Съборна и апостолска…

30.06.2018 г.
Автор: протойерей Игор Прекуп

Всяка година Петровят пост започва на различна дата – в зависимост от това, на коя дата сме празнували Възкресение Христово, той започва след Неделята на всички светии, т.е. една седмица след праздника на Св. Троица и затова преди го наричали постът на Петдесетница. А тъй като винаги завършва с празника на светите първовърховни апостоли Петър и Павел (29 юни) още го наричат Апостолски пост.

Но защо е нужен Петровият пост?

Обикновено дългите постни периоди предшестват някой велик празник. Петровият пост не само предшества празника на св. апостоли Петър и Павел, но и следва празника Петдесетница – рождения ден на Църквата. Той се явява като жива връзка между тези два празника. Празнуването на родената Апостолска Църква преминава в Апостолски пост.

Ако Великият пост ни подготвя за празника на Светлото Христово Възкресение, като ни помага да осъзнаем, че нашият земен живот има смисъл дотолкова, доколкото е пропит с вечния живот, доколкото ни води към съвъзкресение с Христа, то Петровият пост ни помага да разберем какво е Църквата, какво е църковен живот, кои сме ние за Църквата, какво е нейното предназначение и, в крайна сметка, кои сме ние един за друг?

В Църквата ли сме?

Колко лесно пропускаме покрай ушите си думите на свещеника, с които се обръща към нас в началото на проповедта – „братя и сестри”! По същия начин се отнасяме и към обръщението „господа” (че какви господа сме ние един за друг?), както врочем и по-рано към думата „другари”.

Четем молитвите, съставени от светиите, техните чудни думи за смирение и любов, за осъзнаване на собствената греховност и надеждата на Бога и… не си даваме сметка доколко не вземаме насериозно това, което четем. Защото, ако беше насериозно, най-малкото щяхме по-често да усещаме несъответствието на нашите мисли, чувства, думи и дела спрямо прочетеното и чутото.

Ние казваме: „отивам в църквата”, „ще мина през църквата”, „ще се помоля в църквата”, но замисляме ли се защо наричаме храма „църква”? Какво е „Църквата” (с главна буква)? – сградата ли? Кой е „Църквата”? – Свещеноначалието? Духовенството? А миряните?.. Дали разбираме, че храмовете се наричат „църкви”, защото в тях по време на Литургията Църквата се явява както в лицето на събралите се там, така и в лицето на онези, които са представени върху дискоса заедно с Агнеца? Петровият пост е най-подходящото време да се замислим над това и да се вгледаме в себе си: дали сме в Църквата?

История на победоносната скръб

Този пост е установен промислително: подобно на периода между Рождество Христово и Кръщение Господне (в РПЦ тези дни се наричат Святки), като жива връзка напомнящ за някога единния празник Богоявление, така и в този случай – между рождения ден на Църквата и деня на нейните велики основатели е установен период, който помага за нашето въцърковяване.

И това се отнася не само за неофитите. Иначе защо след Петдесетница ще започва пост? Защо след Рождество Христово няма, а след Петдесетница има? Това е така, защото животът на Църквата, цялата й история – е история на победоносната скръб. „В света скърби ще имате, – предупреждава Господ Своите ученици в прощалния разговор с тях; –  но дерзайте: Аз победих света” (Йоан 16:33).

Историята на Църквата – това е история на получаването, разпространенението, посяването, израстването и принасянето на плодове на Благата Вест по целия свят. И образът на тези двама апостоли ни кара не само да честваме паметта им като най-заслужили в благовестието измежду останалите апостоли, но също така да обърнем внимание и на покайния компонент на апостолското служение, ако може така да го наречем.

Покаянието като освобождение

Постът е време за покаяние. Особено продължителният пост. Покаянието е процес на промяна на ума, преосмисляне на дадени свои представи, промяна и/или корекция на светогледа. Постът е опора в този процес. Апостолската проповед в деня на Петдесетница (в отговор на въпроса, какво да правят, зададен от иудеите в Йерусалим, като ги слушали) се съдържа в призива на ап. Петър: „покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете…” (Деян. 2:38).

Според апостола, човек пристъпва с покаяние към кръщението, защото влизането в Църквата не е просто преход „към нов етап на развитие”, продължение на „самоусъвършенстването”, избор на нещо ново и по-интересно, модно, удобно, перспективно (списъкът е дълъг).

Не, когато човек пристъпва към кръщение (в чина на оглашението), той признава, че му е чужд духът на този свят, отрича се „от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение, от цялата му гордост, т.е. признава, че до този момент е бил в заблуда, признава, че светът е плененен от сатаната… Не в онзи смисъл, разбира се, че всеки, който все още не е повярвал и не се е кръстил, служи на бесовете. Отричането от сатаната е отричане от господството на онзи, който е пленил човешкия род.

Да излезем от пленническия лагер

Но и в плен хората се държат различно: някой угодничи пред началството, като предава събратята си по нещастие и ги измъчва, друг пасивно се подчинява на режима и, като приема плена за даденост, се адаптира към условията на живот, отпуска се и губи човешкото си достойнство, трети живее пасивно в очакване на освобождението, а някой търси и използва всяка възможност за бягство.

И ето, да си представим, че на територията на лагера се оказва Затворник, над Когото нито началникът, нито охраната има някаква власт. Той разбива портата на лагера и призовава всички да го последват. Никого не държи за ръка, никого не дърпа насила след Себе си. Нещо повече, Той дава възможност на всеки добре да помисли, иска ли да излезе от лагера и да върви след Него? И който пожелае това, трябва първо да покаже своето отношение към онзи, който го е пленил и господствал над него, макар да не е успял да унищожи всичко човешко в него. При това по време надългия път към свободата човекът ще трябва отново и отново да потвърждава този свой избор. Затова в тайнството Кръщение, преди да се роди за вечния живот, оглашеният заявява това свое отношение, като се отрича от „човекоубиеца”, от „бащата на лъжата”.

А след това (ако продължим аналогията с лагера) на освободения затворник, вече преоблечен в цивилни дрехи, му предстои пътят към изхода от лагера. Останалите затворници всячески ще опитват да го отклонят от пътя, посочен от Затворника-Освободител. Ще му подлагат крак, ще го дърпат назад, ще го примамват и съблазняват, като му предлагат по-кратки и по-удобни пътища в същата посока,  ще му внушават недоверие към Този, Който разби портите на лагера, посочи пътя и даде ориентирите (заповедите), ще му внушават недоверие и към думите на водача, на когото Затворникът повери Своя „най-малък брат”, или просто ще отвличат вниманието му от неговите напътствия.

Враговете на доскорощния пленник няма да могат да го задържат насила (това не им е позволено). Те ще могат да изпитват неговата решимост да излезе на свобода, да се върне у дома – но тази власт ще зависи от това, доколкото затворникът е в състояние да разпознава техните козни и да се съпротивлява с помощта на своя Спасител. При това ще го преследват както пряко (с внушаване на определени мисли, предизвикване на лъжливи състояния на духа), така и посредством онези, които също са последвали Всемогъщия Затворник, но се поддават на уловките на враговете, отклоняват се от пътя и повличат след себе си и други. До края на живота си христианинът продължава да върви по този път към изхода от пленническия лагер, и никой не е застрахован от падения и погибел.

Едно цяло

Ако се върнем към образа на освободените пленници, вървящи съм изхода от лагера, тук е мястото да кажем, че това е организиран изход. Измежду доскорошните затворници са поставени отговорници на по-големи или по-малки групи , установен е ред, който помага да се ориентират в различните ситуации и в начините за преодоляване на препятствията, предписани са и съответни санитарно-хигиенни норми.

Те получават всичко необходимо за укрепване на силите, но и изпитанията, които се допускат за тях, са такива, че може да ги преодолеят само ако се мобилизират изцяло. И което не е маловажно: на тях постоянно им се напомня за това, че те заедно със своя Спасител са едно цяло, че всеки трябва да се грижи за всички, и всички – за всеки един, че заедно те не са някакъв механизм, нито някакъв „съюз на освободените от плен затворници”, а преди всичко са Тялото на своя Спасител, и затова е нужно да се отнасят със състрадание един към друг, всеки трябва да чувства греха на ближния като свой собствен, и да направи всичко необходимо, за да не отпадне и самият той от спасителния път, и ближния да предпази от падение.

По този начин ли вървим по пътя? Приели дара на Светия Дух, дали Му позволяваме да действа в нас, или предпочитаме духа на този свят? Следваме ли съвета на апостол Павел да изпъним закона Христов, като понасяме „един другиму теготите” (Гал. 6:2)? Отнасяме ли се към нашите ближни като към членове на едно тяло, което страда цялото, когато боледува или е ранена която и да било негова част (1 Кор. 12:26)?

Апостоли на покаянието

Църквата е общност на спасяващи се, но не тълпа бежанци, а войска. Отричайки се от сатаната и съединявайки се с Христа, човек престава да бъде затворник на „светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф. 6:12), а става войн Христов. И негова пътеводна нишка е покаянието.

Не е случайно, че начело на апостолския лик стоят именно онези, които със своя личен пример са доказали силата на покаянието: Петър, който обичал Христа, но Го предал поради малодушие и след това, въпреки получената прошка, горчиво се разкайвал за това до края на своя земен живот, и Павел – „гонител и разорител на Църквата”, който преследвал Христовите ученици със сляпата ярост на убеден праведник, но бил вразумен от Него, и след като му било простено, послужил на делото за установяването на Църквата повече от всички други ученици.

Дал Си пример за обръщане на съгрешилите – Твоите двама апостоли:
единия – отрекъл се от Тебе по време на Твоите страдания и покаял се;
и другия – който се противеще на Твоята проповед и гонеше верните
, възпява Първововърховните апостоли Църквата.

Призивът към покаяние не е обвинение, а насърчаване и подкрепа по пътя на спасението, и примерът на светите апостоли Петър и Павел показва, че всички се нуждаят от покаяние: и тези, които са вярващи от най-ранно детство, и онези, които са стигнали до вярата след неверие, а може даже да са били някога съзнателни или стихийни богоборци.

Всички сме грешни, но и всички сме помилвани, и „нашето спасение е в надежда” (Рим. 8:24). В надежда, защото Жертвата е принесена за всички, но само някои са се отзовали на спасителния призив и са тръгнали по пътя на покаянието, само че колко от тях ще го извървят?.. Господ е милостив, но не отнема свободната воля на човека, и затова са възможни различни варианти. И всеки от нас се надява, че неговата воля няма да стане причина за Божие допущение…

Съборна и Апостолска

Апостолският пост всъщност е едно от средствата, с които Бог ни вразумява, за да може човек да се вгледа в сърцето си, в делата си, да хвърли поглед към изминатия от него житейски път и да прецени, ще последва ли Христос и Неговите апостоли, едно цяло ли е със светиите, според своите стремежи и убеждения, или са му чужди? С други думи, пребивава ли той с тях в съборност?

Това е много важен въпрос, защото Единството на Църквата може да се спазва на външно административно-канонично ниво, но ако няма съборност: тоест, ако християните бягат от игото (ярема) на Христовите заповеди, ако Неговите поучения в притчите си остават само предмет за богословски тълкувания, благочестиви разсъждения и изпълнени с патос нравоучения, но не са ориентир при формиране на нашия начин на мислене, за възпитаване на чувствата и при извършване на едно или друго дело, то тогава и Единството между нас също се оказва под въпрос. Тогава в Църквата ли сме?..

И отново, наричайки Църквата „Апостолска”, осъзнаваме ли, че става дума не само са нейния апостолски произход, не само за това, че учението на Църквата е апостолско, но и за това, че апостоличността е свойство на Църквата да бъде обърната навън – към света, който лежи в злото (1 Йоан 5:19), към света, заради чието спасение беше принесена изкупителната Жертва (Йоан 12:47), към света, който е призован, както някога от Ной, в спасителния ковчег? Призовава го Бог чрез Църквата.

Доколко ние, нейните членове, допринасяме за изпълнението на този призив, или поне не му пречим? Доколко осъзнаваме, че успехът на този призив до голяма степен зависи от всеки от нас, от нашето съзнателно участие в живота на Църквата, от нашата отговорност за всичко, което се случва в нея?

И тъкмо затова, за да може да се съсредоточим и добре да помислим за всичко това, а като помислим, да си направим изводи, и като ги направим, да се постараем поне малко да пооправим живота си – затова съществува този пост на Петдесетница, за да ни помогне поне малко да станем причастни на „Петровата твърдост” и на „Павловите разум и светла мъдрост”, възпявани по време на Малката вечерня от празничната служба.

Източник: pravmir.ru
Превод: Румяна Рашкова

Още по темата
Още от Нашата вяра

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2018 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Ап. Павел не познава никакво неинституционално християнство. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Покаянието – изкуплението на времето

29.06.2018 г. | Андрей Горбачев | Нашата вяра

Господ помага на отреклия се апостол окончателно да се избави от тази слабост, която го довела до богоотстъпничество. Въпросите на Спасителя, с които Той се обръща към Петър и всъщност повтарят степените на неговото отстъпление, довеждат последния до изцелително съкрушение....

Петдесетница - 2 част

27.05.2018 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Чрез тайнството Кръщение човекът става член на Църквата, член на Тялото Христово. За апостолите денят на кръщението бил именно денят на Петдесетница. И Христос за тях бил не само Учител, но и Глава... Слизайки над учениците, Светият Дух ги кръстил...

Какво се случва в центъра