни истини:

Христос постоянно изповядвал Своето единочестие с Отец. Той е Синът Божий, пратен от Отца в света. Той е Христос – Месия, чието идване така силно очаквали юдеите. Христос нееднократно подчертавал факта на Своето посланичество от Бог Отец: „и не дойдох от Себе Си, но има един Истински, Който Ме е пратил, и Когото вие не познавате” (Йоан 7:28). А на друго място казва: „Аз съм, Който свидетелствувам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене. Тогава Му рекоха: де е Твоят Отец? Иисус отговори: вие не знаете нито Мене, нито Отца Ми; ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми” (Йоан 8:18-19). Едновременно с това Христос в Своето учение непрекъснато проявява Божествени свойства:

„Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37),

или

„Аз съм светлината на света, който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Йоан 8:12).

От своя страна юдеите непрекъснато се противели на апокалиптичните слова на Христос. С насмешка Му задавали провокативни въпроси и отричали казаното от Него, като се опирали на Божия закон. Дотолкова Го ненавиждали, че решили да Го пребият с камъни и да Го лишат от живот. Наричали Го бесноват: „Не казваме ли ние право, че Ти си самарянин и в Тебе има бяс?” (Йоан 8: 48).

Юдеите искали да заловят Христос, но не можели да се допрат до Него, тъй като още не било дошло времето Му” (Йоан 7: 44-46).

Накрая, като не издържали повече на думите Му и като Го мислели за светотатец, понеже наричал Себе си равен по чест с Бог Отец, те взели в ръце камъни, за да Го убият: „Взеха камъни, за да ги хвърлят върху Му”.

В кулминацията на озоблението им, Иисус се скри и излезе от храма, като мина презсред тях, и така си отиде” (Йоан 8:59). Думите на евангелиста „скри се” не бива да се разбират в смисъл, че Христос избягал в някой от близките домове или че се скрил зад някой ъгъл, а че по силата на Своята Божествена власт станал невидим и преминал през жадуващата смъртта Му тълпа (блаж. Теофилакт). От това кратко описание на празника Шатри ясно се откроява както Божественото естество на Христос, така и съпротивата срещу Него на евреите, които заради коравосърдечието на сърцата си не били в състояние да приемат истината, че Той е очакваният от тях избавител на Израел – Месия. Тук също така ясно се откроява истината, че без очистване и съответната подготовка човек не може да познае Христос. Нещо повече, в такова състояние съществува възможност човек да се превърне във враг Божий даже ако пред него се изправи Самият Иисус Христос.

III.

А сега бихме искали да обърнем внимание на две основни христологични истини, които изразяват Неговото Божество.

Първата истина се разкрива в категоричните думи на Христос: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода”.

Тук Христос има предвид Светия Дух, Когото ще могат да приемат всички повярвали в Него (Йоан 7: 37-39). Вече отбелязахме, че тази истина е свързана със символичното действие на юдейските свещеници на празника Шатри, когато те изливат вода върху жертвеника. Изливането било израз на благодарността на потомците на онези юдеи, чиято жажда Бог утолил в пустинята. Мойсей, по Божия заповед, ударил скалата в планината Хорив със своя жезъл и от камъка потекла вода (Изход 17: 1-7).

Апостол Павел тълкува това събитие изцяло христологично. Той казва, че израилтяните не пили от духовния камък, който идвал след тях, а този камък бил Христос,

„и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос” (1 Кор. 10:4).

Впрочем, както вече нееднократно бе казано, безплътният Божествен Логос се явявал на Мойсей и всички пророци. Показателен е фактът, че когато безплътният Логос (утолил жаждата на измъчените в пустинята и на Когото в знак на благодарност юдеите извършвали този символичен обряд) Сам дошъл в Храма и провъзгласил, че Той е водата, утоляваща духовната жажда на човека, се сблъскал с яростната съпротива на децата на „спасените”!

Живо и красноречиво разказват за това събитие тропарите на Господския празник Преполовение. В отпустния тропар се пее: „На преполовението на празника, напои моята жадуващата душа с водите на благочестието, защото всички, Спасителю, Ти призова: жадуващият да дойде при Мен и да пие. Източнико на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе”. А в другия светият песнопевец описва себе си като измъчван от ужасна и непоносима жажда и моли за вода държащия Чашата с Даровете Христа: „Като имаш Чаша с неизтощими Дарове, дай ми вода да се умия за прощаване на греховете, защото съм обхванат от силна жажда, единствен Милостиви и Дълготърпеливи”.

Христос не само казва, че Той е водата и живият Източник, но и подчертава, че у този, който повярва в Него, „от утробата ще потекат реки от жива вода” (Йоан 7: 38).

Както пояснява сам евангелист Йоан, става дума за дара на Светия Дух, който ще бъде даден на всички повярвали в Христа. Следователно водата е благодатта на Светия Дух и въобще на Троичния Бог, а приелият я ще стане богослов, защото той ще богословства на всички със своето битие. А „утробата” според тълкуванието на Свещеното писание е човешкото сърце. В Стария завет с думата „утроба” обозначават не стомаха, а вътрешния свят на човека, съпоставим с живота на сърцето. Пророк Давид казва: „желая да изпълня волята Ти, Боже Мой и Твоят закон е в сърцето Ми” (Пс. 39: 9).

Христос говори не просто за река, а за реките на живата вода, подразбирайки изобилната благодат на Светия Дух. Ако Светият Дух дойде в някоя душа, то от всеки неин извор ще блика богата и изобилна вода. Пример за това са светите апостоли, на чиято нечовешка мъдрост никой не успял да противостои (блаж. Теофилакт). В тези думи на Христос е разкрито и Неговото единочестие със Светия Дух. Като говорел за Своето единочестие с Отец, трябвало да спомене и за единочестието Си със Светия Дух. Дарът на Светия Дух, преподаван от Христос на народа за утоляване на жаждата, всъщност е изпращане и явяване в света на Светия Дух „по енергия”. Богословието не е научно изследване, нито познание на Бога чрез ума, но участие в даровете на Светия Дух.

IV.

Втората истина е откровението, че Христос е светлината на света.

„Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Йоан 8: 12).

То кореспондира със светлия облак, който съпровождал израелския народ през пустинята и който бил Христос. Именно това чудотворно събитие си припомняли израилтяните, когато ежегодно запалвали светилниците на празника Шатри.

Тъжно, но въпреки че празнували това чудесно събитие, юдеите все още се съпротивлявали на Христос, Който е бил и е светлият облак. Нещо повече – те даже пожелали да Го убият. Както виждаме, духовните критерии и вътрешни предпоставки играят важна роля в познаването на Христос. Не е достатъчно за човека да се срещне с Христос, трябва и да Го познае и да общува с Него.

Христос не е чувствена и тварна светлина, не е символична светлина, нито, разбира се, нравствена, каквато мнозина искат да Го представят. Божествената светлина е Неговата нетварна енергия, която сподобилите се да видят след своето очищение хора, виждат като светлина. Това е и истинската светлина на света. Сега няма да се задълбочаваме в тази истина, защото по този въпрос – каква светлина е Христос, става дума в следващата глава, посветена на празника на Преображението.

Тук ще отбележим само два основни момента: тази светлина е много тясно свързана с живота. Имам предвид не биологичния и чувствен живот, но обожението на човека. Виделият Божията светлина излиза от тъмницата на разума и постига живот, който е просветление и обожение. Доколкото на Божествената светлина не бива да се приписват характеристики като нравственост, символичност, чувственост, то тези критерии не са приложими и към тъмнината. Тя е затъмнение на разума, умъртвяване на душевното око.

Човек може да види Бога като светлина само в определено духовно състояние, иначе той ще Го види като „изгарящ огън”. Бог може да бъде преживян от човека или като осветяваща душата светлина, или като изпепеляващ душата огън. В това се състои целият аскетичен път на човека.

V.

Преди това казахме, че празникът Преполовение е празник на Божията премъдрост, на Божията София, която е Божието Слово – Иисус Христос. Преди да пристъпим към анализ на отнасящите се към тази тема текстове, е необходимо накратко да разгледаме съвременния възглед за „софиологията”.

В Стария и Новия завет нееднократно се говори за Божията премъдрост. В опита си за тълкувание на тези места в Свещеното писание, някои руски мислители приписват на Премъдростта Божия гностически, може даже да кажем, пантеистичен характер. Тази теория бе развита от отец Сергий Булгаков, който използва философо-богословски и гностически термини. В своите теории той свързва Божията София не с Христос, а най-вече с Божествената същност, смятайки, че Премъдростта е Божия идея, Божие име, любов, вечно женствено, както твърдели и предишните софиолози.

 Говорейки за Божествената мъдрост отвлечено, а не по същество, отец Сергий бил обвинен, че въвежда в Светата Троица четвърта ипостас – София, Премъдрост Божия. В учението на ранните софиолози, под чието силно влияние бил отец Сергий Булгаков, Божията София е описана поетично като „най-прекрасното женско, като вечната приятелка”. В отговора си към своите обвинители отец Сергий разграничава Ипостас като отнасяща се към Лицата на Светата Троица и ипостасност, отнасяща се към Божията София. Разбира се, това е голяма грешка.

В софиологичната система на отец Сергий Булгаков Божията София понякога се съотнася с Бога, а понякога със света, а друг път е „битие”, което посредничи между Бога и света. Именно това е най-проблематичният момент в неговото учение. Съпоставяйки София със света, ние изпадаме в своеобразен пантеизъм. Говорейки за посредничеството на някакво „битие” между Бога и света, изпадаме в гностицизъм, който води до учението за създаването на света чрез еманация и за съществуването на второстепенни божества, които изпълняват ролята на посредници, към които трябва да се числи и София – Синът и Словото Божие, Второто Лице на Пресветата Троица. Този възглед бе осъден от Московския патриарх Сергий и събора на руските епископи.

VI.

В контекста на цялото библейско и светоотеческо предание думата „премъдрост” носи въипостасен характер и се отнася към Сина и Словото Божие,  Който се въплъти заради спасението на човешкия род. Тук бих искал да приведа думите на апостол Павел, които често се използват от светите отци. Обръщайки се към коринтските християни, Божият апостол пише: „Защото и юдеите искат чудеса...” (1Кор. 1: 22-24). В Стария завет също се говори за въипостазираната Премъдрост – Словото Божие. Показателна е молитвата на цар Соломон, който проси от Бога на своите бащи и Господа на милостта да му изпрати мъдрост. Ако прочетем внимателно тази молитва, ще се убедим, че става дума за въипостазираната Премъдрост, Сина и Словото Божие, чрез Когото бе създаден този свят, спасен бе човекът и бе обновено творението. Преди всичко се подчертава, че не става дума за някаква абстрактна мъдрост, но „приседнала” с Бога:

„Дарувай ми приседналата до Твоя престол Премъдрост”. (Премъдрост Соломонова 9: 4)

Тази Премъдрост сяда на престола на Божията слава и може да помага на човека:

„Прати я от светите небеса, прати я от престола на славата Си, за да ми спомага в трудовете ми и за да зная, какво е благоугодно пред Тебе” (Премъдрост Соломонова 9: 10).

Премъдростта знае всичко и ръководи човека във всички негови действия: „Защото тя всичко знае и разбира, и мъдро ще ме ръководи в делата ми, и ще ме запази в славата си." (Премъдрост Соломонова 9:11). Чрез тази Премъдрост Бог е сътворил света: „Който си устроил с премъдростта Си човека, за да владее над създадените от Тебе твари” (Премъдрост Соломонова). Въипостазираната Премъдрост Божия винаги е обединена с Бога, знае Неговата воля и взема участие в създаването на света: „С Теб е премъдростта, която знае делата Ти и е била там, когато Си правил света и знае, какво е угодно пред очите Ти и какво е право според Твоите заповеди”. (Премъдрост Соломонова 9: 9)

Разбира се, чрез нея било извършено и спасението на човека: „И се спасиха чрез премъдростта”. (Премъдрост Соломоновa 9: 19)

В книгата Притчи Соломонови се казва, че Божията премъдрост си построила жилище и го утвърдила на седем стълба. След това Тя приготвила трапеза, заколвайки жертва и изливайки вино в огромни съдове. Премъдростта повикала на тази трапеза множество гости, като им казала:

„Дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила”. (Притчи Соломонови 9: 1-9)

В тези думи също се съдържа пророчество за въчовечаването на Премъдростта Божия, приемането на плът и обожването ѝ, създаването на Църквата, в чието лоно съществуват тайнствата и преди всичко, тайнството на Божествената евхаристия. Участващите в тази трапеза вкусват Тялото и пият Кръвта в дома на Премъдростта, тоест съединяват се с въипостазираното Слово Божие.

VII.

В тълкуванията си на онези места в Свещеното писание, където се говори за Премъдростта, светите отци са единодушни в мнението си, че те се отнасят към Лицето на Иисус Христос. Ще приведем най-показателните от тях:

В отговора си на злословието на Арий, който твърдял, че Христос е „Божия твар”, която просто се усъвършенствала с течение на времето в мъдростта и благодатта повече от другите, Атанасий Велики казва, че в Христос няма прогрес. Усъвършенствала се не Премъдростта (доколкото сама по себе си тя се явява мъдрост), но човешкото тяло по отношение на Премъдростта. Това има непосредствена връзка с казаното в началото на книгата, тоест че съществуващата в Христос мъдрост се откривала в Него с израстването на Неговото тяло. На друго място Атанасий Велики, този наистина велик поборник за православието, казва, че Премъдростта е Син и Слово Божие. Той е благоразумие и жива воля, и в Него е волята на Отца. Той е истината, светлината и силата на Отца. Опирайки се на фразата от книгата Притчи „Премъдростта си построи дом”, светецът казва, че тези думи се отнасят и за християните, които стават храмове на Светия Дух.

В посланията си срещу Арий Атанасий Велики многократно се опира на думите на апостол Павел, че Христос е въипостазираната Премъдрост Божия.

Тези апостолски думи използва в полемиката срещу Евномий и св. Василий Велики. Той казва, че в този израз се крие велика истина – Христос владее цялата пълнота на силата на Отца. Следователно всичко, което твори Отец, твори и Синът.

В подобна перспектива отците на Църквата тълкуват и останалите софиологични места в Свещеното писание.

Св. Кирил Йерусалимски говори за „Божествената Мъдрост, за Силата и за въипостазираната Праведност”.

Св. Епифаний казва: „Премъдрост на Отец, въипостазиран Бог Слово”.

Св. Йоан Дамаскин се обръща към св. Дева Мария с думите: „И осени я Божията ... въипостазирана Премъдрост и Сила, Божият Син”.

Също и Софроний Йерусалимски се обръща към Богородица с думите: „Носеща едната въипостазирана Мъдрост Божия”.

Важни са и думите на Дидим Слепеца, който казва, че никой не може да отдели сиянието от светлината, както е невъзможно да отделиш мъдростта от мъдрия, тоест Сина от Отца.

Не е трудно да направим извода, че Свещеното писание и Свещеното предание не говорят за някаква абстрактна София, за неипостасна мъдрост, за нещо, което изразява, нека да бъде дори Божествена енергия, но за въипостазираната Премъдрост Божия, която е Синът и Словото Божие. Въчовечаването на безплътното Слово бе пророкувано в Стария завет и се възпява, прославя и преживява в Новия завет.

Следва

¹ Става дума за храма на Ирод Велики (19/20 г. пр.Хр. – 70 г. сл. Хр.), който се състоял от четири двора. Най- големият бил „дворът на езичниците”, тъй като там можели да стоят и пришълци, т.е. необрязани, после това място било превърнато в пазар (именно оттук Христос изгонил търговците). „Дворът на жените” бил вторият по големина и бил разделен на четири части, две от които се използвали за склад за дърва (за жертвеника на всесъжението) и масло (за седмосвещника), а в останалите се събирали очакващите изцеление прокажени и посветилите се на Бога назореи. В храма имало също „двор на мъжете” и „двор на свещениците”, където се извършвали богослужения.

Превод от гръцки: Златина Каравълчева

Източник: "Християнство и култура", бр. 7 (54), 2010 г.