За съда на любовта и пътя на промяната

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделята на Страшния съд. 11.02.2018, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух,

Братя и сестри,
Сигурно всеки от нас се е замислял за последните дни – какво ще е в края на дните? Най-често в такива случаи изпитваме недоумение, страх, разочарование или надежда… В днешния откъс от Евангелието чухме, че всъщност в края на дните, когато ще свърши светът, Христос ще дойде за втори път, но вече като Съдия, заедно със Своите ангели. Този ден ние сме свикнали да го наричаме „страшен съд”. Сигурно всеки, по един или друг начин, изпитва страха, който самата дума внушава. А всъщност този съд не е според нашите разбирания. Божият съд е различен от човешкия съд. Едва ли Бог ще застане пред нас като върховен прокурор и ще започне да преценява нашите добри и лоши дела… Нашите представи са човешки представи, но в днешното Евангелие чухме до голяма степен какъв ще е съдът. Не количеството добри и лоши дела, не дори изпълнението на заповедите е важно за Бога, а доколко сме станали човечни. Дали сме били състрадателни, милостиви, съпричастни в болката и бедността, а не равнодушни – т.е. какъв плод сме принесли пред Него в своето сърце след всички усилия, които тук сме полагали… Всъщност на страшния съд ще ни съди Любовта. Защото в онзи ден всичко ще премине, дори вярата и надеждата, и ще остане само любовта. И изправени пред Божията любов, пред цялата красота и пълнота на нашия Бог, ние ще можем категорично да видим себе си – доколко сме разрушили вложеното в нас от Бога, като Негов образ и подобие, доколко сме изгубили своята човечност.

Ако се замислим, този съд може да го имаме в себе си винаги. И колко радостно е всъщност, осъзнавайки своята нищожност, че пред съда на Божията любов тук и сега, човек може да се изправи и да започне да живее по друг начин... Ако някой е изпитал чувството за нашата умъртвеност от гордостта и липса на любов, нека не се страхува и бяга от това чувство, защото само в него може да се зароди истинското покаяние и желанието да се излекуваш. Само осъзналия болката от своята греховна болест ще има желанието за промяна. Дори и в края на живота си човек може да поиска да възроди своето сърце, а колко повече би постигнал, ако на младини разбере истината.

Ние сме свикнали, братя и сестри, да се изповядваме в престъпване на заповедите на Бога. Но Бог ни е дал заповеди и в Новия Завет, нека погледнем Блаженствата. Там именно ще изпитаме нашата човечност. Какъв е нашият живот, когато пред нас е бедността, болестта немощта, животрептящата нужда на конкретен човек, чрез който се изпитва нашето сърце? Как твърдим, че обичаме Невидимия, когато не виждаме брата пред себе си. Знаем ли изобщо какво е да си човечен? Какво се изисква от нас като човеци? Да, плашеща е думата „изисква се”. Ние винаги мислим, че в нашата свобода никой няма право да изисква от нас, каквото и да било. Но от нас изискват милост, както нашите ближни, така и нашият Бог – не жертви, а милост. И Той има право да изисква от нас, за да ни направи наследници на Своето царство. Как да приеме там тези, които нямат нищо общо с това царство? Изгубили своя образ, как да влезем там, където Бог е в Своята слава? Само който се опитва да пази или отново да придобие чистотата и красотата на Божия образ, има в себе си човечност. Неговият живот води до хармония в света, а не до разруха и консуматорско потребление. Великият пост не случайно започва със седмица без месо. Църквата иска да ни върне към нашия истински образ, истинското призвание – да се грижим за сътворения от Бога свят, да живеем в хармония с всички творения в него, а не да ги убиваме. Да бъдем съработници на Бога, които доосвещават и доукрасяват Неговото творение, подобни на Него като творци в творчеството Му.

Нека покажем, че поне малко имаме памет за това Царство, към което сме призвани, и да опитаме да превъзмогнем всичко, което ни пречи. Имаме всички заложби, които Бог ни е дал – ум, сърце, душа, здраве. И като молим Бога за вдъхновение, усърдие, търпение и сили за това дело, непременно ще успеем. Стига обаче да искаме. Да не се примиряваме в своята отпадналост. Стъпка по стъпка да се принуждаваме. Да опитваме, докато милостта стане естествен порив на нашата душа, а не само от чувство на дълг. Оправданията, че сме заети с друго, не са ни от полза. Ако губим любовта на близките си и своята способност да разговаряме с тях, да обичаме, каква полза тогава? Нека полагаме усилия за възраждане на своята човечност, защото без нея ни остава само страданието. Защото в края на дните всичко ще премине, дори вярата и надеждата, и ще остане само любовта. Амин.

Чуйте цялата проповед на аудиозапис.