Малки разкази за отец Георги от Жегларци

14.02.2015 г.
Автор: Десислава Неделчева

Веднъж отидохме при отец Георги в Жегларци, тогава вече беше починала баба Мара, неговата жена. Спряхме колата пред къщата му и влязохме в двора. Нямаше го. Един съсед ни видя и каза, че дядо Георги бил на нивата. Щял да отиде да го извика. След малко отецът дойде, в работни дрехи, забързан. Извинихме се, че му прекъсваме работата, че сме дошли по никое време, а той, зарадван, ни подкани да влезем в къщата. После, като насядахме около него, каза: „Вие не сте дошли сами, Христос ви е довел тук.”

Когато за първи път се намерих в къщата на семейството, идвахме от предългата литургия в църквата. Баба Мара ни настани и започна да слага масата за обяд. Бързо шеташе. Всичко у тях беше простичко наредено и се подразбираше, че всеки е добре дошъл. Помня десертите на баба Мара, кремчета с варено жито и сушени сини сливи. Последното им шесто дете, момиче със синдром на Даун, беше край нас, усмихваше се, но ми се струваше, че все някак се пречка. А отецът казваше: „ Господ беше милостив и ни я остави да си имаме дете при нас, тя ни е като монахиня.”

Когато дядо Георги разказваше през какво е минал, целият сияеше. Имаше радост в погледа му, в дъха му, в очите му, идваше и в нас. Баба Мара, между шетането промърморваше: „Абе, какво им разправяш и ги объркваш – мен питаш ли ме, останах сама с пет деца, а той свещеник ще става…” Много харесвах Баба Мария, която тогава мислех за Марта. Понякога направо му се скарваше. Ние се подсмихвахме. Някои от нас още не бяха семейни и се учудваха на съпружеските неща. Но тя, както си мърмореше, така стоеше здраво зад мъжа си. Попивах парадоксите на семейния живот и вдъхвах от голямото им търпение.

После чухме, че баба Мария починала. Отидохме да видим отеца известно време след това. Той се беше приютил в една задна стаичка. Питахме го дали му е мъчно, дали сънува починалата си жена. Каза, че не му е мъчно и не я сънува, защото много често тя идвала при него, влизала ей оттам. Била добре и на хубаво място. Когато искал, можел да си я види.

Паметно беше гостуването на отец Георги във Варна преди година по време на избора за варненски митрополит. Имаше среща с него в малкия храм „Св. Архангел Михаил” в центъра на града. Наша приятелка, която за първи път го виждаше, седна току пред него на един стол и в края на дългия му разказ я видях да плаче. Каза, не съм виждала такъв човек.

Вече на осемдесет и няколко, дядо Георги от ранно утро беше на крак. Изкарваше службата в храма, преобличаше се и идваше при гостите в къщата. Веднъж бяхме с него на литургия и после ни заведе в една съседска къща, където отслужи маслосвет.  Там ни поканиха на обяд и отецът дълго разказва как изгонил бесовете от една друга къща.

Наскоро научихме, че наш приятел говорил с отец Георги и той му казал, че ще умре тази сряда. Беше след  два дни. Когато дойде срядата, никой нищо не смееше да пита. Може би месец след това, той умря с един ден закъснение, беше четвъртък.

Несломим труженик беше отец Георги. Постоянно се трудеше и усмихваше. Ако не беше в църквата, беше на полето. Кой може да повярва, че сега някъде си отдъхва.

 

Още от Моята история

Едно румънско приключение

27.09.2018 г. | Ралица Петкова, Младен Гургуров | Моята история

Младежите от Африка и Близкия Изток учудваха всички с радостта, която излъчваха, постоянно усмихнати и пеят, макар че имат толкова проблеми в страните си... Именно радостта в Христос е тази, която може да изпълни живота ни. Но си давам сметка колко ни липсва…

Бог обича смирените

15.02.2018 г. | Ангел Карадаков | Моята история

В тези дни няма как да не се замисли човек дали ще се роди някой друг като дядо Добри. Не знам. Може би. Знам обаче, че той ще продължи да дава пример за доброта и жертвеност, защото в това се състои смирението – да жертваш от себе си за другите. Бог да го прости!

Благотворителна инициатива

30.11.2017 г. | Галина Станева | Моята история

за събиране на детски книги за бесарабските българчета в гр. Тараклия и гр. Твърдица, Молдова.

Какво се случва в центъра