За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г.
Автор: Владимир Легойда

Погледнем ли информационното (и като цяло интелектуалното) пространство, което сме създали през последните 25 години и сме нарекли „православна среда, очевидно е, че един от централните въпроси е как да се държим в Църквата. Отговорът му можем да намерим в куп красиви книги, в които подробно е описано как да се прекръстваме, как да палим свещи, как да се обръщаме към свещеника и така нататък. Излиза, че като говорим за църковния живот, често се концентрираме изключително върху външните аспекти. Те са важни, разбира се, но като нещо спомагателно, нещо, което допълва главното. А иначе се получава следното: отначало човек уплашено се оглежда наоколо в Църквата, а когато скоро след това започне правилно да пали свещите и ловко да заменя моля с Господи помилуй, вече е убеден, че „Ето това е то Православието и вече със сигурност съм православен. И ако процесът на въцърковяване  спре на този етап и започне да закостенява, възниква това, което в Евангелието се нарича с язвителната дума фарисейство. В наше време това понятие традиционно асоциираме с лицемерие и показни действия. Само че фарисеите от Евангелските времена преди всичко са тези, които са поставили за краеъгълен камък на своята вяра буквалното и точно изпълнение на изискванията на закона. А самата вяра, която е живата връзка с Бога - са погребали под закона.

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра; точно както не можем да говорим за любов и семейство с човек, с когото живеем в общо жилище и имаме общо домакинство, но нямаме лична духовна връзка. Изобщо аналогията с любовта между хората тук е повече от уместна: та нали Бог е Любов (1 Йоан 4:8, 16). Когато обичаме, то зависим изцяло от обекта на своята любов – нали искаме постоянно да усещаме неговото присъствие. По същия начин човек може да иска непрекъснато да бъде до Бога и изцяло да зависи от Него. Днес, когато тоталната независимост от всичко в света е обявена за една от главните човешки ценности, това може да прозвучи странно и непривично. И все пак аз съм убеден, че зависимостта от Бога е....необходима на човека.

Порастването на човека във вярата много напомня порастването на дете. В една станала привична и на външен вид много проста фраза от Евангелието: ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Матей 18:3) – хората често виждат призив към непосредственост, безгрижност, наивност и т.н. „Ще пеем и се смеем като деца!. Разбира се, тук всъщност става дума за друго. Като погледна осемнадесетмесечната си дъщеричка, ясно разбирам пълната й зависимост от родителите. Без нас съществуването й е невъзможно. И тя по някакъв свой си начин също разбира това – протяга ръчички, крещи думички, наподобяващи „мама и „тате.... Приемането и разбирането на тази зависимост е едно от възможните тълкования на Евангелската фраза за децата. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Когато Бог, изпитвайки вехтозаветния праведник Иов, му отнема жената, децата и богатството, Иов се оказва душевно парализиран и извиква: „Господи, къде си? Но той крещи не защото животът му е станал тежък, а защото връзката с Бога му се е сторила изгубена. И това е катастрофа за него.

Това в християнското светоусещане се нарича богооставеност. Но, ако Бог нарочно допуска изпитания за праведника Иов, то ние, обикновените хора, често по наша воля стигаме до такова състояние. Защото в моментите на богооставеност всъщност не Бог оставя човека, а самият човек просто не се оказва готов да се намира редом с Него. Причината за това е човешкият грях. И пак ситуацията много прилича на човешките отношения: ако непрекъснато правиш на любимия  човек  гадости, а той ти казва: „Аз въпреки всичко те обичам, това ти причинява болка, срам, физическа непоносимост към неговото присъствие, иска ти се вдън земя да се провалиш. Точно към това ни води грехът. Точно по този начин Бог винаги обича човека. Точно по този начин човек се потапя в състояние на богооставеност.

Всеки, който върви по своя път във вярата, рано или късно, минава през това. В известен смисъл това е неизбежно. И тук отново можем да си спомним аналогията с детето. Когато детето се учи да ходи, родителите му го придържат. Но ще настъпи момент, когато родителите ще спрат да го правят, за да може детето да тръгне само. То веднага ще започне да пада, но след това ще започне да се учи да се изправя самостоятелно. Същото се случва с този, който тъкмо е намерил вярата. На такъв човек се дава това, което на богословски език се нарича предварителна благодат. Това е ясно усещане на Божието присъствие. Но после това състояние отминава. И тук на човек му се дава да утвърди вярата си посредством падения и съмнения. И както детето овладява този навик, така и човек може да се върне към чувството, което е изпитал при първата си среща с Христа.

Само по този начин възниква това, което наричаме православна вяра. И затова е нужно наистина да станеш дете.

Превод: Ирина Вачкова

Източник: foma.ru

Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

Прародителският грях

20.08.2017 г. | протойерей Йоан Романидис | Нашата вяра

Без точно разбиране за грехопадението на човечеството православната интерпретация на догмата за изкуплението не е възможна. Какво е станало с Адам и Ева в рая, този въпрос въз основа на светототеческото учение разкрива книгата на протойерей Йоан Романидис "Прародителският грях".

Евхаристийното учение на св. Никодим Светогорец

20.08.2017 г. | Доц. архимандрит Никодим (СКРЕТАС) | Нашата вяра

В причастието единение с Христос получава своята цялост по един мистичен и неизразим начин. Христос, принасян и приеман от човека, променя цялото негово съществуване. Обичащ и обичан се съчетават духовно в свръхестественото любовно единство на обожението и благодатното прославяне на човека. Господ е целият в творението и творението е цяло в Господа

Какво се случва в центъра