Духовно просветен център

Да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния

18.12.2020 г.
фотограф: Александра Железова, Нашия живот в условията на изолация - финална изложба на курса по фотография Вярата на фокус, 2020
Автор: Двери.бг, Емилия Бойчева

Интервю на „Двери” с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Как вярата може да помогне за осмислянето на кризата?

Емилия Бойчева е психолог и сертифициран когнитивно-поведенчески психотерапевт. Има специализация по схема-терапия. Тя е член на Обществото на християнските психолози в България и е регистриран медиатор към Министерство на правосъдието. В сферата на нейните интереси е работата с тревожни разстройства, депресии, личностни разстройства, работа с двойки и семейства. Обучител е по проблемите на комуникацията, междуличностните отношения, емоционалната интелигентност, мисленето, асертивното поведение. Няколко години е сътрудник в Православна терапевтична общност „Св. Боян Енравота” – Варна за лечение на зависимости. Обучител е в тренинг-кампаниите на сдружение „Отвори очи” - Варна за превенция на зависимости и в помощ на близки на зависими. Лектор и обучител е в няколко поредни издания на проекта „Съпричастност”, консултант и лектор в различни проекти в подкрепа на семейството, организирани редовно през последните години от Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил” във Варна.

- Г-жо Бойчева, как оценявате настъпилата пандемична ситуация през очите на вярата и на професионалната си квалификация?

- Като вярващ човек възприемам тази ситуация като изпитание, което Бог е допуснал и което човек е призван да преодолее. И преодолявайки го, да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния на безнадеждност или отрицание.

Според мене цялото изпитание се състои в това да внимаваме за себе си и за ближните си без да ги възприемаме като заплаха, така че да поддържаме чувството на споделеност в общата беда и заедност в усилията за справяне. При изискванията за социална дистанция да не загубим личното си отношение към другите. Да приемем отговорно общите правила, които са в защита на всеки от обществото ни, за да не се превърнем самите ние в заплаха за другите.

Като психотерапевт гледам на пандемията като на рискова ситуация, която може да отключи много тревожни състояния и преживявания за уязвимост – здравна, финансова, психична – или за депресивни състояния, или импулсни реакции на отричане и бунт, често използвани като защитни стратегии за „справяне”.

Върху такъв фон в съзнанието на човек се актуализират с особена острота екзистенциалните въпроси за смъртта, за смисъла, за самотата (и съответно – за споделеността, доверието, подкрепата, заедността), за свободата (и съответно – за отговорността). И човек може да започне да изпитва тежки емоции като страхове, съмнения, обреченост, безнадеждност, вини, принуденост или неприязън, отричане и отхвърляне.

- Какво следва да бъде отношението на християните към това изпитание и какво да е поведението ни?

- Ако един човек е приел Христос в сърцето си и е избрал Христос за своя Истина и свой Път към собственото спасение, отговорът на този въпрос се подразбира: отношението и поведението ни би следвало да е като при всяко изпитание, което животът ни поднася по Божие допущение. Да се справяме така, както Христос се е справял на Планината на изкушенията. Да обезсилваме разрушителните лукави пориви, като поемаме лична отговорност за всичко, което зависи от нас, за да излезем на светло.

- Разпространението на COVID-19 у нас и хаосът в системата на здравеопазването води до усилване на страховете у хората. Не са малко онези, които не могат да се справят с този страх – какъв е вашият професионален съвет към тези хора?

- По принцип страхът не е нещо, което трябва да си забраняваме и потискаме, за да не го изпитваме. Страхът не случайно е даден на човека – той е важна емоция, която ни кара да предприемаме адекватни действия при реална актуална заплаха за здравето и живота ни. При една разумна преценка на реалната ситуация страхът е този, който ни предпазва от безразсъдно поведение, с което можем да изложим себе си и хората около себе си на неоправдан риск.

Когато обаче се появи преекспониран страх – страх, който е ирационален, т.е. следствие от катастрофични мисли, неоправдани предположения, свръх-генерализирани и произволни умозаключения, тогава емоцията става необуздана, „предъвкването” на тревожни мисли взема връх над човека и това може да го доведе до емоционално изтощение и дори до отчаяние. Това състояние парализира силите и волята и води до себеразрушителни поведения вместо да ни предпазва адекватно.

Някои хора дори започват да придават на тревоженето магическо значение – страхуват се да спрат да се страхуват. Те започват да вярват, че ако не се тревожат, няма да са подготвени да предугадят катастрофата и навреме да я предотвратят. Заедно с това обаче започват да се тревожат и от самата тревога – страхуват се, че няма да могат да понесат тревогата и ще полудеят. И така се вкарват в омагьосания кръг на една перманентна тревожност, която от своя страна може да бъде придружена и от панически атаки.

А всичко започва с една (на пръв поглед) незначителна тревожна мисъл – автоматична мисъл, изплъзнала се сякаш между другото. И върху тази мисъл постепенно се наслагват тревожни значения, които водят до тревожни предположения, които пък предизвикват нови тревожни представи и значения… И преди да разберете какво се случва, в съзнанието ви вече се прожектира цял филм на ужасите… А в този филм вие сте главният герой, притиснат от ужасни обстоятелства, и сте най-уязвимият, крехък, безсилен и неспособен да се справи с нищо човек.

Ако се стигне дотук, на човек вече ще му е необходим не просто добър съвет, а професионална намеса, за да се овладее състоянието на свръх-тревожност, което разстройства цялостното му съществуване.

- Затварянето в домовете – било поради лични страхове или в изпълнение на препоръките на здравните власти – е голямо изпитание за хората. За какво трябва да си даваме сметка, когато оставаме за по-дълго време у дома? Кои са основните проблеми, с които трябва да се справим?

- Затварянето у дома поставя пред човек въпроса за принудата и избора. Как ще погледнем на тази мярка за справяне с пандемията: като поемем лична отговорност и осмислим по нов начин времето, прекарано насаме със себе си и с близките си или като потънем в скука, самосъжаление, негодувание и обвинения на другите, на властите, на системата и т. н. Въпросът е: можем ли в тази проблемна ситуация да открием нови възможности за самите себе си и за отношенията с другите, с важните за нас хора?

- Мнозина християни се изпълват с чувство за вина, тъй като не могат да участват в църковния енорийски живот, както преди. Какъв е вашият съвет?

- Моят съвет е да си дадем сметка какво е значението на чувството за вина, което ни връхлита, и дали тази вина не е израз на изкривената ни или на някаква абстрактна представа за отговорност.

Всяка емоция, която изпитваме, има своето значение. На нас ни е дадено да изпитваме вина, когато имаме съзнание за неспазена конкретна отговорност. Ако отговорността пред Бога и ближните ни изисква конкретни действия, които зависят от нас, като социална дистанция, въздържане от посещения в храма (поради това, че храмът е твърде малък, не може добре да се проветрява и няма възможност за необходимата социална дистанция или по други причини), тогава чувството за вина, че не посещаваме храма, е неоправдано, защото е неадекватно на реалността.

Вместо да изпитваме подобна ирационална вина, ние можем да спазим своята отговорност пред Бога и ближните си, като предприемаме неща, които зависят от нас и са в наша власт, за да участваме активно (но по друг начин) в литургиите, на вечерните служби и в енорийския живот въобще. Можем, например, да направим списък, по който да идваме на службите, редувайки се по график, а през останалото време да следим литургиите, които в неделя се излъчват по телевизията. Или да организираме предаване на службите от своя храм по интернет в домовете на енориашите. Можем да помагаме на свещениците си и един другиму в енорията по всякакви начини, които са по силите и възможностите ни, като организираме активно онлайн общуване в обща група.

Стига да искаме, ние можем да бъдем отговорни по начини, които са в наша власт и зависят от нас. В противен случай чувството за вина е неоправдано и безполезно.

- Как човек да се справи с чувството за страх, че може да зарази близките си или другите енориаши, или пък свещеника? А с чувството за вина, ако все пак е станал причина някой да се зарази?

- Страхът, който ни кара да се държим отговорно, за да не заразим себе си и хората около себе си, е важна и необходима емоция и няма нужда да се справяме с нея по друг начин, освен да предприемаме превантивни стратегически действия, полезни за ограничаване и предотвратяване на заразата.

За вината вече говорихме. Важно е да правим разлика между конкретна и абстрактна отговорност, между адекватна и неадекватна на нашите възможности отговорност, т. е. да не си мислим, че можем да носим отговорност за неща, които не са в наша власт и не зависят от нас. Също така е важно да имаме съзнание за разликата между спазена и неспазена конкретна отговорност за нещо, върху което имаме власт. Затова е добре да знаем, дали имаме достатъчно аргументи, че нещо е в моя власт и мой личен контрол, за да мога да нося отговорност за това и съответно – вина, ако не съм я спазил.

За да завърша, искам да цитирам моя духовен наставник, о. Василий Шаган, който беше заразен и много тежко преодоля тази коварна болест, а понастоящем преживява и тежък пост-ковид синдром. Ето какво написа той в групата на нашата енория: „…Скъпи мои, енергията на притеснението и страха превръщайте в молитва и упование на Бога. Тази болест е Божие изпитание и ни учи, както никога, на чиста вяра, надежда и на любов, която е най-главното и най-освобождаващо чувство за смисъл, търпение и радост – въпреки всичко. Вярвам, че всеки поотделно и всички заедно като общност ще минем през това изпитание и ще станем по-истински. Да се молим един за друг, да се подкрепяме с дела и за всичко да се надяваме на Христос. Обичам ви”.

Източник: Двери.бг

Фотографиите, използвани в публикацията, са от албума „Нашия живот в условията на изолация” - финално представяне на курса по фотография „Вярата на фокус”, 2020 (вж. Тук)

 

 

Още от Интервю

Този ли е будителят? Обаче ние знаем, че той е будителят

01.11.2020 г. | Георги Тодоров | Интервю

Знаем, че той е будителят. Защото по духовен път, той постига много повече, отколкото ние по недуховен път. Напротив, ние по недуховен път разваляме това, което той постига молитвено, чрез целия си живот, отдаден на Христа Бога...

Свидетелство за правдата

30.10.2020 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий Радович | Интервю

Почина Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий, Бог да го прости и да го упокои в царството Си! Припомняме си неговите будителски слова за ролята на Църквота в света и по други важни въпроси за съвременното общество...

Св. Йоан Рилски в духа и държавата

19.10.2020 г. | Архангел.бг | Интервю

На 19 октомври честваме свети Йоан Рилски, когото наричаме покровител на България. Честванията на тази дата обаче не са подобаващи като за патрон на нацията. Може ли този ден да се превърне в събитие и какво би означавало това за нас?

Какво се случва в центъра