След паметта

10.02.2019 г.
Автор: Борислав Аврамов

Тези дни имаше годишнина от смъртта на Капитан Петко Войвода. На централните гробища пред гроба на героя имаше помен и тържество. Всичко беше както трябва. Църквата се помоли за прошка на греховете и за вечна памет. От тракийското дружество говориха за живота му, а няколко души, облечени в народни носии, гърмяха с пушки „за Капитана”. Като на капитан и бунтовник въоръжените сили му отдадоха почест със знаме и падане на колене. Кметът стоя чинно и с уважение, имаше и дипломати, и накрая много венци и цветя от всички, както му е редът.

В същия ден следобед споделих с един приятел, който беше на честването, колко се възхищавам от Капитан Петко Войвода, а той ме попита нещо много неочаквано: „А защо нямаше ученици?” Вярно бе: защо нямаше ученици? За какво беше целият ритуал и помен, ако не кажем на децата: „Ето вижте, това са нашите герои, ние така ги почитаме за техния живот. Те са нашият пример”.

Ама нямаше ученици. Гласът на почит беше глас в пустиня. Никой не видя строените редици на българската армия пред гроба на Войводата, никой не чу молитвата, никой не чу словата, никой не видя пушките, дето гръмнаха, и никой не видя мълчанието на кмета.

На другия ден имаше снимки в интернет и кратко съобщение във вестниците.

Сега да се изведат ученици от училището е много трудно. Не иска да се занимава нито директорът, нито учителят, нито кметът. Това е много отговорна работа не е шега.

Някога не беше така. Тогава децата ги водеха извън училище съвсем безотговорно навсякъде. По паметници на партизани, по Шипка, по Бузлуджа, на Плевенската панорама. Просто хората си имаха герои и ги почитаха.

Капитан Петко е друга работа. То не е герой на Варна. Тука са го мъчили и успешно са го загробили. И министър-председателят Стамболов, и градоначалникът Турчев, и другите, дето са го държали в гробната тъмница, и всички, дето са мълчали, докато са го съсипали в свободна България. Той е герой, убит от българите, от българската власт, и затова днес, като го почитаме с половин уста, много удобно премълчаваме срама си и дълга си пред него. Това е краят на паметта. После не знам какво идва.

Още от Коментар

Празникът и свободата – 27 юли 2019

29.07.2019 г. | Архангел.бг | Коментар

За нашия град това е по-особен ден. На тази дата преди 141 години жителите му отпразнуват за първи път своята свобода. Тази година това се случи за 141-ви път... Но как се ползваме от тази свобода? В какво наистина се чувстваме свободни?...

Чакане

08.06.2019 г. | Дякон Ненад Илич | Коментар

Боже, колко неща правим, които не са в Твоето сега... Когато успеем да правим само тези неща, които правим от любов към Бога и хората, ние сме в това Сега. Съществуваме. А иначе не съществуваме – само чакаме...

Между 11 и 24 май – опит за сближаване: образование и възпитание

11.05.2019 г. | иконом Василий Шаган | Коментар

Светите братя искали да ни научат „как чрез дела да станем подобие на Бога”. И ако цялото ни Възраждане се е отъждествявало с тяхното свято дело, то сега смело можем да кажем, че не сме се научили много от тях...

Какво се случва в центъра