Тайнството на любовта - беседа за християнския брак

14.02.2018 г.
сн.:shutterstock
Автор: митрополит Антоний Сурожски

Реших да посветя тази беседа на въпроса за семейството и брака. Струва ми се, че в свят, чиито закони сега са разединение, противопоставяне и напрегнати отношения между отделните хора, обществени групи и народи, е извънредно важно да се разгледа тази тема.

Бракът е чудо на земята. В днешния разединен и раздробен свят бракът е мястото, където двама души, благодарение на това, че са се обикнали един друг, стават единни; място, където разликите свършват и започва осъществяването на единен живот. Това е най-голямото чудо в човешките отношения: двама души се сливат в една личност; двама, обикнали се един другиго съвършено и докрай, стават нещо повече от просто двама души – превръщат се в единство.

Всеки трябва да се замисля за това, защото да се живее разединено е мъчително и тежко, но в същото време – леко и привично. Интелектуалните интереси и вкусовете се разминават и е много лесно да си кажеш: искам да живея с това, което ме интересува. Някой живее за печалба, друг – за да обогатява културата си, трети – търсейки идеал; аз се самоудовлетворявам, достатъчен съм за себе си… Всъщност, такова мислене раздробява обществото, разделя човечеството. В крайна сметка не остава нищо от онова чудно единство, което би могло да съществува между хората. А бракът, както споменах, е чудо на възстановеното единство там, където само човешките сили са недостатъчни.

Затова трябва да разберем какво е любовта, как тя ни свързва един с друг, тъй като съществуват различни видове любов. Ние употребяваме тази дума при най-различни обстоятелства. Казваме, че обичаме Бога, родителите си, децата, обичаме мъжа си, жена си, но също така обичаме и най-незначителни неща. Принизяваме тази свята, изумителна дума, казвайки: „обичам сладоледа, разходките, обичам футбол и театър…”; понижаваме качеството, същността й и сами се поставяме в плен на този безпорядък.

Любовта е удивително чувство, но тя не е само чувство: тя е състояние на цялото същество. Любовта започва в момента, когато видя човека пред себе си и прозра дълбините му. И изведнъж виждам неговата същност. Естествено, с думата „виждам” не искам да кажа „постигам с ум” или „гледам с очи”, а „постигам с цялото си същество”. За сравнение, по същия начин постигам красотата – например красотата на музиката, на природата, на художествено произведение. Стоя изумен, безмълвен, само възприемайки онова, което е пред мен, и не съм в състояние да изразя чувствата си с други думи, освен с възклицанието: „Боже мой! Колко е прекрасно…” Тайната на любовта към човека започва в мига, когато го виждаме без желание да го притежаваме, нито да властваме над него; без да искаме по какъвто и да било начин да се ползваме от даровете или личността му – само гледаме и се изумяваме от открилата се пред нас красота.

***

В наши дни вярващи и невярващи са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите, така и на децата. Мнозина са загрижени за разединеността на семейството и безрадостния семеен живот, който е повсеместно явление. Това е така отчасти, защото изначалният идеал за брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор. Те възприемат себе си като отделни хора, извън обществото, имащи право да се държат както намират за добре.

Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите й. Ако се вгледаме в причините на това явление или в това как хората встъпват в брак сега, можем сякаш да ги разделим на няколко категории.

Някои встъпват в брак – бих го нарекъл по-скоро съжителство – защото се харесват, защото между тях има физическо или психологическо привличане. Те не търсят в брака осъществяване на определена цел, не искат да постигнат нещо; струва им се, че ако могат да се удовлетворяват взаимно телесно или душевно, всичко е вече постигнато. Тези двойки не търсят за това нито Божието благословение, нито се включват в обществото, за да внесат в него нещо ново.

Други търсят брака, защото между тях има душевна и телесна съгласуваност и ги свързва някакъв общ идеал. Те не желаят да са лице в лице, а рамо до рамо; не искат да изминат живота си във взаимно съзерцание и удовлетворение, а смятат заедно да встъпят в живота и да творят живот. В зависимост от своите убеждения, едни – невярващите – ще строят общество без Бога, но ще търсят в него цялата достъпна за тях дълбочина по отношение на човека; други – вярващите – ще търсят друго измерение. Някои вярват просто в едно неопределено божество, някаква висша сила: от една страна, търсят благословение от тази сила, някаква добра дума, изречена от това божество; а от друга – размишляват как може да се създаде брак, който да превъзхожда човека, да е толкова велик, че да стане общочовешки.

Вярващите в определен Бог (говоря от гледна точка на християнина) ще се стремят да осъществят брака си по образци, дадени ни в Християнската Църква – като единство, като образ на вечния живот. За брака като единство вече споменавах. Освен това той има и вечно измерение, което вероятно най-добре е изразил френският писател Габриел Марсел1. Той пише: „Да кажеш на човека: „Обичам те” е все едно да му кажеш: „Ти ще живееш вечно, ти никога няма да умреш!…”

В този смисъл за християнина бракът не е част от статистиката, а е богослужение; венчалният обред не е просто обществена форма. Бракът е динамично явление, строителство; цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко значение. А обредът, извършван в християнското общество, не е религиозна форма на „регистрация”, а дълбок, съдържателен начин, с който Църквата иска да ни открие какво е любовта и колко дълбок смисъл имат човешките отношения. Всяко християнско богослужение, от една страна, е лирически, личен израз на човешките чувства, но от друга – носи и символично значение.

Какво е символ? Това не е образ, притча, картина или илюстрация. Разликата между символ и определение е следната: определението се старае да постави граници на обекта, за който говори, да улови и изрази всичко, доколкото то е изразимо. При символа е обратно: той винаги визира нещо друго извън себе си. Най-просто можем да поясним символа така: ако посочим някому изображение на небето във вода, неговото първо движение ще бъде не да се вгледа в езерото, а да погледне нагоре. Това е принципът на символа – показва се нещо земно, за да се изтъкне нещо небесно; сочи се нещо, уловимо чрез сетивата, за да се взрем в друго, познаваемо само чрез най-дълбоките възприятия на човека. Службата, обредът, извършван в Църквата, говори много за това колко дълбоки са човешките отношения на любов и взаимност. Струва ми се, над тях трябва да се замислят и вярващи, и невярващи; първите, защото всички ние, на базата на придобития опит, трябва отново да преосмислим онова, което ни се струва, че знаем отдавна. А ако в този обред има нещо ценно (той не би оцелял хиляди години в човешкото общество, ако в него липсваха дълбочина и значителност), то е възможно вярващите да разкрият на невярващите нещо ново не само за Бога, но и за човека, за отношенията, които съставляват сърцевината на човешкия живот – любовта, брака и семейството.

***

Една от целите на тези беседи е не само да изясни на вярващите дълбочината и значението на обредите, но да ги направи разбираеми и за невярващите. И не просто за това сам вярващият да стане по-приемлив и понятен за нерелигиозните хора, а защото обредите на Църквата, носещи в основата си опита и вярата на хилядолетията, разкриват пред нас образно, картинно и чрез символи такава дълбочина на човешкия опит в любовта, радостта, скръбта, която може да бъде от полза не само за вярващия, но и за невярващия, да открие нови страни от неговата душа и собствения му живот.

Всички смятаме, че знаем какво е любовта, и че умеем да обичаме. Всъщност твърде често се стремим да се възползваме от човешките отношения. Смятаме, че обичаме някого, защото имаме топло, ласкаво чувство към него, защото ни е добре с него. Но любовта е много повече от това, тя е доста по-сериозна, по-взискателна, понякога дори трагична.

В любовта има три страни. Първо, обичащият се раздава, иска да дава. Но за да дадеш, да дадеш съвършено, без да причиниш болка, трябва да умееш да даваш. Често се случва да даваме не от истинска, самоотвержена, щедра любов, а защото в нас расте усещането за собствената ни значимост и величие. Струва ни се, че да дадеш – това е един от начините да утвърдиш себе си, да покажеш и на себе си, и на другите своята значимост. Но да се получи нещо от човек при такива условия, е много болезнено. Любовта може и трябва да дава само тогава, когато забравя за себе си. „Човек дава – казва един немски писател, – както пее птицата: от онова, което има в излишък.” Не по принуда, а защото даването, себераздаването е песен на душата, радост, в която забравяш за себе си, за да зарадваш другия. Любовта, която умее да дава, се среща много по-рядко, отколкото предполагаме.

От друга страна, в любовта трябва да умееш да получаваш. Но да вземеш често е несравнимо по-трудно, отколкото да дадеш! Знаем колко е трудно да ти дават нещо, да приемаш благодеяние от някой, когото не обичаш, не уважаваш. Това оскърбява, унизително е. Вижте как е и при децата: когато някой нелюбим човек (или в любовта на когото те не вярват) им даде подарък, те искат да го стъпчат, защото са оскърбени до дън душа. Да се научиш да вземаш и да даваш – за това е нужно любовта на даващия да бъде всеотдайна, безкористна, а получаващият да обича и да вярва безусловно в любовта на даващия. Западният подвижник Венсан дьо Пол2 изпратил една от своите монахини да помага на бедните с думите: „Помни! Ще ти бъде потребна цялата любов, на която е способно твоето сърце, за да могат хората да ти простят твоите благодеяния…” Ако често си спомняме тази истина, по-малко ще се чудим защо хората около нас без радост, със свито сърце се обръщат за помощ и как я приемат.

Но дори там, където да дадеш и да получиш е празник и радост, има още една страна на любовта, за която забравяме. Това е жертвоготовността. Често разбираме това понятие съвсем погрешно. Смятаме, че щом някой обича друг човек, то той е готов да работи за него, да се лишава, за да получи другият потребното; също така, както родителите могат да се лишават от насъщни неща, за да бъдат децата им сити, облечени, зарадвани с подарък. Не, тази жертвоготовност, за която говоря, е по-строга, отнася се за съкровени неща. Тя се изразява в готовността от любов към другия да отстъпиш встрани. И това е важно. Понякога се случва мъж и жена да се обичат силно, ласкаво, радостно, а единият от тях да ревнува – не от трети, който може да постави под въпрос любовта им, а от миналото. Отстраняват се приятели от детството, спомени за преживявания отпреди брака се отпращат в най-затънтените кътчета на паметта. Онзи, който обича така безумно и неумело, иска животът да започне от момента на срещата му с другия. А всичко преди тази среща – цялото богатство на душата, живота, отношенията – е опасност, нещо, което живее в душата на любимия човек извън ревнуващия. Това е една от най-опасните ситуации, защото човек не може да започне живота си от някакъв избран миг, дори и от светлия час на срещата си с любимия, с най-скъпия човек. Всеки трябва да изживее своя собствен живот от самото начало. Този, който обича, е длъжен да уважи и приеме миналото на обичания като съкровена тайна и да я опази; трябва да приеме, че в своето минало любимият човек е имал отношения с родители, приятели и познати, събития от живота, към които той не може да бъде причастен по друг начин, освен с ласкава, нелюбопитна и почтителна любов. Тук започва областта, която може да се нарече вяра: не само в Бога, но и вяра един в друг.

Човек започва да обича друг човек, защото внезапно, неочаквано дори за себе си, проглежда, съзира нещо, което досега не е забелязвал. Често срещано явление е младежи и девойки, принадлежащи към определен обществен кръг, да живеят рамо до рамо, да работят заедно и да взимат участие в дадена социална общност. Изведнъж един от всички, незабелязван досега, става център на интересите на друг от същата среда; в някакъв миг човекът е видял другия не само с очи, но го е почувствал със сърцето и ума си. И онзи, който е бил един от многото, изведнъж става единствен. Той се възприема с нова красота, дълбочина, значимост. Това усещане може да продължи с години или цял живот. Случва се след известно време този образ да помръкне (както става, щом слънцето изведнъж се дръпне от прозореца и сиянието на стъклото потъмнява). Това е момент, при който огромно значение придобива вярата – в смисъл на увереност, че това, което е било почувствано някога, а сега е невидимо, все пак си остава истинно и несъмнено. Всички живеем повече или по-малко с такава вяра. Има моменти на особени срещи, дълбоки и вълнуващи; после се връщаме към обичайния живот; но по-късно, ако отново се срещнем лице в лице с човека, свързван с онова силно преживяване, вече знаем, че това, което виждаме сега, не е целият човек; в него е скрита и друга глъбина, която в този миг не можем да прозрем. Но се отнасяме към този човек по нов, различен начин. Това ясно е изразено в много молитви от последованието на венчанието.

1 Марсел, Габриел (1889-1973) френски християнски философ, писател и драматург
2 Венсан (Винсент) дьо Пол (1581-1660) е френски свещеник, проповядвал и служил сред бедните. Основал конгрегацията (обединението) на милосърдните сестри, свещениците-мисионери и други благотворителни учреждения. 

Превод: Олга Иванова
Източник: privetvse.narod.ru/ pravoslavie.bg

Антоний Сурожски (Андрей Блум) е роден е през 1914 година в Лозана в семейството на потомствен руски дипломат. Живее в Персия, а после в Париж. Завършва медицина в Сорбоната. През 1939 г. тайно приема монашески обет и заминава на фронта като хирург. Работи като лекар в Париж, участва във Френската съпротива. През 1943 г. е подстриган за монах с името Антоний, а през 1948 г. е ръкоположен за йеродякон и получава служение във Великобритания. През 1954 г е издигнат в сан игумен, а през 1956 г – архимандрит. През 1957 г.е хиротонисан за епископ и назначен да управлява енориите на Московската патриаршия във Великобритания. През 1966 г. става митрополит и патриаршески Екзарх за Западна Европа. Митрополит Антоний е почетен доктор по богословие на Кембридж (1996), а през 1999 г. Киевската Духовна академия му присъжда степен доктор на богословието хонорис кауза. Почива в Лондон на 4 август 2003 г.

Още по темата
Още от Любов и брак

Грях ли е съжителството без брак?

02.06.2016 г. | Никита Попов | Любов и брак

Днес все по-чести са двойките, живеещи, без да регистрират в общината своите отношения, да не говорим пък за църковно венчило. И ако упрекнем такава двойка в блудно съжителство, тя много ще се учуди. За такива «бракове» затварят очите си и родителите, смятайки, че тази «проба на семейния живот» ще научи на много неща...

Бракът е тайнство на човешкия живот - 2

10.01.2015 г. | прот. Василий Шаган | Любов и брак

Любовта се случат чрез тайнство. Думата „тайнство” не предполага нещо скрито, дори не предполага нещо неясно, а означава нещо, което се случва по тайнствен, свръхестествен, чуден за нас начин, непостижим поради нашата падналост.

Бракът е тайнство на човешкия живот - 1

25.11.2014 г. | Архангел.бг | Любов и брак

„И ще се прилепи човек към жена си и ще бъдат двамата една плът”... Какво е това лепило, което прилепва не само физически, но и в духовен план? Необходими са три основни неща: първо, нашата вяра един в друг; второ, нашето откровение един към друг и трето, нашата любов.

Какво се случва в центъра