Започва ли нов етап за обучението по религия в българското училище?

03.11.2021 г.
архив - arhangel.bg
Автор: Сандра Керелезова, доц. д-р Мариян Стоядинов

Интервю на Сандра Керелезова с доц. д-р Мариян Стоядинов за сп. „Християнство и култура”, брой 165, 2021 г.

Вероятно мнозина от вас, след като са хвърлили поглед върху заглавието, са преживели нещо като дежавю. За кой ли път се завръщаме към дискусионния въпрос – нужно ли е въвеждането на задължителни часове по религия в училище, или не?! Разговор, по който тъпчем на едно място вече над 20 години. Помним и голямото шествие през 2010 година, и споровете по различните концепции за конфесионално и надконфесионално обучение, и анализите защо липсва воля от страна на този или онзи министър на образованието… Но си струва да се завръщаме към въпроса тъкмо защото той е решен в голяма част от европейските страни, където обучението по религия е сред задължително избираемите часове в образователната програма (с уговорката, че е наличен избор и за неконфесионално обучение, например под името „Етика, или на „конфесионално кооперативен подход” – часове, в които се преподава например християнското учение от гледна точка и на католицизма, и на протестантството).

Известно е, че още от около 4-годишна възраст детето започва да задава екзистенциални въпроси, свързани със смъртта, смисъла на живота и устроението на света и човека. Защо не освен със семейството то да ги обсъжда със своите съученици и учители в часа по религия?! Помня, че веднъж в процеса на обучението си за преподавател по религия трябваше да разкажа пред децата от втори клас на едно столично училище историята за Мойсей, който бил оставен в кошче в тръстиките на речния бряг, за да бъде спасен от жестоката заповед на египетския фараон. Най-хубавото от този час бе това, което се случи извън предвидения от мен план за урока. Бяха ми отправени доста конкретни въпроси за решението на Мойсеевата майка. Урокът преля в разговор за сложните и почти невъзможни житейски избори, за жертвата и страданието, за това какво е да имаш призвание и да бъдеш избран

Всъщност дали изучаването на християнство в училище ще направи българските деца по-духовни хора и осъзнати вярващи – не можем да предвидим, но е вероятно те да станат по-знаещи за основните принципи и влиянието на християнския светоглед и култура, залегнали в сърцето на Европа. Или най-малкото – ще се минимализират предположенията, че на Рождество празнуваме „подаръците на Дядо Коледа” или „май беше рожденият ден на Някого...”, а причастие и изповед има само в историческите сериали…

Повод да повдигнем отново темата е една добра новина, която бе оповестена в началото на септември – МОН окончателно одобри нови учебници от 1. до 7. клас по предмета „Религия – християнство-православие”, предложени от Светия синод на БПЦ, и от тази учебна година българските ученици вече могат да учат по тях. При заявка от страна на учители и директори те ще бъдат предоставяни безплатно. С инициативата по изготвянето на учебниците се зае Културно-просветният отдел на Светия синод, под ръководството на Ловчанския митрополит Гавриил, а екипът по проекта включва десетки експерти – богослови, педагози, редактори, фотографи и художници.

За новите учебници като значимо събитие разговаряме с доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на Великотърновския университет, който е и главен редактор на новите издания.

Когато през годините сме говорили за въвеждането на задължително обучение по религия, като че ли погледът ни е бил насочен най-вече към волята на политици и управници, но не по-малко важният въпрос е – има ли желание за това от страна на обществото, на родителите. Чувала съм немалко гласове, че това е не само „архаично”, но и „ненужно индоктриниране”, което няма място в държавната система на образование...

Образователната система е консервативна по дефиниция. В същото време тя постоянно иска да бъде модерна. В първи клас, примерно, децата не учат „Трудово”, а „Технологии и предприемачество”. За да се наложи нещо в системата, то или трябва да е удобно-познато – както традиционните общообразователни предмети, или да е модерно. Православното християнство обаче нито е удобно-познато за българската образователна система като Математика и БЕЛ, нито е достатъчно модерно като „Компютърно моделиране” (3. клас) или „Гражданско образование”. Затова системата се стъписва пред каквато и да било форма на обучение по религия.

Обществените нагласи са другата страна на същата монета. Ако православното християнство е само архивен феномен – като египетските пирамиди, примерно – тогава никой не би трябвало да се страхува от индоктриниране. Ако пък православното християнство е в състояние да индоктринира, значи не е само „архаика”, а някаква жива реалност. И в двата случая да обърнеш гръб на такъв солиден цивилизационен пласт, при това с актуална значимост, е съзнателно самоподценяване. Аз лично се съмнявам, че обучението по религия ще индоктринира някого, ако той не го иска с цялото си сърце, така както и обучението по БЕЛ досега не е направило от всички ученици нобелови лауреати по литература.

Кои са най-големите достойнства на новите учебници? В публикация на официалния сайт на Патриаршията тяхната поява е наречена исторически напредък за православното образование в България...

Към днешна дата са публикувани учебниците от първи до седми клас включително. Общият обем е близо 900 страници. Преминали са през всички етапи на проверка и оценка от МОН. Това означава, че всеки урок, всяка илюстрация, всяко изречение дори е съобразено с нивото на децата и с държавните критерии – както методически, така и съдържателно. В най-новата ни история това наистина няма аналог. И оценката е както за българската образователна система, така и за църковната просвета в най-широкия смисъл на израза. Просто нямаме друг подобен образователен масив от текстове, задачи и илюстрации, който последователно – от звуковите модели до самостоятелните творчески проекти да полага такъв фундамент от знания.

Трудно ли бе за екипа, изготвил учебниците, да намери баланс между предлагането на основни знания за православната вяра и срещата с благодатния опит, така да го наречем, с дълбочината на духовните послания и същината на християнската етика?

Всеки от хората, ангажирани в екипа, има както академичен, така и църковен опит. И в двата случая смирението (съзнанието за собствения лимит) и чувството за дълг са условие, без което не може. Всеки си дава сметка за висините на знанието и опита, до които само сме се докоснали. Ако сме направили така, че и най-малките да научат нещичко за тези висини, значи сме си свършили работата.

Дали учебниците биха били полезни и за децата в неделните училища? И всъщност не е ли достатъчно духовното възпитание в семейството, в енорията, вместо да настояваме за обучение в училище, защото както би отбелязал някой – вярата е личен, а не обществен въпрос?

Вярата, разбира се, е личен въпрос. Но грамотността и образоваността е обществен въпрос. Виждате какви усилия полага държавата, за да вкара в училище онези групи ученици, за които последните две неща не са приоритет. В този смисъл религиозната грамотност, познаването на мотивите, формирали нашата самоидентификация като народ, има за алтернатива неграмотността. А когато тази неграмотност е системна, тогава ничия вяра няма да е в състояние да компенсира подобен обществен дефицит. Пак ще подчертая – тук не става дума за личната вяра, а за обществената грамотност.

Що се отнася до неделните училища – учебниците определено ще са полезни, стига да се следва ритъмът на училищното образование. Със сигурност ще бъдат от полза и за по-малки, и за по-големи. Предимството в случая е не просто в осигуряването на информация – последното всеки любознателен читател може да намери и в интернет (между другото, учебниците са достъпни и онлайн – Вж. ТУК). Предимството е в подредеността и последователността, в която се разгръща ветрилото на познанието, а също и в диалогичния формат на общуване.

Усилията на вашия екип продължават по съставителството на учебниците за по-големите ученици. Именно тийнейджърската възраст е период, в който интензивно се изгражда критично мислене, оспорват се авторитети и йерархични структури. Човекът в този етап от живота е и най-чувствителен и реагиращ на всяко назидателно налагане на постулати, на всеки фалш. Но и в този период се формират трайни убеждения, светогледи, нагласи към живота. Като че ли обаче – когато става дума за обучение по религия – свикнахме да говорим за по-малките ученици и забравихме за гимназистите. И тук съм чувала две гледни точки – че да, полезно е да получат информация за световните религии, но е удачно тя да е no-дистанцирана, някакъв вариант на сравнително религиознание (за да могат да направят информиран избор); другата застъпва подхода на конфесионалното обучение...

В момента работим върху учебниците от осми до дванайсети клас. Гимназиалното ниво е сериозно предизвикателство. Мнозина ни казват – за какво ви е, след като религия (Християнство-православие) се изучава предимно в основния курс? На пръсти се броят групите в прогимназиалните класове, а в гимназиалните – почти няма. При изучаващите Ислям нещата са различни. Техните учебници до дванадесети клас вече минаха през оценителската процедура на МОН. Затова независимо от съпътстващия работата ни скептицизъм ние трябва да осигурим и християнството като възможен избор в часовете по религия.

Тоест у нас съществува един очевиден парадокс. Православното християнство като религия и ценности се изучава в четири държавни университета и... в началните класове. Сега ще преодолеем парадокса, поне на нивото на учебниците. Все едно дали някой ще се възползва след година, две или десет. При младите хора, учещи в гимназиите, свободата е ценност; често – безусловна. Поне при мен беше така. Няма да бъде почтено, ако лишим тази свобода от възможност за избор. А избор наистина е предвиден в програмата – тези, които не искат да изучават Християнство-православие, могат да изучават Ислям или да предпочетат Неконфесионално обучение, където не се акцентира върху конкретна религиозна традиция. Над последните две програми са работили други екипи и предполагам, са се справили добре.

В процеса на работа по учебниците добихте ли някакви впечатления от образователната практика и учебните материали по религия в други традиционно православни страни – Гърция, Сърбия, Румъния, Русия?

Във всяка страна е различно.

Има твърде много съпътстващи фактори – не само религиозни, но и социокултурни, политически, дори геополитически – затова е много трудно да се правят сравнения или да се заимстват готови модели. Не сме търсили такива.

Споменавайки други православни страни, това лято синодалните архиереи в Румъния излязоха с официално писмо срещу въвеждането не сексуално образование (извън часовете по биология) и конкретната програма, по която е предвидено да се изучава от румънските ученици. В немалко румънски медии реакцията на тамошната църква беше критично коментирана като нещо ретроградно и нелепо. Четох и дискусии, в които двата предмета се противопоставят – часовете по религия срещу часовете по сексуално образование, и обратното... Как да излезем от подобни капани?

На първо място, има голяма разлика между ситуацията в Румъния и у нас. Отношенията Църква-държава в Румъния са регламентирани отдавна и за това има солиден политически консенсус. Религия се изучава от много години в цялата страна. В много градове има финансирани и поддържани от Църквата общообразователни училища, които са предпочитани и от родителите, и от учениците. Затова не е странно, че архиереите имат позиция и влизат изобщо в подобен дебат. Ако има капан – той винаги е в мярата. Нека допуснем, че православието и Църквата изобщо е имунната система на едно общество. Тя трябва да поддържа здравословна среда за функциите на всички други системи в обществения организъм. Естествено е да реагира при всяка патогенна ситуация. Ако обаче имунната система изземе всички функции, тогава положението става... сложно. Още по-сложно става, когато бъде елиминирана. Както казах - в подобни случаи всичко опира до дозата, мярата и разума.

Често изтъкваме колко е важна личността на учителя, неговият индивидуален подход и подготовка. Богословските школи в България имат вече достатъчно подготвени кадри, но на този етап – ако обучението по религия в училище не стане задължително – тези хора не са мотивирани да практикуват учителската професия, защото – казано направо – не биха могли да си изкарват прехраната с това...

Това е още един парадокс на нашата образователна система. От една страна, имаме държавна поръчка за обучението на учители по религия на най-високо ниво, а от друга - МОН оставяше обучението по религия в периферията. Стотици, а може би и хиляди са се дипломирали в държавните ни университети със специалност „Теолог-учител по религия”. Влизането в училище днес обаче е свързано с придобиването на поне още една квалификация или правоспособност, за да бъде гарантирано оцеляването в условията на нашия стопански и бюджетен канибализъм. През последните години нещата се промениха в добра посока, поне в областта на държавната политика – изготвянето на съвременна програма за обучение по религия от първи до дванадесети клас е елемент от тази промяна; процедурите в МОН за съставяне и одобряване на учебниците по религия – също; обучението в богословските факултети на действащи учители за преподаватели и по религия – и то.

Самият вие, като баща на ученици в различни етапи на образователната ни система, преминахте през онлайн обучението и... го преживяхте. С какво именно личната ви опитност на баща ви помогна в работата по тези учебници?

Когато завърши първата учебна година в условия на онлайн обучение... купих торта и празнувахме. А иначе – съзнанието, че децата ти ще четат това, което пишеш или редактираш, е изключително мотивиращо. Така отговорността излиза от сферата на абстракцията и придобива много конкретна, почти ултимативна форма. Понякога си говорим по темите в учебниците и оценявам тази възможност за общуване като уникален подарък. Пожелавам го на всеки!

Източник: сп. „Християнство и култура”, брой 165, 2021 г

Още по темата
Още от Интервю

На Богоявление се освещава водата, която е в основата на всичко

05.01.2025 г. | Марияна Валентинова, д-р Дарин Алексиев | Интервю

Този празник всъщност ни напомня, че трябва да се осветим отново. Не просто да отидем да запалим свещичка... И да не се ограничаваме само с някакво външно религиозно почитание, а да пристъпим към този Христос, към въплътеното Слово, като се очистим от всички лоши мисли...

Трите дни преди Пасха. 2 част

01.05.2024 г. | протойерей Димитрий Юревич. Виталий Каплан | Интервю

Въпроси и отговори за събитията през Страстната седмица, за разпятието, погребението и Възкресението на Христос...

Трите дни преди Пасха. 1 част

30.04.2024 г. | протойерей Димитрий Юревич, Виталий Каплан | Интервю

Въпроси и отговори за събитията през Страстната седмица, за разпятието, погребението и Възкресението на Христос...

Какво се случва в центъра