Защо не умея да прощавам?

05.11.2018 г.
архим. Сава Мажуко, снимка: nikeabooks.ru
Автор: Архимандрит Сава Мажуко

Как да намерим в себе си сили за прошка, и доколко обидата е естествено чувство за човека? Възможен отговор откриваме в книгата „В ръцете на Бога. За радостта да бъдеш християнин” на архимандрит Сава Мажуко (манастир „Св. Николай”, гр. Гомел, Беларус) - публицист, богослов, проповедник.

Способността да прощаваме

Вярата в Христос е нещо лично за всеки. Така ли е обаче това в действителност? Ето ви думи, които доказват обратното:

„Божественную же пия Кровь ко общению, первее примирися тя опечалившим, таже, дерзая, таинственное брашно яждь..”

Това е откъс от молитвата преди Причастие. Смисълът е следният: ако имаш намерение да се причастиш, първо прости на тези, които са те обидили. Съгласете се, че по-логично би било изискването да се примиря с тези, които аз съм обидил, обаче молитвата казва друго. Като християнин ти по принцип не би трябвало да обиждаш хората, но дори за такъв добър и безобиден човека е сериозен проблем да прости на онези, които го обиждат. И това не е никак лесно.

Имаше един период, когато не вярвах, че на света може да има такива хора – такива, които не могат да простят.

Колко пъти в откровен разговор са ми признавали, че не са способни да простят на родители, на приятел, на съпруг или колега. А за мен беше толкова просто: казваш прости, и готово! В живота всичко се случва!

А после разбрах какво значи безсъние. Запознах се и с „призраците”. Всяка нощ ме засипваха спомени. И защо ли само тишината на нощта буди най-страшното? Събуждаха се стари обиди, забравени предателства и унижения.

Човекът отдавна е умрял, всичко е отминало, но се оказва, че аз не мога и не мога да му простя, и най-страшното е, че и на себе си не съм в състояние да простя – там, сред „призраците” има и мои постъпки, които няма как да променя.

Право на обида

Неделя на прошката — толкова красив и сърдечен обичай! Колко пъти сме се прегръщали с тези хора в навечерието на поста, простили сме си един на друг, но е достатъчна и една безсънна нощ, и аз отново съм ранен и измъчван от миналото, и само слънчевите лъчи ми носят изцеление.

А край мен има хора, на които дори слънцето не помага. „Призраците” не ги пускат даже денем. И тече един и същ рефрен:

– Защо не мога да простя на баща си? Нали се старая, моля се – а не ми олеква…
– Как да простя на мама? Нещата между нас са наред вече,аз не показвам външно, но себе си не мога да излъжа.
– Как да забравя какво направи приятелят ми? Аз му простих, но горчивината не отминава.
– Не мога да си простя. Мразя се! Не мога да се понасям!

Много често това са думи на вярващи, църковни хора. Сред тях има и свещеници, и дори епископ.

Защото ние сме просто хора, и всеки от нас, независимо от сана и възрастта, има сърце и сълзи, дори в обществото да е силен и уважаван човек. Но как да се научим да прощаваме? Не зная. Самият аз тепърва се уча на това и съм изминал съвсем малко от този път, но все пак има неща, които може да се направят.

Най-важното – да бъда честен и да си призная своята слабост. Струва ми се, че хората щяха да са много по-силни и успешни, ако можеха до си позволят да бъдат слаби. Няма неуязвими хора. Трябва да помним, че сме уязвими, и спокойно и весело да приемем тази уязвимост.

Право на обида е привилегия на човека, знак на благородната човешка слабост. Способността да се обидиш, е признак на здраве.

Ако във вашата пиеса има фраза „мене никой не може да ме обиди”, значи играете в ролята на робот. Нормалният човек може да се обижда и трябва да се обижда. Само трябва да се научи да го прави правилно, защото обидчивостта е като скъпата подправка в разкошно ядене: една щипка повече – и всичко ще развалиш, а може и да се отровиш. Без подправки не бива, но не може да сготвиш обяд само от подправки.

Човекът е господар на своите емоции. Трябва да бъде такъв. Да опитомиш емоциите – е трудна и упорита работа. Възпитанието на чувствата е фино изкуство. Ако не сте гранитен паметник, непременно ще изпитвате обида, но в каква форма и за колко време, зависи само от вас.

Обиждайте се колкото ви се иска, но гледайте на това като на обучение, тренировка, без страх, че нещо ще сгрешите или ще объркате пътя. Погледнете на своята обидчивост като на спортна игра. Забавно е.

Свадливите старици

В един манастир живеели две много стари монахини – Доротея и Доситея. Те били на една и съща възраст и дошли в манастира по едно и също време, още като момичета. Здраво се трудели, търпели всички несгоди, преминали и през лагерите. Но винаги били заедно. След войната се върнали в родния си град и до края на дните си живели в тясна стаичка заедно с останалите оцелели сестри. И сигурно животът на тези инокини-изповедници щял да попадне в някой патерик или сборник за поучителни четива, ако не била известна една особеност на тяхното битие: от първия ден, в който се запознали, двете не спирали да враждуват помежду си. Това били безкрайни спорове и противоречия с всички елементи на войната, в това число шантаж, фалшификати, интриги, коалиции. Нито ден не можели да живеят една без друга, но също така и без клевети, взаимни обиди и обвинения. Как ли не се опитвали да ги вразумят, да ги помирят, да ги засрамят, да пробудят съвестта им – всичко без успех.

Когато Доротея взела да бере душа, игуменката повикала свещеника, а сестрите с общи усилия довлекли Доситея да се прости с умиращата. Доротея се просълзила, прегърнала приятелката си и казала с отслабнал глас:

–Бог ще ти прости, Доситея. Но знай, че ще бъдеш мой враг до сетния ми час.

Сестрите при тези думи се разбягали в ужас:

 – Ах, каква беда! Ах, какъв грях!

Свидетелят на това прощаване, един стар свещеник, се заливаше от смях, спомняйки си тази сцена. А аз слушах и не можех да разбера, че за някои хора динамичната смяна на периоди на обида и прошка може да е единственото достъпно развлечение в небогатия им на събития живот, своеобразна игра, в която всеки има своя роля, така че не можеш да живееш без другия нито ден – защото от скука може да полудееш.

А старият свещеник не спираше да се смее. И звънкият му смях зарази и мене. Трудно е да останеш сериозен, когато става дума за игра. Или поне не търси трагедия и в комедията.

Как да убием паметта?

Когато ме обидят, аз си позволявам за известно време да се обидя, тоова донякъде е приятно и даже полезно. А след това обикновено забравям.

Вторият важен момент в преодоляването на обидата е да си признаем, и то съвсем сериозно: хората могат да бъдат най-долни подлеци и негодяи.

– Трябва да простя, защото аз съм виновен за всичко.
– Не се ласкай: не може да бъдеш виновен за всичко. Ако другият е зъл тип, къде е твоята вина?

Колкото и да е странно, пътят към прошката минава през полето на честността. Не потъвайте в благочестива мъгла от „спасителни” думи. Ако някой постъпи гадно с вас, при това съвсем умишлено, назовете нещата с истинските им имена. Това ще ви помогне да простите.

– Да простя напълно? До край?
– Всичко зависи от това, какво имате предвид.

Защо моят съвет е да се научим правилно да се обиждаме? Защото това изкуство включва и навика да се борим със стереотипите на примирението, които само ни пречат да си простим. Всеки има някаква представа за това, как изглежда идеалната прошка. Например, той, целият в кръв и струпеи, изгубил едното си око и апартамента си, осъзнавайки всичко, пада на колене, вие плачете, целувате го по беззъбата уста, а после, забравили всичко, весело подскачате по поляните, здраво хванати за ръце…

Това не е възможно. Тъй като не всички процеси са обратими. Има нещо, което ние в Гомел наричаме метафизически неотменима постъпка. У нас в Гомел обичат да дават причудливи имена на прости идеи. Главното в случая е, че ако човек извърши някаква подлост, то това действие може да бъде загладено, изкупено, измолено, но не може да бъде изтрито от историята, не може да бъде отменено. Всяко действие остава завинаги. Ето защо животът ни е толкова трагичен и сериозен. Тази проста истина не могат да разберат хората, които обвиняват християните, че добре са се уредили тук: греши и се кай, и Бог ще прости всичко. Бог ще прости, но моята история, моята биография – това е моят портрет, моето лице, моята личност. Всичко остава. Колкото по-тежко е провинението, толкова повече усилия са нужни, за да се изкупи. Прошката не отменя труда на изкуплението. И затова е толкова хубаво да сме живи – защото все още имаме време поне нещо да поправим.

Неотменимостта на постъпката не е повод за отчаяние. Нали се разбрахме, че условието е да бъдем честни. Затова не бива да се правите, че нищо не се е случило. Ако се преструвате, че не сте обидили никого или че вас не са ви обидили, после паметта ще ви отмъщава. Всяка обида трябва да бъде преодоляна, изстрадана, преболедувана и пусната, а за себе си да оставим само снизхождението. Защото мярката за мъдростта е нашата снизходителност.
(...)

Сладострастната вина

Защитавам естественото човешко право на обида. Да се обиждаш, но правилно да се обиждаш, е нормално за човека, и дори е признак за здраве. Само че преподобният Марк Подвижник в „Добротолюбие” казва, че истинските причини за обидата са тщеславието и сладострастието. Според мен тук преподобният има предвид болезнената обидчивост, която паразитира върху хора с отслабнал духовен организъм. Тщеславието и сладострастието са сериозни недъзи. Обидчивостта се подхранва от тщеславието. И това е съвсем разбираемо и, да си признаем, познато на мнозина. Тщеславният се надценява. Тщеславието само по себе си е недъг на зрението: болният вижда себе си изкривено. Оттук и кривата сметка на обидите.

Но още по-заразна е другата болест – сладострастието на жертвата. Да си обиден и унижен е много приятно, а понякога даже изгодно. И най-отвратителното, което може да измисли човек, е да прикрива и оправдава страстта си с Евангелието. Ето защо св. Марк нарича този недъг сладострастие. Защото обидата е процес, тя не е статично състояние. Ако останеш в това състояние по-дълго от позволеното, неусетно може да преминеш границата, зад която вече започва да ти харесва да бъдеш обиден и угнетен, и това сладострастие така завладява човека, че той започва съзнателно да търси повод за подобно мъчение, както пияницата бутилката. Такива хора трудно понасят покоя и щастието. Дай им прекрасен мъж, те постепенно ще го превърнат в „жесток деспот”. Дай им внимателен син, той непременно ще стане „неблагодарен тиранин” и „жестокосърдечен мъчител”. Тези хора са способни да превърнат в ад всяко място, в което се намират – дома си, работата си, дори манастира. Не искам да пиша подробно за тях – с техните портрети са „окичени” романите на Достоевски.

Много по-важно е да осмислим обидата и прошката като динамичен процес, който може и трябва да бъде управляван, и съзнателно да го подчиним на себе си.

Апостол Петър задал на Спасителя въпрос: колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? до седем пъти ли? И Господ отговорил: до седемдесет пъти по седем (Мат. 18: 21, 22). Когато четем тези редове, ние си мислим, че става дума за поредица от обиди, които някой нанася на човека. Седемдесет обиди – седемдесет прошки. Доста тежка задача, но ние я приемаме. Но ако Господ няма само това предвид? Ами ако формулата се чете така: една обида – седемдесет пъти прощавай? И ако трябва човек, който не може веднага и докрай да прости, дълги години отново и отново да прощава, и благодарение на този опит на прощаването да прониква в дълбините на своя духовен живот, учейки се на милосърдие и снизходителност?

Зъбите на приятеля

В гениалния филм на японския аниматор Хаяо Миядзаки „Наусика от Долината на вятъра” главната героиня има опитомена катеричка. Тя неотлъчно следва момичето, тъгува без него, скучае, тревожи се. И ето че веднъж неприятели нападат крепостта, наоколо цари смут, шум, писъци. Катеричката е изплашена, опитва се да се скрие и в този ужас хапе момичето до кръв. Всеки, който е имал котка, знае, че това може да се случи. Но ако проследим внимателно кадрите, ще видим, че момичето само дава да бъде ухапано, за да може на катеричката да й стане по-леко. Това е най-високата степен на приятелство и доверие – да позволиш да те наранят, да ти причинят болка, за да може на приятеля ти поне малко да му поолекне.

Когато на любимия човек му е наистина зле, най-голямата жертва, която мога да направя, е да му позволя да ме „ухапе” и „одраска”. Нека му олекне. А след това ще се прегърнем и заедно ще поплачем и ще се посмеем. И ще си простим.

Хората трябва да плачат. Хората трябва да се смеят. Това ни прави по-човечни.

Затова, ако плачете от обида, кажете благодаря: значи някой ви е напомнил, че все още имате сърце.

Из „В ръцете на Бога. За радостта да бъдеш християнин” (2018), изд. Некея, Москва

Источник: nikolsky.by
превод: Румяна Рашкова

Още от Ценности

Естественият човек и зародишът на свръхестественото

05.09.2018 г. | Сандра Керелезова | Ценности

Информацията не е знание, тя ще отлети и нищо няма да остане. А и знанието не е достатъчно, то трябва да премине в познание, хората трябва непрестанно да се изправят и усъвършенстват. Естествено, усъвършенстването не би трябвало да води до гордост...

Какво мислят младите. Ораторски форум - 2018 (1)

12.07.2018 г. | Архангел.бг | Ценности

Какво мислят младите за Петата Божия заповед и света около тях? Откъси от речите на финалистите в летния сезон на Младежкия ораторски форум „Св. Климент Охридски” – 2018, първа възрастова група (8 - 9 клас). 28.06.2018, Варна.

Църковният славянски език

24.05.2018 г. | Борислав Аврамов | Ценности

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език...

Какво се случва в центъра