След паметта

10.02.2019 г.
Автор: Борислав Аврамов

Тези дни имаше годишнина от смъртта на Капитан Петко Войвода. На централните гробища пред гроба на героя имаше помен и тържество. Всичко беше както трябва. Църквата се помоли за прошка на греховете и за вечна памет. От тракийското дружество говориха за живота му, а няколко души, облечени в народни носии, гърмяха с пушки „за Капитана”. Като на капитан и бунтовник въоръжените сили му отдадоха почест със знаме и падане на колене. Кметът стоя чинно и с уважение, имаше и дипломати, и накрая много венци и цветя от всички, както му е редът.

В същия ден следобед споделих с един приятел, който беше на честването, колко се възхищавам от Капитан Петко Войвода, а той ме попита нещо много неочаквано: „А защо нямаше ученици?” Вярно бе: защо нямаше ученици? За какво беше целият ритуал и помен, ако не кажем на децата: „Ето вижте, това са нашите герои, ние така ги почитаме за техния живот. Те са нашият пример”.

Ама нямаше ученици. Гласът на почит беше глас в пустиня. Никой не видя строените редици на българската армия пред гроба на Войводата, никой не чу молитвата, никой не чу словата, никой не видя пушките, дето гръмнаха, и никой не видя мълчанието на кмета.

На другия ден имаше снимки в интернет и кратко съобщение във вестниците.

Сега да се изведат ученици от училището е много трудно. Не иска да се занимава нито директорът, нито учителят, нито кметът. Това е много отговорна работа не е шега.

Някога не беше така. Тогава децата ги водеха извън училище съвсем безотговорно навсякъде. По паметници на партизани, по Шипка, по Бузлуджа, на Плевенската панорама. Просто хората си имаха герои и ги почитаха.

Капитан Петко е друга работа. То не е герой на Варна. Тука са го мъчили и успешно са го загробили. И министър-председателят Стамболов, и градоначалникът Турчев, и другите, дето са го държали в гробната тъмница, и всички, дето са мълчали, докато са го съсипали в свободна България. Той е герой, убит от българите, от българската власт, и затова днес, като го почитаме с половин уста, много удобно премълчаваме срама си и дълга си пред него. Това е краят на паметта. После не знам какво идва.

Още от Коментар

Най-ярък пример и пътеводна звезда за нас

12.04.2019 г. | иконом Василий Шаган | Коментар

В петък на петата седмица от Великия пост винаги служим целия акатист и канона на Пресвета Богородица. Сигурно сте си задавали въпроса, защо през Великия пост Църквата възпява толкова умилително Божията Майка...

Богословие на личността

11.02.2019 г. | Георги Тодоров | Коментар

Тоз, който умре в Христа, той умира победоносно – като зърното в земята. Църквата не отрича смъртта. Тя вярва в действителната победа над смъртта след смъртта, в действителния живот след смъртта – вечния живот в Царството. С Богом.

Коледа без грим (+Видео)

29.12.2018 г. | доц. Ивайло Найденов | Коментар

В наше време, когато на Бъдни вечер трудно различаваме Витлеемската звезда от всички други светила по града, е редно и задължително да се замислим за това, какво всъщност представлява Рождество...

Какво се случва в центъра