В часа последен

02.03.2019 г.
Автор: Димитър Талев

Прозорците бяха широко отворени и в стаята нахлуваше на тихи светли вълни зеленината на дървесата в градината, която дремеше под леко було от слънчеви лъчи и зелени сенки. Навред беше тихо в тая топла и сънна лятна утрина – и в градината, и в къщата, и в стаята на умиращия.

Предният ден бе празник и едва ли не целият градец се бе източил на последно свиждане с болния. През целия ден върволица от люде не бе спряла – тъжно беше на всички: Ристо Карпа умираше на петдесет и три години. А не беше само скръбта поради недълговечния му живот, която караше людете да се събират край смъртното му легло с насълзени очи: нямаше човек в градеца, който да не бе почувствал, отблизо или отдалече, добрата сила в сърцето на Ристо Карпа, силата на неговия ум и на ръката му.

Сега широката господарска къща си почиваше. Не се чуваха стъпки, нито глас, нито врата да хлопне. Още рано сутринта Ристо бе накарал синовете и зетьовете си да отворят своите дюкяни, да отворят и неговия дюкян, дето бе работил и печели той цели тридесет и пет години. Край леглото му бяха останали само стопанката му, неговата по-стара сестра и двете му дъщери. Четирите жени седяха мълчаливи и неподвижни. Само от време на време ту една, ту друга от тях отправяше бърз поглед към болния, за да се убеди, че той е още там, в леглото, и че ноздрите му все още потрепват поемайки въздух и живот. Те биха плакали, биха ридали безутешно, ала ръцете на умиращия, които лежаха спокойно върху покривката, сякаш бяха сложени върху техните потръпващи от ужас и скръб сърца. Неговото изтощено тяло се бе отпуснало в някакво необикновено спокойствие, което изпълваше цялата къща и тежеше с неотразима сила над приведените глави на четирите тъжни жени.

С далечен поглед гледаха измежду натежалите клепки очите на Ристо Карпа. Краят бе дошъл твърде скоро. Тъй ясно се виждаше болният като дете, притиснато към майка си край студеното огнище, през една бурна зимна нощ!

– Боже, Боже, дали ще останем живи! – проплакваше в тъмнината бедната вдовица, неговата майка – Боже, без хлебец, без огън в тая люта зима!

Първият спомен на Ристо Карпа. И сякаш току-що се бе съмнало след тая черна нощ, ала все пак, дотолкова дълъг бе изминатият път до днес, до края. Детинство в черна нощ и младост в труд и немотия. После изведнъж всичко се промени.

И то като че ли беше вчера…

Срещна го на Житни-пазар Нуне Шишман и го заведе в дюкяна си. Тук Нуне, без да чуе, без да види някой, наброи в ръката му седем златни лири.

– Толкова мога, но на тебе ти стига и това – каза Нуне Шишман и го изпрати да си върви.

С тия седем лири Ристо Карпа започна преди тридесет и пет години. И вървя с голяма сила все нагоре – до тук, до върха, до края.

Нуне Шишман умря скоро след това, но след него остана Груйо Шишман. И ето в до последния си час Ристо Карпа не бе намерил време да върне на сина на благодетеля си седемте лири. Груйо беше чудак и пияница, той прахоса всичко, що му бе оставил старият, и Ристо все си мислеше, че тия седем лири ще отидат за ракия. Но той бе срещал всеки ден недостойния син, одърпан като просяк и, може би, гладен. Колко лесно се затваря човешкото сърце пред чуждата беда – с една самоизмама, с една дума, с едно махване на ръка!

По изпитите и потъмнели страни на умиращия пропълзя лека, едвам видима червенина, студена пот изби на бледото му чело. Четирите жени наскачаха изплашени от втренчения му поглед, който напираше в уплаха през неговите гаснещи зеници.

– Румено – чу се дълбоко в гърдите му неговия глух и хриплив глас. – Върви в чаршията…скоро да ми доведат Груйо Шишман!

– Сестрата на Ристо веднага излезе.

– А ти – изви очи той към стопанката си и продължи, задъхвайки се – Иди и наброи от сандъка седем пъти по седем лири и ги донес тука!

Не мина нито половин час време и в стаята влезе Груйо Шишман – бос, гологлав, одърпан и препасан с ремък, който висеше в страни. Нечисти, посивели коси стърчаха рошави на едрата му глава, която сякаш едвам се крепеше на неговия тънък, разголен врат. От всички люде, които бяха влизали в тая къща през последните няколко дена, само той, Груйо, влезе усмихнат и дигна към умиращия благ поглед.

– Ех, Ристо, брате, ти си отиваш вече – каза той кротко, без пресилена скръб, без никаква скръб.

– Приятна топлина се разля в изстиващите гърди на болния от усмивката, от погледа и от тихия глас на тоя човек. И грехът, който бе извършил спрямо него, сега не му изглеждаше толкова страшен – в усмивката, в погледа на Груйо той прочете прошка. С едно слабо помръдване на ръката Ристо посочи купчината лири, които стопанката му бе сложила на края на леглото, и прошепна:

– Вземи ги, Груйо. Те са твои.

Груйо цял се ухили и поклати рошавата си глава:

– А, не! Защо са ми?

И едвам докосна с поглед купчинката злато, което сияеше като жар върху чистата бяла покривка на леглото.

– Вземи ги. Твои са. Баща ти ми ги остави… за тебе – чу се отново хрипливия шепот на Ристо Карпа.

Груйо подигна рамена в почуда и, види се, само за да задоволи умиращия, посегна с два пръста и взе една от златните монети.

– Ето – каза той, – повече не ми трябват.

После веднага, сякаш изплашен да не му дадат парите насила, той се обърна и си излезе.

Ристо Карпа го проследи с поглед и въздъхна.

В широката стая стана още по-тихо. Негде далеч, в другите стаи на къщата, тиктакаше стар стенен часовник. През отворените прозорци струеше ярка светлина. Слънцето се бе издигнало високо, в градината не трепваше нито един листец.

Около умиращия бавно се разтвори широка, бездънна празнина и той започна да потъва в нея, като че ли се унасяше в тиха, сладка дрямка. После Ристо Карпа стъпи на нозете си и подигна очи: пред него се разстилаше безкрайна бяла равнина. Това не беше сняг под нозете му, нито някакви бели цветя, нито твърд мрамор, но той бе потънал до колената си чак. Искаше да върви, но не можеше да направи нито една стъпка. Низко над главата му тежеше черното небе – безкрайна бяла равнина и черно небе над нея. Тихо беше навред – тихо и страшно.

Изведнъж, пред него застана Груйо Шишман, бос и гологлав, както си беше. Ристо Карпа чу как радостно тупна болното му сърце при тая неочаквана среща. Груйо му подаде ръка, усмихнат и кротък.

– Да вървим – каза му той тихо.

– Не мога. Потъвам, нозете ми тежат – отвърна Ристо и погледна нозете си. Сега той видя, че беше обут в тежки, златни обувки.

– Изуй ги – продума отново Груйо.

Ристо Карпа изу златните си обувки и тръгна след него бос, с леки стъпки. Далеч напред небето пламна и затрептя в тихо сияние и Ристо полетя натам, като птица с широки крила.

Четирите жени около леглото писнаха. Но Ристо Карпа не чу техните ридания – той вече беше мъртъв.

Из: Повести и разкази, София, 1981 г.

Още от Култура

Задушница преди Великия пост

02.03.2019 г. | Адам Загаевски | Култура

Вие сте моите мълчаливи роднини, покойници. Никога няма да ви забравя. В старите писма намирам следи от почерка ви, който се катери нагоре по страницата като охлюв...

Мъртвите знаци на мъртвото време в „Свирепо настроение”

21.01.2019 г. | проф. Сава Сивриев | Култура

Новостта на една творба не може да бъде разбрана без разбирането на нейното присъединяване или оттласкване от предхождащите я творби, без спора или разбирателството с тях. В случая става дума за спор, в който, както при всеки спор, нещо се научава и за нещо се плаща...

Фототипно издание на „Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис”

10.09.2018 г. | Архангел.бг | Култура

Започва 20-то издание на Седмицата на православната книга (10-14 септември). В първата вечер ще бъди представена книгата „Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис”, ново издание на Варненска и Великопреславска св. Митрополия.

Какво се случва в центъра