Всичко и във всичко е Христос (Кол. 3:11)

24.01.2023 г.
Десетте прокажени, фрагмент, художник - Джеймс Кристенсен, източник - picturethisgallery.com
Автор: иконом Василий Шаган

Проповед на иконом Василий Шаган след св. Литургия в Неделята на 10-те прокажени – 15 януари 2023 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

Като слушахме днес словото в Посланието на ап. Павел до колосяни и в Евангелието за десетте прокажени, казахме, че това е слово за нашето обновление, промяна. Там се казваше: „Като съблякохте ветхия човек заедно с делата му...”, затова нека да разсъждаваме – какво означава моята ветхост с нейните дела, от която аз се съблякох. И тук идва също и въпросът – дали се съблякох от своята ветхост? А апостолът продължава: „... и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател...”, тоест събличането на втхостта предполага обличане, което е в „познанието по образа на Създателя”. Това е ключово за нашата промяна. И това е, което трябва да ни представя като християни, за които Христос е казал: „Вие сте солта на земята”.

Това е поводът за нашия дълбок размисъл, когато вече сме осъзнали колко е преходен светът, в който живеем, и че не е възможно Божият промисъл да е бил за това, което виждаме в света. Бог не е промислял да бъдат такива човекът и светът, каквито са сега, затова е дошъл, да ни обнови. Но за целта трябва да съблечем ветхия човек с неговите дела и да се облечем в новия – в познанието на истината по образа на Създателя. Специално го повтарям това – не защото не мога да се сетя за друга дума или израз, а защото именно това е, което трябва да приемем като свое възраждане и промяна.

Още по-добре е казано по-нататък в посланието – промяната по образа на Създателя предполага, че вече всичко е ново: „...няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник...”. Всички стереотипи на стария човек, който е живял според закона, се променят в съвсем друга представа за живота и света. А каква е тази представа – апостолът завършва: „...всичко и във всичко е Христос”. Как да разбираме това? Това е светът, за който всеки един човек мечтае. Защото, ако „всичко и във всичко е Христос”, това означава, че всичко и във всичко е Неговата божествена благост, Неговата любов, Неговият мир, Неговата правда, с която Той е препасан, както казва пророк Исаия, Неговата истина. И ако в новия свят, който Той ни проповядва, който ни откри и към който ни призовава, е във всичко самият Той, с цялата си божествена пълнота, то тогава си заслужава да съблечем ветхия човек с всичките му дела и да се облечем в новия. И не бива да се страхуваме да го направим. Защото, ако се страхуваме и оставаме в старото, то нищо ново не може да ни се случи. Никакво щастие не може да ни постигне. Старото е смърт и пагуба, а новото е истина и живот. Христос. И затова сме Го избрали.

Когато Христос застана пред тези десет прокажени – разбирайте тяхната проказа като поквареност, ветхост, пагубност – и когато ги изцери, само един се върна да благодари. Това предполага каква безразсъдност има в нас хората. Получили изцеление, но не осъзнават къде е Изворът на живота. Не осъзнават, че трябва да се променят. Така и ние много често се радваме, като получим някакви моментни облаги – повишение на заплатата, успешна операция, децата ни са се уредили добре в чужбина – все добри неща, но нали разбирате, че нe са изконни, истински, вечни... Но този, който се връща при Христос, чува думите Му: „Твоята вяра те спаси”. Той е разбрал, че в Него е спасението, всичко е в Него, животът е в Него.

Тази благодарност трябва да я имаме и ние – това е посланието на Църквата към нас днес: да станем благодарни. Какво означава това? Означава във всичко да виждаш това, за което да благодариш на Бога, да гледаш света около себе си с очите на благодарност, а не хленчейки, че всичко е зле. Църквата препоръчва, целият живот на християнина да се превърне в благодарение. Затова най-главното тайнство, като общение с Бога, тя е нарекла Евхаристия, тоест благодарност, благодарение, което ние сега извършихме и извършваме всяка неделя, всеки ден дори в нашия храм.

Литургията е благодарение, Евхаристия, в кулминацията на която ние принасяме на Бога дарове – хляб и вино, и свещеникът, издигайки тези дарове нагоре, казва: „Твоето от Твоите”, тоест това, което е Твое, ние, Твоите, го принасяме на Тебе. Нищо от нас няма. Само актът на приношението, актът на благодарност. Също и после, когато призовава Светия Дух, да претвори Даровете, Църквата пее: „На Тебе пеем, Тебе възхваляваме и на Тебе благодарим”. По този начин изразяваме нашата благодарност в Литургията. Но това тайнство се случва само в събранието на Църквата. Свещеникът не може да го прави сам, забранено е – само в събранието на Църквата може. Самата Църква е събрание – еклисия – тоест ние, събрани. А това означава, че тази благодарност вече се проявява в нас осъзнато, в това, че ние сме осъзнали, че „всичко и във всичко е Христос”.

Затова сме се събрали в Негово име, откъсвайки се от целия свят, и сме дошли в това събрание, макар да ни коства много неща – промяна на стереотипи, на нагласи, на комфорт, на всичко. И най-вече – призовава ни да се сприятелим и да наричаме брат дори този, който мирише неприятно. Това предполага да се пречупи нашето его, буквално  да се „смелим”, както житните зърна, които в мелницата се смилат между двата камъка на прах. Но нали знаете, че без да се смелят зърната, не може да се получи хляб. Затова и Църквата много често се изобразява като хляб. Така и просфората, която ние принасяме в олтара за Причастието, с печата върху нея, изобразява цялата Църква. В средата е Христос, около него са Богородица, светиите, духовната и светската власт и всички ние, дори починалите, за които сте записали литургия, да ги поменаваме – и за тях се вадят частици от просфората и се нареждат около Агнеца - Христос.  А след това всички тези частици се изсипват в Кръвта Христова в Чашата и свещеникът казва: „Помени, Господи, тези, които тук споменахме, и ги очисти с Твоята пречиста кръв!”. Разбирате ли колко е дълбоко тайнството?!

Това, че ние сме призовани да се „смелим”, лекувайки своя егоизъм, своите егоистични нагласи, променяйки своята култура дори, откъсвайки се от ежедневието, лишавайки се от своя комфорт, променяйки знанията си, отървавайки се от своите суеверия, страхове – напълно смляни! – означава, че сме се доверили на Бога, защото сме разбрали, че „всичко и във всичко е Христос”.

А сега си представете, че го няма Христос. Още не е дошъл. А някои изобщо не Го очакват дори – понятията месия и избавление липсват. И живеем просто така... Това означава, че царува само смъртта. Тя е неумолима и последна и окончателна присъда. Представихте ли си го?! Пълна трагедия! Абсолютно безсмислие! Абсолютна липса на радост – няма защо, откъде... А ние сме тези, които трябва да повярват, че Христос е „всичко и във всичко”. Това означава, че има избавление, има истина, има правда, има живот, следователно има радост. Щастието е възможно, но само с Христос.

Това не може да се случи само в нашите мними индивидуални представи, в нашата затвореност в своята лична черупка, без да разчупим своите егоистични стереотипи, без да се смелим и да бъдем замесени в Хляба – Църквата като хляб, който винаги се принася. И с тези думи – „Твоето от Твоите” – ние всъщност казваме: „Ние се принасяме на Тебе, Боже. Преобрази ни, очисти ни с Твоята пречиста кръв”. И това свещеникът го казва само тук, предстоейки пред всички, и не може сам, защото го казва от името на всички нас. Това не е някакво негово жреческо служение. Затова не може без другите. И ако е така, това означава, че всички ние, които сме дошли тук, сме дошли с нагласата да бъдем причастни на Христос. Затова се причастяваме – защото сме повярвали, че „всичко и във всичко е Христос”.

Такава трябва да е нагласата ни. А тези, които нямат дръзновение, явно имат причини за това. Една от тях вероятно е незнанието за нещата, които си говорим сега; другата причина е забвението – нямат памет за тези неща, никой не им ги е предал, затова нямат и вътрешна памет за жадувания рай, до такава степен е закоравяло сърцето им, че дори не усещат тази жажда; и третата причина може да е нерадението, разбирайте безхаберие и леност. Тези три неща свети Марк Подвижник определя като най-големите човешки страсти, тоест най-голямата духовна рана – ако ти не знаеш за това, което говорим сега, забравил си за изгубения рай и следователно не мечтаеш за него и нищо не предприемаш, и стоиш в твоята лична леност и нерадение. Ако това са твоите страсти, значи ти си за оплакване, и трябва да бъдеш лекуван...

Ако не жадуваме все още истински за Христос, ние следователно не вярваме, че „всичко и във всичко е Христос”. Затова сме подобни на деветимата прокажени, а трябва да се стараем да сме подобни на този, който се върна. А той, забележете, беше самарянин, за срам на всички иудеи, които толкова се биеха в гърдите, че са избран народ. Също както: „И ние сме българи, православен народ, велик!”... Но с такова самочувствие някой може да ни изпревари. Както самарянинът изпревари тези от избраните. Защото това вече не е главното, и неслучайно Христос каза: „няма ни елин ни иудеин”. Не може в Църквата да се делим по етнос или да я определяме с някаква национална характеристика. Не, тя е за всички. И тук е събранието, в което може всеки човек, вярващ, да намери себе си като част, като член на Христовото тяло.

Но знаете ли, ние страдаме от липса на принадлежност към това събрание. И често мнозина от нас идват тук с егоистични нагласи, без да осъзнават, че те са част от това събрание. А от моето присъствие и от присъствието на всеки един от нас зависят животът и молитвата на Църквата. От моята отделна молитва зависи молитвата на цялото това събрание. Затова, като идваме тук, на църква, ние не се молим вече за своите лични неща, а следваме молитвата на Литургията. А тя цялата води към прослава на Бога и към това, Той да ни приеме, да се причастим. Тоест тя, молитвата, цялата води към Потира, който е самият Христос. Следователно нейната тайнственост е за единение на всички. Понеже разединението е от лукавия, а Христос дойде де ни събере. Той така го и казва в молитвата преди да отиде на кръста – че дяволът ни е пръснал, а Той идва, да ни събере: „които си Ми дал, - казва – нека бъдат едно, както Ние с Тебе сме едно”. И ние, в изпълнение на това, трябва да имаме такава нагласа.

Няма човек, който да знае всичко за това тайнство, неговите неизмерими дълбини, затова винаги трябва да изследваме, да изучаваме за какво става въпрос. Тогава ще знаем, че Литургията започва от Проскомидията, това е приношението на даровете – свещеникът го извършва, докато тече утренята. Идвайки в храма след това, ние вече сме закъснели, затова не трябва да се разхождаме, вършейки свои нужди и молитви, а да застанем на своето място и да се настроим и включим в общата молитва на Литургията, трябва да сме запознати, а може и да следим нейния текст, молитвите на свещеника... Тази наша нагласа за едно цяло се изразява и в участието с наше приношение – било със свещ, или с елей, с вино, тамян или със записване на имена за поменаване, с лично дарение – за да имаме всичко това, което имаме, да поддържаме храма, да може да е светло и топло, да може в него да пее хор. Това също е част от нашето приношение, част от нашата благодарност – за храма, построен, забележете, със редствата само на един човек, и за делата на всички наши предци, служили и молили се в този храм със съзнанието, че са част от Църквата, каквито сме и ние.

Защо казвам всичко това? За да може да послужи за придобиване на съзнание – аз, отделяйки се от всичко, като християнин живея със съзнанието, че „всичко и във всичко е Христос”, и аз искам да стана нов, „по образа на своя Създател”, да живея с такава вяра в Христос. Да, много е трудно, трябва да се пречупвам, да се „смеля”, но друг път наистина няма. И от моето откровено, искрено отношение като човек, който разбира, че не само от свещениците, а и от мен зависи да има тук такава служба и аз да мога да съм причастен на тази общност, ще се роди обновлението ми. Обратното е потребителско отношение – всички са ми длъжни, аз плащам едва ли не като в супермаркет, а това значи получавам... Но нали разбирате, че при такова отношение няма радост, няма съпричастност, няма съзнание, че сме част от събранието на верните.

Спомням си в моето детство, тогава нашият храм беше разрушен от комунистите, но в неделя по нашата улица минаваха протестантите от нашия град, да отидат своя дом за молитва. И като ги питахме къде отиват, те ни отговаряха: „Отиваме в събранието”. Това много ме дразнеше, защото беше съвсем различно от нашата култура тогава, но сега си давам сметка, че те са разсъждавали правилно за това. Отиваме в събранието на верните, където всички вярват, че „всичко и във всичко е Христос”. Както самарянинът отива при Този, Който му е дал изцеление – само Той дава изцеление.

Много неща казах дотук и се надявам да попаднат в сърцата ви на правилното място, за придобиване на по-дълбоко осмисляне на нашия живот в Църквата. 
Божието благословение и Неговата милост да бъдат над всички вас. Амин.

Още по темата
Още от Проповеди

От звани да станем избрани

21.01.2023 г. | свещеник Илия Попов | Проповеди

На 21 януари се навършват шест месеца от блажената кончина на отец Илия Попов. След Светата Литургия, ще отслужим панихида в негова памет. Да се помолим заедно. Начало - 10:00 ч., храм "Св. Николай Чудотворец", Варна.

Усъвършенстване в любовта или жестокосърдие?

29.12.2022 г. | свещеник Алексей Атанасов | Проповеди

Има много изображения на това първо гонение – избиването на всички тези малки деца... А после и избиването на мъчениците... Жестокост. Жестокост. Жестокост... Как да го приеме човек?!

Христос от Давидовия род

22.12.2022 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Това не е спомен за някакъв исторически момент, случил се преди 2000 години. За нас, днес, родословието на Христос и повествованието как Той се е появил в света, и че Той е Господ, Който спасява - това Евангелие всъщност е живо слово, от което всички ние се нуждаем сега...

Какво се случва в центъра