Духовно просветен център

Тълкуване на Христовите блаженства - 1

10.06.2020 г.
Проповедта на планината, фрагмент, Карл Блох, 1890 г. (bg.wikipedia.org)
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

1 част 
Ще разтълкуваме осемте Блаженства, които Христос произнася в началото на Своята дейност, в областта на Галилея, на прочутата Планина на Блаженствата, както е предадено от евангелист Матей.

Проповедта на Христос ни напомня момента, когато пророкът Моисей се възкачва по Божия заповед на Планината Синай и там среща в мрак невъплътеното Слово, от Което получава заповедите, които помагат на израилтяните да правят разлика между истината и лъжата, между Бога и дявола, между пътя към истината и пътя към греха.

Във Ветхия Завет невъплътеното Слово дава Десетте заповеди, понеже хората били излъгани от дявола в рая и, отпадайки от общението с Бога, потънали в дълбок мрак. Затова бил необходим писаният закон, за да могат хората да опознаят Божията воля. Сега, в Новия Завет, въплътеното Слово дава съвършения закон, не да замени стария Закон на Моисей, но да го допълни и изпълни. Проповедта на Планината започва с Блаженствата, в които Христос показва пътя към обожение и освещение.

В проповедта има девет фрази, които започват с думата „блажени”, но последните две от тях имат еднакво значение, затова според тълкувателите в действителност има осем Христови Блаженства.

Думата „блажен” може да се тълкува като „щастлив”, но не става дума за щастие като материално или биологично състояние. Според отците на Църквата, блаженството е източник на блага, на неизразими и недостижими благи същности – на истинската Светлина.

Когато Христос определя някого за блажен, това означава, че го установява като модел на благочестив живот. И всъщност ни казва да го следваме и да бъдем като него, затова Христовите Блаженства не са изборни положения, а заповеди. Това означава, че когато Христос определя нещо като блаженство,  ние трябва да прилагаме това, което се възхвалява като блажено.
 

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.” (Мат. 5:3).

В първото блаженство се възхвалява бедността на духа или блажени са тези, които чувстват своята духовна бедност, които усещат, че са бедни пред Бога. Следователно блажени са смирените по душа. С думата „дух” се има предвид „душа”. Това състояние на душата е установено също така като предпоставка за участието в Царството небесно. Следователно в това блаженство ние забелязваме две основни неща: първо – „бедните духом” са провъзгласени за блажени, и второ – тези, които имат този дар, притежават Царството небесно.

Бедните духом са смирени и имат съкрушена душа, защото чувстват своята духовна бедност. Те се възприемат, като че ли не притежават това, което Бог иска от своето творение, „Защото негово творение сме ние, създадени от Христа Иисуса за добри дела” (Еф. 2:10). Ние сме били сътворени да живеем в Светлината, да живеем според Бога, да сме в общение с Него, да разговаряме с Него, както разговарят приятели, така, както Моисей разговарял с Бога на върха на планината Синай. Когато разберем, че сме сътворени за друго състояние, и разберем, че с помрачаването на нашия ум нямаме тази връзка с Бога и така сме духовно бедни, Христовото блаженство се задейства в нашите сърца.

Това в действителност е истинското смирение, не само обикновени формалности и обикновени думи, но усещането, че сме далече от нашето истинно предназначение, от Бога. Това усещане създава съкрушение в душата. Ето защо, когато Христос казва: „блажени са бедните духом”, в действителност Той сякаш казва: „блажени са душевно съкрушените”.

Като поставя това блаженство на първо място, Христос иска да ни изправи духовно, понеже Адам паднал поради гордост, поради чувство на самодостатъчност и гордост, което отстранява и нас от божествения живот. 

Важно е да се знае, че тези, които чувстват своята духовна бедност чрез Божията благодат (тъй както чувстваме лицето си нечисто, когато светлината го осветява), имат в себе си Царството небесно. В Свещеното Писание Царството небесно е общението на човека с Бога, със Светлината на Божествения живот. Така, посредством духовното смирение, Божието царство започва да действа в нас.

Първото Христово блаженство е основата на духовния живот и от него произлизат всички духовни, божествени същини. Самодостатъчността, забелязвана в много християни, е пример за помрачаване на ума и за гордост, доказателство, че човекът не е започнал да живее духовно. Докато усещането на духовна бедност, съкрушението и смирението от нея, са началото на духовния живот.
 

„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4)

След чувството на духовна бедност, което ни посещава чрез Божията благодат, както беше показано в първото Христово блаженство, следва второто блаженство, което се отнася до плач, разкаяние, сълзи и скръб. Наистина, всеки, който разбере своето духовно състояние на отпадане от духовния живот, ще започне да скърби.

Хората обикновено хвалят и благославят тези, които се радват, които имат материални блага в изобилие и се наслаждават на това, да бъдат почитани и славени. Христос обаче възхвалява тези, които скърбят. Това със сигурност ще прозвучи странно за съвременния слух.

Ние знаем, че скръбта е голямата болка и страдание, които нашата душа чувства при смъртта на нашите любими. Наистина, скръбта продължава за определен период от време, в зависимост от умственото и духовното състояние на човека, и се изразява по различни начини. Обикновено тези, които скърбят, проявяват определен вид антисоциално поведение, отдръпват се от хората, затварят се в себе си, постоянно мислят за любимия, жално плачат и др.

Но Христос не благославя тази земна скръб, а скръбта, която има друга отличителна черта и различен ефект. Христос не възхвалява тези скърбящи, а онези, които плачат за своите грехове, особено когато осъзнават, че са лишени от Бога и Неговия живот, след като са изгубили Рая. Тук не са благословени и тъгуващите, а тези, които скърбят. Тъгата е психологическо състояние. Скръбта обаче се проявява с целия човешки организъм и не е само емоционално състояние, а духовно състояние в живота на човека, който осъзнава, че е далеч от Бога.

Апостол Павел прави разлика между земната и божествената скръб. „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.” (2Кор. 7:10). Земната скръб е психологическо състояние, което произлиза от загубата на материални блага, скъсване на връзката с някой човек или неуспех на житейското поприще. Но божествена скръб произлиза от Божията благодат, защото, когато тя просветли хората, те осъзнават своето състояние и незабавно молят Бога за Неговата помощ, за да ги върне към първоначалното им състояние.

Божествената скръб е по-силна от тъгата и, според Григорий Плама, произлиза от чувството за тройна бедност. Когато светецът говори за тройна бедност на духа, той има предвид смирението на духа, страданието на тялото, безимотността в живота. Духовната скръб произлиза от такава бедност, като довежда до сълзи и изцеление на душата, и в крайна сметка целият човек се излекува. Следователно тази скръб не предизвиква тъга, тревожност и отчаяние, защото произлиза от Божията благодат, а носи духовно здраве и изцеление на човешката природа.

Това е отразено в молитвата, която произлиза от духовната скръб. Христос казва: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.” Когато човек скърби за загубата на определен човек, материални блага или обществено положение, е трудно да бъде утешен. Но когато скърбим за нашето духовно състояние и търсим помощ от Бога, тогава Христос обещава, че Бог ще ни утеши. По благословен начин този, който скърби за своите грехове, който чувства своето тежко духовно състояние, разкайва се и се изповядва, той се възрадва духовно. Това утешение идва от Бога и радва душата на човека в този живот, а още повече ще я зарадва и утешава в следващия.

Трябва да се разбере, че скръбта е духовна и радостта е духовна, а светът не познава и двете.

Хората свързват щастието с външното доволство, с повърхностната престорена радост,  с радост, която произлиза от сетивата и се свързва със светския живот. Но такава радост е временна и може да се сравни с даването на аспирин или болкоуспокояващо на болен от рак. Божиите хора обаче, които скърбят за всички свои грехове, са освободени от всички зависимости и пристъпват за утеха към Бога, и следователно са утешени. В този случай Бог е Утешителят, Който обединява нашето разпиляно съществуване, опростява целия ни живот и ни прави истински хора, хора на Бога.
 

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5)

Третото Христово блаженство се отнася към тези, които имат кротост и следователно са кротки. И понеже съществува последователност между всички Блаженства, изглежда очевидно, че след смирението и скръбта, чрез които човек получава утеха от Бога, следва кротостта. Това означава, че кротостта не е естествена добродетел, но духовен дар, даден на тези, които се каят.

Кротки хора не са тези, които никога не се гневят, защото такива хора не съзнават кротостта. И следователно, когато Христос благославя кротките, не възхвалява този, който е в несъзнателно състояние. По-скоро кротки са тези, които имат гняв, но го сдържат, а още повече тези, които го използват, за да осъществят Христовите заповеди посредством изпълнението на добродетелите.

Според богословието на отците на Църквата, човешката душа има три сили, а именно: умна, желателна и раздразнителна. Мислите се раждат от ума, превръщат се в желание и накрая желанието се осъществява от раздразнителната сила. Следователно раздразнителната сила е тази, която изпълнява желанието. Когато мислите и желанията се движат по неестествен начин, тогава раздразнителната сила осъществява всички неестествени желания на душата, но когато мислите и желанията се движат според закона на създадената от Бога човешка природата, и дори свръх природата, тогава раздразнителната сила помага на желанията да достигнат своя правилен завършек.

Това означава, че когато душата е болна, тогава раздразнителната част на душата също е болна, а когато душата е здрава, тогава раздразнителната част на душата също е здрава и се устремява към Бога, за да помогне на човека да осъществи единението с Бога.

Така кротостта не е бездействие, нито несъзнателно състояние или безразличие, а е тази огромна сила, която възпира страстите и която, когато човек е здрав, не позволява злите желания да бъдат осъществени. Кротостта контролира желанията и в най-добрия случай ги потиска и насочва тяхното действие към Бога. Оттук изцелението на страстите може да започне с добри мисли, или да започне с правилно действие на раздразнителната част на душата, когато тя контролира другите части на душата и не изпълнява мислите и желанията на душата. Възможно е да съществува съчетание между двете.

С тези сериозни въпроси се занимава така нареченото исихастко учение на Църквата, което, за съжаление, е пренебрегнато от християните, и в резултат на това психологията и психоанализата широко се разпространиха в нашата епоха. Ако имахме познание на исихастката традиция на Църквата, тогава щяхме да знаем как да излекуваме душата и тялото, което се състои не само в премахване на страстите, но в тяхното трансформиране, за да работят за спасението на хората.

По отношение на гнева исихастката традиция на Църквата учи, че гневът е бил даден от Бога, така че с помощта на тази сила на душата хората да могат да се обръщат към Него и да се борят с дявола, а също така тя не трябва да се използва срещу другите хора. Ние не сме получили гнева да спорим с Бога или с хората, но за да се борим срещу злите духове.

Христос казва на своите слушатели: „вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Кротостта се свързва със смирението. Христос е кротък и смирен по сърце и тези, които се учат от Него, трябва да бъдат кротки и смирени по сърце, и да понесат игото на изпълнение на Христовите заповеди, за да намерят покой за сърцето си.

Христос бил кротък, но в същото време порицавал книжниците и фарисеите, изгонил от Храма търговците, които били превърнали Божия храм в място на търговия. Това означава, че кротките не са слепи и неосъзнаващи, но те използват своя гняв, за да изпълнят Христовите заповеди. Следователно кротките имат гняв, но го сдържат и, когато е необходимо, се гневят срещу страстите и по този начин следват Христос.

Кротките, според Христовото блаженство, ще наследят земята, умната земя, която е раят, но също така и тази земя. Те ще наследят рая, Божието царство, защото те обръщат своя гняв за борба срещу дявола, за да спазят Христовите заповеди и така да се съединяват с Бога и да достигат обожение. Но те също така наследяват тази земя, защото макар че биват считани за умопобъркани от другите и за лишени от всякакви придобивки, те притежават всичко. Излекуваният човек притежава всичко, има мир и кротост в сърцето си и се противопоставя с правилни мисли, благочестиви желания и изцелен гняв на всички трудни ситуации в живота, и така се превръща в цял и реализиран човек.
 

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6)

Четвъртото Христово блаженство се отнася до глада и жаждата по Божията правда, правдата, която засища човека.

Ние знаем какво представляват физическите глад и жажда. Те са непоносими състояния за човека. Човешкото тяло, за да поддържа процесите, необходими за живота му, трябва да приема подходящите храни. За да функционира, то също така се нуждае от необходимите течности, които в по-голямата си част се състоят от вода. Когато тялото е лишено от достатъчно храна и течности, тогава то реагира, като създава усещане за глад и жажда.

В това блаженство не са благословени физическите глад и жажда, но гладът и жаждата на душата за правда. Правдата може да се разбира по много начини: добродетелта изобщо, чрез която човек се съчетава с Бога, и дори частичната справедливост, която се противопоставя на алчността и несправедливостта. И в двата случая резултатът е един и същ, а именно – съчетание на човека с Бога и любов към хората.

Това блаженство е следствие и резултат от предходните блаженства – смирените хора, които се каят и се отличават с кротост, ще бъдат гладни и жадни за разпространението на справедливостта на земята. Това блаженство предхожда следващото блаженство, в което се говори за милост и милостиня, и това е важно, защото човек първо трябва да бъде справедлив, за да бъде милостив. И това е необходимо, защото е възможно човек да бъде алчен, несправедлив, да събира богатство по нечестни начини и да просперира, като извършва различни несправедливости, и след това да се представя показно за милостив и благодетел за доброто на обществото и хората. Преди всичко човек трябва да бъде справедлив, т.е. да не бъде нечестен, да не бъде несправедлив към другите, да не се обогатява за сметка на другите.

Това, което прави впечатление относно това блаженство, е, че не справедливите са благословени, а тези, които са гладни и жадни за Божията правда. Дори фарисеите чувствали, че са праведни, понеже не били несправедливи към другите, а обичали хората. Тук се възхвалява не просто самото съществуване на справедливостта, защото човек може да бъде честен, но да му липсва морал, това, което се възхвалява, са гладът и жаждата за правда, така че човек да се грижи с голямо внимание за разпространението на справедливостта, и неговото духовно разположение да нараства всеки ден, така че да победи справедливостта.

Гладът и жаждата за правда са човешка необходимост за душата, от една страна, законните принципи да възтържествуват, и от друга страна, Бог да победи в обществото. Освен физическите нужди, съществуват и нужди на душата, но за съжаление хората придават по-голямо значение на физическите нужди, докато много малко внимание се отделя за нуждите на душата. Хората са психосоматични същества и не трябва да се ограничават само до физическото.

Днес съществува неравновесие в това отношение, понеже хората отдават значение на материалните неща и на биологичните желания, като игнорират копнежа на душата за Бога, за мир, за правда, за любов и за смисъл в живота. Поради тази причина хората остават незадоволени и въпреки задоволяването на техните физически нужди пак чувстват, че нещо им липсва.

Пълнотата, която се споменава в блаженството, е психосоматична, което ще рече, че психосоматично здраве изпълва човек, като придава значение на живота. Обаче тази пълнота не е статично състояние. Това, което се случва с тялото, когато е заситено, дори след като е преработило храната, е че гладът и жаждата отново се появяват, а дори нещо повече се случва с духовните въпроси. Засищането и пълнотата, спечелени от това, че си праведен, създават дори по-голям глад и жажда, и това е „ненаситна пълнота” за Божията любов, продължително и безкрайно пътешествие по пътя на съвършенството.

Безкрайността на Блаженствата е велика, защото в нашето общество, въпреки свръх управлението, съществува голяма несправедливост и неравенство. Затова ние трябва да се борим за победата на справедливостта. Но тъй като обществата се състоят от хора, обхванати  от различни страсти, които се борят да ги осъществят, дори отвъд човешката и социална справедливост – която не трябва да пренебрегваме – ние трябва да търсим победата на Божията справедливост, която е любов, и трябва да изпитваме глад и жажда по Бога. Без Бога и Неговата благодат ние постоянно ще бъдем духовно гладни и жадни.

Св. Параскева, която почитаме, е изпитвала глад и жажда за тази праведност. Тя безкрайно обичала Христос и раздала цялото си богатство на бедните, за да посвети целия си живот на Него, дори до мъченичество. Нека постоянно да я имаме за пример на истински живот.

Следва

Превод от английски: Николай Янчев 
Източник: www.johnsanidopoulos.com /Mistagogy Resource Center

Още по темата
Още от Нашата вяра

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2020 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Покаянието – изкуплението на времето

29.06.2020 г. | Андрей Горбачев | Нашата вяра

Господ помага на отреклия се апостол окончателно да се избави от тази слабост, която го довела до богоотстъпничество. Въпросите на Спасителя повтарят степените на неговото отстъпление и го довеждат до изцелително съкрушение....

Тълкуване на Христовите блаженства -2

12.06.2020 г. | Митрополит Йеротей (Влахос) | Нашата вяра

От първото блаженство християнинът напредва към последното. Христовите блаженства са основата на християнския живот. В тях е скрита нашата цялостна духовна пътека. Дано да ги преживеем в нашия живот. Амин!

Какво се случва в центъра

Моята история

"Господи, аз бях до тук!"

Любов и брак

Женските избори