Лунна пътека: Великденски разказ

11.04.2015 г.
Здравка Евтимова
Автор: Здравка Евтимова

Това е то, виждам го и денем и нощем, дори когато очите ми са затворени – аз съм брегът, то е безкрайността: морето. Ходила съм веднъж при него, бях съвсем дребно хлапе, като онези кошчета за боклук край пътя, като незаета пейка, когато вали. Тогава се случи, че вълните застанаха между мама и тате – тя на единия бряг, той на другия. Мама, куфарите и аз останахме, а баща ми каза, че трябвало да тръгва, търсел нещо важно. Но преди да замине да го търси, аз го попитах:

- Тате, какво е това?

Върху морето беше паднал сняг - тесен бял сърп във водата, като висулка, в най-тънкото място на залива.

Това не е сняг, поправи ме тате, а лунна пътека. Ми хайде тогава да отидем при луната, аз ще си играя с нея. Сигурно тя може да плува, щом не потъва на дъното. Тази пътека отвежда до нещото, което много искаш, обясни тате. На сутринта него нямаше. Сигурно пътеката го беше завела до ценното нещо, а нас бе оставила да пазим неговият куфар. После майка ми взе всичките си дрехи и отиде да работи някъде, а аз пристигнах при баба Юра в едно село.

Оттогава досега все го гледам наум: морето. Аз съм брегът, то е безкрайност, но полека водата попи в пясъка, прибоят престана да тича към скалите на брега и вече не го чувах; баба Юра живееше посред планината, в малка къща с няколко таралежа, две змийчета в градината и кълвачи, за които мислех, че са вълни, и се надявах - щом съм бряг, може морето да дойде до мене както спя нощем. На сутринта, като се събудя, дано го видя до коритото на баба Юра. И понеже приливите се бяха изгубили някъде по пътя, отивах до магистралата да им помогна и виках: „Насам, насам!”

Лазех под мрежата, приближавах до асфалта, за да чувам по-хубаво – колите ревяха и така ми приличаха на страхотния див шум около вълнолома. Един следобед разбрах какво е лунна пътека – най-светлото място за рибите и хората. Забравих как изглежда тате, дори мама забравих как изглежда, но си имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.

– Като нива ли е то? - питаше ме.

- Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с попчета и лодки.

И лунната пътека те води до нещо добро? Като например хлебарницата? Като някой щастлив ден? Не, казах й, лунната пътека води до бялата ти коса, защото тя е умна и знае приказки; и до зъби, които не болят, крака, които не се уморяват, и до магазин с безплатни играчки; до четвъртък, когато вземаме пенсията; до Коледа, до боровото клонче, което много внимателно отрязахме от Борко, за да него боли, и у дома украсихме с памук. И до Великден, когато ще боядисаме две червени яйца – едното за тебе, бабо Юрке, другото, по-малкото, за мене.

- Ти си моят Великден, Марче - каза баба Юра.

От тази сутрин магистралата стана моето море, колите бяха гларуси, камионите - моите бури и аз бях едно щастливо дете. Дори бях още по-щастливо дете, но вече не чувах морето. То беше далече - на едното му пристанище моят баща, на другото, най-далечното - майка ми, между тях – безкрайността, а аз бях едновременно двата й бряга.

Баба Юра умря – тя следобед ляга да поспи, а аз прескачах да послушам морето. В пет следобед се бяхме разбрали да направим палачинки. Бях приготвила сладко от сливи – с нея беряхме най-киселите джанки насред планината и правехме конфитюр с малко захар - захарта е скъпа като луната; затова лакомствата на баба Юра се гордееха с най-киселото сладко на света, най-великото; в пет часа палачинките се опичаха и ухаеха така, че тях мечтаеше всяко дете. Стана пет и аз отидох да я повикам: тя с бялата си като лунна пътека коса, с ръце, по-топли от хлебарницата и хляба – баба Юра лежеше на леглото.

Не можах да я събудя, стоях сама до нея и изведнъж разбрах, че си е тръгнала. Тя ме беше подготвила: – Някой ден няма да се събудя, Марче. Някой ден ще остана да спя завинаги, а завинаги означава три дни и .три нощи; тогава вече съм си заминала и ти трябва да вземеш ей оня вързоп – в него са дрешките ти и пари - ще отидеш при баба Марта в другия край на селото, къщата зад бряста. Не бой се момиче,аз ще крача по твоята лунна пътека, а щом човек тръгне по нея – знаеш - стига до най-хубавото нещо на света.

- Ще се обръщаш ли назад към мене? - попитах я аз,а тя ме успокои: –

- Да, Марче, само назад към тебе ще гледам. Да знаеш: като по магистралата мине онзи рейс, София –Видин, запомни, че те виждам, моето момиче. Ще ти пращам щастие направо от луната. Щастието е нещо хубаво. Магазин с безплатни играчки, пържени картофи с червен пипер и сирене, това е щастие, ситното ми Марче. Баба ти Марта е добра жена, тя ще те гледа.

Баба Марта наистина беше добра жена. Тя правеше най-вкусния боб и беше виждала морето. Вечер ми разказваше приказки за вълните – „Всяка вълна е дете като тебе - казваше тя, - едно хубаво дете.” Имахме две кокошки и една котка Мързулка, пълнехме вода в голям леген. Той беше нашият бряг.

- Ето това е твоето вързопче, дете – показваше ми баба Марта. - Тук са хубавите ти дрешки, има и пари. Като си тръгна, отиди ти при баба ти Петка, знаеш я, къщата зад хлебарницата. Като дойде Великден, Марче, мама и тате ще се приберат при тебе от двата края на планината.

- А ти ще се обръщаш ли към мене да видиш дали съм добре? -питах аз.

- Аз все към тебе ще съм обърната, моето момиче. Ела сега да похапнем от онзи боб, нашия, с джоджен и после ще поостанем при нашето море в легена.

Водата се стопляше от слънцето и аз цял ден киснех в нея. Баба Марта ме научи буквите, всичките до една, за да мога да разбирам какво пише за морските течения в книгите – имаше библиотека, но тя не работеше. Веднъж кметицата, жена, която боядисваше белите си коси жълти, ми даде чанта, пълна с приказки. Аз не можех да повярвам,че някаква си избеляла торба може да знае такива прекрасни неща за юнаци, принцеси и красиви брегове. Затова през цялото време си повтарях,че съм бряг, а щом има бряг, всички искат да стигнат до него – дори безкрайността; ако няма бряг, значи няма безкрайност, а просто празно място – без луна, без пътека, без хлебарница и магазин за безплатни играчки, без най хубавия автобус София-Видин. Вече знаех кое е по-хубаво от лунната пътека. Това беше Велик Ден – минутите, когато държат за ръка детето и то не е само.

По едно време си взех вързопчето и отидох в къщата зад хлебарницата при баба Рада. Тя не знаеше нито една приказка, защото никога не бе имала деца, не бе имала дори мъж, затова аз й разказах всичко, което бях прочела в чантата на кметицата. Баба Рада не обичаше морето нито луната – давила се веднъж в река и едва я спасили. Тя познаваше билките и гъбите, знаеше всичко за южняка и капризите на дъжда. Според нея луната пътека беше отбивката към нейната къща и колко хубаво, че съм дошла при нея, за да види тя какво е с дете у дома, да готви пържено от най-хубави чушки и още по-хубави домати за това дете, и то да й дрънка по цял ден приказки от оная чанта.

Баба Рада имаше глас по-голям от безкрайността. Като започнеше да пее, аз знаех,че Великден накрая ще дойде при нас и ставах лунна пътека, за да го доведа. Гласът на баба Рада грееше - бял, бял, бял. В него имаше хиляда хляба и хиляда безплатни играчки - хиляда беше най-голямото число в учебника по математика от старата чанта, по- голямо от нощта и страха. Добре че дойде – сега има за кого да пея, Марче. Ръката на баба Рада беше силна, заедно копаехме чушките и ягодите, ходехме да слушаме магистралата в четвъртък към пет следобед – тогава връхлиташе автобусът София-Видин, светъл като заря.

Един ден баба Рада замълча и аз се уплаших да не каже – „Там е вързопчето с новите ти дрешки, Марче. Има и пари“. Но тя не каза така , само ме побутна:

– Вземи си вързопчето с новите дрешки, Марче, има и пари. Ще те водя до морето. Мама и тате ще дойдат там за тебе. Обадиха се по телефона.

Куфарът на мама, най-скъпото нещо на света, и чантата с приказки на кметицата – стиснахме ги в ръце и тръгнахме към гарата. Доста вървяхме, но ние сме умни дете и баба - станахме рано, още когато слънцето не се беше събудило и нощта не си бе тръгнала по пътя. Грабнахме влака – през цялото време се надявах той някъде да се размине със страхотния автобус София-Видин, да се зарадва баба Юра - и наистина ми се стори, че я зърнах на седалката зад един мустакат шофьор.

Цял ден се носихме с влака баба Рада и аз, имахме много пари, даже си купихме един сладолед и си го разделихме. Накрая стана тъмно, дори слънцето се умори, но ние не се уморихме – слязохме в Бургас. Лошо. Морето го нямаше. Ами сега, ако е избягало някъде? Тоя влак толкова бавно вървеше, а релсите му пък бяха по-дълги от безкрайността. И двете бяхме нетърпеливи – баба Рада все за топлия морски вятър приказваше, аз още повече; стиснахме грамадния куфар на мама, чантата с приказки на нашата кметица и поехме по най-дългата улица на света – онази към брега.

Не можех да повярвам - накрая стигнахме. Морето беше проходило, пътеката върху него светеше като разцъфналата вишня зад пощата, луната се разхождаше напред-назад и си приказваше с децата от другия край на безкрайността. Разтреперих се, но нямаше място за страх, нали всички знаем - лунната пътека води само съм добро.

Първо видях два големи куфара. Единият зелен, другият кафяв. Колко ли приказки могат да се поберат под капаците им?

- Марче!

Тогава видях мама и тате. Едва ги познах. Безкрайността много ги беше променила. Мама ме гледаше, аз гледах нея. Страх ме беше да я пипна. Ако пак грабне грамадния куфар, край.

- Великден те намери, Марче – каза баба Рада.

Повече не чух. Тате ме вдигна към небето. Беше по-силен от всичките мотори и всичките коли по магистралата.

източник: offnews

Още от Култура

Благой Бойчев: Документалният театър е изключително важно социално явление

15.01.2018 г. | Нина Иванова | Култура

Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра... Ако болката на единия не е трагедия за всичките, то тогава не можем да говорим за общество. Това е голямата социална функция на документалния театър.

КАМБАНАРИЯТА

09.12.2017 г. | Деян Енев | Култура

Разказ на Деян Енев за едно дребно преживяване от Седмицата на православната книга.

Българската кирилица като знак за идентичност

27.05.2017 г. | Красен Кръстев | Култура

Настоящият материал е в подкрепа на инициативата „За българска кирилица”, тръгнала през юни 2014, която цели да популяризира особеностите на българската кирилица сред широката публика и да изясни разликите в графичната идентичност на българските знаци на кирилицата. Дебати около българската кирилица е имало още с нейното...

Какво се случва в центъра