Духовно просветен център

Трагичният парадокс на нашето време

24.09.2021 г.
източник: photoflake (liwli.ru)
Автор: проф. Алексей Осипов

XX век постави човешкото съзнание пред непознати до днес парадокси. И един от най-поразителните и трагичните е този, който днес всички осъзнават и наричат „криза”. В какво се състои той и защо възникна?

Очевиден е фактът, че човечеството още от своето начало живее с мечтата за създаването на земен рай, и в течение на цялата си история, то прилага всевъзможни усилия за осъществяването на тази мечта. Но ето сега, в началото на третото хилядолетие, става ясно, че всички тия усилия – а с тях и цялото море от кръв, пролято в името на тази мечта – се оказват не само напразни, но и такива, които доведоха човечеството до съвсем противоположни резултати.

Каква е причината?

Потресаващият научно-технически прогрес, достигането на висок стандарт на живот в развитите страни, същевременно рязкото намаляване там на християнската религиозност – всичко това, както показва статистиката, води множество хора не към обещаното блаженство, а към разочарование от живота, загубване на неговия смисъл, морални извращения, тежки нервно-психически разстройства и самоубийства. Антикултурата, аморализма, псевдорелигиите днес се развиват с такава скорост, че реално заплашват да унищожат всички традиционни духовни ценности по цялата земна шир.

Но жаждата за комфорт, обещаван от научно-техническата революция, толкова силно е обхванала цялото човечество, че то е забравило не само за духовните, нравствените и религиозните ценности, но и за самия си живот, да не говорим за живота на своите потомци. Наслаждението, изгодата и властта са вечните страсти и неизменни спътници на комфорта, които буквално са подлудили и окончателно са поробили съвременния човек, карайки го да погубва дори това, без което животът е невъзможен: самата природа, част от която е и той самият. Резултат на всичко това е кризата, най-вече екологична, която все повече и повече се проявява в съвременния свят. Човечеството се оказва пред реалност, която застрашава не само неговото благополучие, но и самия живот на земята и все повече поставя под съмнение избрания от човека път на развитие.

Научно-технологичното ниво на нашата цивилизация днес прави принципиално възможно така, че усилията на много тесен кръг от хора, в рамките на няколко часа безвъзвратно да унищожат най-малкото всички висши форми на живот. Академик Н. Моисеев а от Руската академия на науките в своята книга „Да бъде или да не бъде… човечеството?” пише: Глобална катастрофа може да се случи толкова бързо, че да се окажем безсилни. Да се надяваме на техниката, е съвършено напразно, нас вече няма да ни спасят нови технологии… Нужни са ни нови заповеди.”.

Наистина парадоксално явление! Неволно си спомняме библейските думи: „Докато чаках добро, дойде зло; докато ожидах за светлина, дойде тъма.” (Иов 30:26). Накъде отива човекът, воден от съвременната цивилизация? Къде е източникът на надвисналата над нас глобална катастрофа?

Няма съмнение, че той се корени в оная главна идея, с която живее човечеството. Да си отговорим на един прост въпрос: на какво днес се обръща основно внимание при възпитанието и образованието на човека? Разбира се, на това, да му бъдат дадени знания, професия, умения за културно поведение; на всичко онова, което ще му осигури максимално материални и културни блага, че по този начин да устрои живота си по възможно най-добрия начин тук на земята. Тук – ето я тази главна идея, ето това, което определя цялото съдържание на живота на съвременния човек и цивилизация. Но защо тази устременост към „тук” не води човека към предполагаемия всеобщ разцвет, а към окончателна планетарна трагедия? Отговора намираме в един от основните закони на човешката природа.

Но преди да кажем за него, нека разгледаме един факт.

Има определена йерархия и съподчиненост в нивата на съществуване. Имаме физическо ниво, най-ниското, но въпреки това и до днес неразгадано от човечеството. Следва биологическото ниво, принципиално извисяващо се над физическото ниво. Но и то се оказва по-низше в сравнение със следващото го психическо ниво (ясно свидетелство за това е например потресаващата сила на човек, който е в състояние на афект, или смъртта на майката при известието за гибелта на нейното чедо). Следва друго, още по-високо ниво, на което са подчинение и биологическото, и психическото ниво – нравственото, моралното ниво. Заради правдата и съвестта човек е способен да пожертва цялото си благополучие. Самият живот губи своята стойност пред тях. Колко „мъченици за идеята” познава историята!

Но най-висшето ниво е духовното, пред което дори нравственото се оказва вторично, подчинено. Ако нравствеността се оценява според характера на отношението на човека към другите хора, към семейството, към закона, към заобикалящата го природа, въобще към външния свят, тоест по неговите постъпки, то духовността е нещо съвсем различно. Тя се познава по съкровените подбуждания на душата, по нейната чистота от всякаква вътрешна мръсотия и най-вече от робуването на трите главни идола, на които човекът от началото на своето съществуване на земята принася всички свои сили, таланти и дори съвестта си – това са търсенето на наслаждения (комфорт, удоволствия, развлечения…), материалното изобилие и славата (похвали, награди, чинове, известност…) или, според думите на авва Доротей: сластолюбие, сребролюбие, славолюбие.

Духовността естествено предполага висока нравственост, но нравствеността, или моралът, не винаги е свидетелство за истинска духовност. Нерядко човек с безупречна – от гледна точка на обществото – нравственост, тоест с висок морал, е така силно заразен с гордост, честолюбие, завист, алчност и т.н., че в действителност е „свят сатана”. При този случай, нравствеността губи своята значимост.

Това съподчинение на нивата на съществуване говори за нещо много важно. Оказва се, че духът на човека, е този, от който зависят всички останали по-ниски нива на човешкото съществуване и който определя съдържанието, характера и всички посоки на неговата деятелност. А от своя страна, самият дух на човека се формира от висшата цел, която човек си поставя в живота.

Тази цел може да бъде в търсенето на смисъла в живота, на истината, светостта, правдата. За тази духовност пише апостол Павел: „плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра… Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме” (Гал. 5:22,26).

Противоположно на това е крайната цел, която не се издига по-високо от задоволяването на стомаха, от търсенето на слава, богатство, наслаждения или от стремежа към придобиване на знания заради самите тях, към естетическо развитие и кариерен ръст. И тогава всички духовни ценности и идеали – търсенето на истината, Бог, душата, вечността, чистата съвест, любовта към другия човек, жертвеността, безкористността – се превръщат в пречка за този живот, превръщат се в нищо. Но не е ли ясно, как при такава „духовност” ще протече животът и на отделния човек, и на обществото, на народите и на цялата цивилизация?

Фаталните последствия от тази плоска, чисто материалистическа „духовност”, чиято перспектива завършва с неизменната смърт на човека, винаги са били осъзнавани от мъдрите люде. Във връзка с това известният руски общественик Иван Сергеевич Аксаков произнася следните забележителни думи: „Прогрес, отричащ Бога и Христос, накрая се превръща в регрес; цивилизацията завършва с подивяване; свободата – с деспотизъм и робство. Човекът, снел от себе си образа Божий, неминуемо ще снеме от себе си и човешкия образ и ще се устреми към животинския”.

Тези думи може би изглеждат твърде силни, но нима съвременните небивали по своите мащаби и острота проблеми – нравствени, социални, екологични, икономически и много други – не потвърждават характера на прогреса, отхвърлящ Христос?

А законната(!) пропаганда на всякакъв род безнравственост и откритата гавра с тялото и душата на човека, допускането на какви ли не извращения, господството на златния телец, диктатът на корупцията, престъпността – нима не са свидетелство за подивяването на света, отхвърлил Христос?

И накрая, пълната свобода и достъпност на окултизма, магьосничеството, та дори и на сатанизма, откритото поругаване на всяка светиня („религиозна свобода”), легитимната пропаганда на култа на жестокостта и насилието – нима това не е снемане на Божия образ и на човешкото от съвременното цивилизовано общество и не е „ревност по животинския образ”, по антихриста?!

Духът твори формите! Каквато е духовността на човека, такива са и плодовете на живота му! Тази проста истина се явява ключът към тайната на парадокса на нашата цивилизация. Тя е пряко следствие от основния закон на човешкия живот и дейност, завещан ни от Христос: „Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?... Но първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:31-33). Под Царство Божие в случая се разбира, не просто Царството на вечния живот, а светостта на душата още в този, земния живот. Понеже Христос е казал: „Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).

На човека, както и на обществото, поставило си за цел съзидание на това Царство вътре в себе си, ще му се придаде и всичко нужно и за външния, материалния живот. И става ясно, че всички кризи тръгват от отстъплението на човека от неизменните, свети норми на духовния и нравствения живот. Защото този евангелски закон може да се предаде и по друг начин: „Ако не търсите първо Царството Божие и Неговата правда, то накрая ще загубите и какво да ядете, какво да пиете и какво да облечете”, тоест цялото земно благополучие.

Такъв е отговорът на главния въпрос днес: защо човечеството се приближава не към триумфа на пълното благоденствие на земята, а с огромна скорост лети към неизбежна трагедия?

Несъмнено, изначалната идея за създаването на рая на земята, явяваща се главна движеща сила на нашата цивилизация, съдържа в себе си принципна грешка. Тази грешка се заключава в това, че човек стихийно, без-умно търси целта на своя живот не в духовното и нравственото развитие, а в славолюбието, сребролюбието и сластолюбието – в служенето на страстите. Но те подчиняват ума, заслепяват го, в резултат на което дейността на човека придобива погрешен характер и като бумеранг се обръща против него самия. Страстите, превърнали се в идоли на човечеството, го водят към гибел, тъй като те по своята природа са страдание (славянската дума „страст” означава страдание) и смърт, и затова тяхното култивиране е равносилно на самоубийство. Оттук като закономерен резултат на тази фатална грешка следват кризите – все по-многобройни и все по-мащабни.

Човекът, жадувайки за плодовете, не мисли за корените. Но без грижа за тях дървото на живота изсъхва, и самите му плодове стават горчиви и отровни.

И обратно, лесно е да се представим, какъв би бил общественият, икономическият и културният ни живот, ако обществото би си поставило за цел такова възпитание на човека, при което той би разбрал, че плодове без корени не може да има, и действително би се стремил към честност, справедливост, братолюбие, безкористност – към светостта на Царството Божие и Неговата правда. Целия ни живот би се изменил, и така жадуваният рай би дошъл на земята. Само при осъзнаването на тази очевидна истина, може да започне изцелението и спасението на света.

Превод: Мартин Николов
Източник: alexey-osipov.ru

Още по темата
Още от Ценности

Защо живея?

11.10.2021 г. | проф. Алексей Осипов | Ценности

Какъв е смисълът на живота? Без отговор на този въпрос, животът е напълно безполезен... Някога, а това е било доста отдавна, никой не се е съмнявал, че човек живее, за да има живот вечен.!... А днес?

Съвети към един младеж

15.09.2021 г. | Св. Григорий Богослов | Ценности

Богатей с добри навици и ти ще имаш съкровище, което не ще бъде разпиляно от разбойници, към което не ще се насочат доносчици, което не ще се изчерпи и от ръцете на притеснители, което не ще може да бъде унищожено и от оръжието на варварите, а което, оставайки в безплътни обители, безопасно се пази в съкровищницата на душата...

Кой изпраща св. Кирил и Методий в централна Европа - императорът или патриархът?

11.05.2021 г. | Панайотис Христу | Ценности

Към Византия е отправено искане от Ростислав...Князът иска епископ и учител, който да може да ги научи на истинската християнска вяра на собствения им език и да им донесе „добрия закон”. Императорът удовлетворява искането, като изпраща едновременно двама учители...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори