Ако искаш да промениш другия – промени себе си

06.09.2015 г.
Автор: Протойерей Александър Торик

С Божия помощ аз често пътувам до Гърция – на Атон и в други манастири, общувал съм с гръцки монаси, срещал съм хора, познавали лично стареца Порфирий Кавсокаливит. Някои от моите събеседници бяха негови духовни чада и от собствен опит свидетелстваха за този подвижник. Въз основа на прочетеното и чутото за неговия живот смятам, че неговите думи и съвети притежават нужния авторитет, затова и ще се позова на него.
Веднъж при  стареца дошли родителите на едно деветнайсетгодишно момиче и занареждали: „Отче, такова добро момиче беше, ходеше на църква. Но откакто навърши 19, започна да се събира с лоша компания, държи се ужасно, живее греховно, безобразно... Ние знаем, че с този начин на живот тя погубва душата си, но вече изгубихме всякаква възможност, да й въздействаме. Не искаме дъщеря ни да погине, какво да направим, за да я спасим?” Отговорът бил прост, категоричен и даже малко шокиращ: „Трябва да станете святи! За да спасите дъщеря си, имате само един вариант – трябва да станете святи”. „Свят” на гръцки може да се преведе и като „осветен”, тоест носител на Божествената благодат на Светия Дух. На практика всеки човек, който се смята и изповядва себе си като християнин, постоянно трябва да се старае да се освещава.
Всички ние, които изповядваме Христос като Бог, сме длъжни да вървим по пътя, по който ще си върнем онзи богоподобен образ, според който изначално е бил създаден човекът. Адам е бил създаден по образ и подобие на Бога. Преди падението той носел този образ в себе си, а с падението го загубил. Христос ни е дал пътя и техническите средства, така да се каже, с помощта на които ние можем да възстановим в себе си този богоподобен образ. Според една поговорка, вече изтъркана от употреба,  докато не удари гръм – руският мужик няма да се прекръсти. Ето защо Господ понякога допуска „да прогърми гръм” – допуска да претърпим скърби именно там, където ще ни заболи най-много, но и ще разберем най-добре. Преодолявайки тези трудности с Божия помощ, постепенно ние се приближаваме към онзи изначален образ, който търсим, и го възстановяваме в себе си в момента, в който вземем решение да вървим по пътя на Христос.
Какво е грехът? Това е зло, което човек си причинява сам. В юриспруденцията се използва терминът „деяние”. Деяние може да бъде както действие, така и бездействие: не протягаш ръка на давещия се – той потъва. Извършил си деяние: с бездействие си допуснал човекът да загине. Тоест грехът е деяние. То може да бъде мислено, словесно или да се прояви като външно действие, но това деяние винаги разрушава и убива онзи, който го извършва. Такава е същността на греха – саморазрушение. Грехът убива именно онзи човек, който го върши. Нарушаването на заповедите: „не убивай”, „не кради”, „не прелюбодействай” – е насочено срещу ближния, в извършване на тези грехове е въвлечен още някой: онзи, от когото си откраднал, когото си убил или съблазнил. Но в заповедите на Мойсей се посочва и един грях, в който не е замесен никой друг: „не пожелавай нито вола, нито нивата… нищо, което е на ближния ти” – тоест не завиждай. Що за грях е това? Нали не съм откраднал, не съм убил, въобще на никого никаква вреда не съм причинил... Аз имам, например, стара, още от съветско време, кола, а на моя съсед е „Мерцедес”. Завиждам му, но от това на него нито му е добре, нито му е зле, никаква вреда не съм му причинил. Той се качва в колата си и заминава, даже не знае, че съществувам. А аз гледам след него – и ми е зле, нещо отвътре ме изгаря, че не аз, а  той се качи на нея и замина. Боли ме душата, защото съм пуснал в себе си злото, тази демонична разрушителна сила, която ми причинява страдание – дух нечист, дух на разрушението. Христос говори за това, че дяволът изначално е бил човекоубиец. Тоест, като пускаме в себе си този нечист дух, ние пускаме в своя дом убиец. Когато чукат на вратата ни и попитаме: „Кой е?”, а в отговор чуем: „Аз съм маниак, убиец, отворете, ако обичате, ще ви изтезавам мъчително и после всички ще ви убия” – нима някой нормален човек ще отвори? Но се случва да видим през шпионката спретнат, добре избръснат младеж, който твърди: „Донесох ви безплатен талон за пенсионери”, или друг вариант: момиче с букет, все едно кой! Отваряме, а там се оказва същият онзи маниак... Така и грехът често приема някаква привлекателна външност, за да проникне в нашите души и да започне разрушителното си действие в тях.
Същността на духовния живот е да изпълваме душата си с Божия Дух, с Духа на съзиданието, Духа на любовта. Разбира се, лесно е да кажем: „Хайде, братя и сестри, да се изпълваме с Божия Дух!”, – и всички веднага се изпълваме и започваме да се спасяваме. Уви, това е невъзможно. Но е важно да разберем тези основни моменти и след това да ориентираме спрямо тях всекидневния си живот. Първо, страданията на нашите близки, децата – това не само е наша беда, но като цяло в повечето случаи е наша вина. Ние сме тези, които сме предали на нашите деца своя „генофонд” на греха, ние още в детството им сме ги възпитавали и сме се отнасяли с тях така, че на определена възраст да започнат да проявяват заложения от нас в тях дух на греха. А когато после го видим, започваме да се вайкаме: о, колко лошо е това, как не ни харесва! А откъде се е появил този дух у тях? От нас! Ние сме виновни. Съответно, ако искаме да променим духа в нашите деца, трябва първо да го променим в себе си.
Нашите близки в духовен план често са като голи и боси в студа, стоят и мръзнат в този светски живот, живот греховен, изпълнен с разрушителния дух на този свят. На нас ни е жал за тях, искаме да им помогнем. Но за да помогнем на друг, трябва самите ние да имаме нещо. Не е възможно да дадеш на другия нещо, което го няма в тебе. Трябва да започнем от себе си. И ако проблемите на близките и децата ни са големи и сериозни, то и подвигът, който сме длъжни да понесем, трябва да съответства на нивото на скърбите им.
Кой от нас, в момента, в който детето му е започнало да страда, например от игромания, или да пуши трева, е променил рязко своя живот? Кой от нас, след като е разбрал за страданията на ближния, е започнал активно, искрено и горещо да се моли? При това не еднократно: прочетох три акатиста и чакам резултат – не – ежедневно, постоянно да носи този молитвен подвиг. Кой може да каже, че е насочил цялото си внимание, за да промени състоянието на духа в себе си, че е спрял да си позволява да допуска в себе си разрушителните греховни помисли? Сред тях най-опасният е гордостта, с него, като с вирусна инфекция, са заразени болшинството от нас.
(следва)

Още по темата
Още от Ценности

Естественият човек и зародишът на свръхестественото

05.09.2018 г. | Сандра Керелезова | Ценности

Информацията не е знание, тя ще отлети и нищо няма да остане. А и знанието не е достатъчно, то трябва да премине в познание, хората трябва непрестанно да се изправят и усъвършенстват. Естествено, усъвършенстването не би трябвало да води до гордост...

Какво мислят младите. Ораторски форум - 2018 (1)

12.07.2018 г. | Архангел.бг | Ценности

Какво мислят младите за Петата Божия заповед и света около тях? Откъси от речите на финалистите в летния сезон на Младежкия ораторски форум „Св. Климент Охридски” – 2018, първа възрастова група (8 - 9 клас). 28.06.2018, Варна.

Църковният славянски език

24.05.2018 г. | Борислав Аврамов | Ценности

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език...

Какво се случва в центъра