За лозето и благото на Стопанина

30.08.2018 г.
Автор: иконом Василий Шаган

Проповед в 13-та Неделя след Петдесетница на иконом Василий Шаган, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна, 26.08.2018.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Забравихме ли, братя и сестри, кой е нашият водач? И изобщо замисляли ли сме се, трябва ли да имаме водач? Във времето на проповядване на свободи, в което живеем, днешното Евангелие свидетелства за един по-различен живот от този, на който сме свикнали. И днешната притча свидетелства за това, че Бог е поставил за нас хората един определен закон – Божи закон, който Христос в притчата много живописно описва като лозе с кула и работници, които да се грижат за това лозе. Да, може би странно звучи, че трябва да живеем по един свръхестествен закон, отреден и ни поставен от самия Бог, но оградата на лозето, братя и сестри, наистина е законът, препоръчителните правила на нашия небесен Отец за това, как да живеем. А кулата, която е съградил в лозето, имайки предвид, че ние сме Неговото лозе, в което Той работи със Своята божествена творческа власт, сила и любов, е нашата съвест, която е като нравствен вече закон в самите нас, с който да внимаваме за своя живот.

Това е свидетелство за свободата, която Бог ни е дал – от една страна, изграждайки лозето със Своя божествен закон, а от друга страна, поставяйки в самите нас Своя закон, като връзка с Него Самия и Неговата божествена истина, за да умеем ние, съобразявайки своя живот с това, което е самият Бог, да внимаваме за начина, по който живеем. Колко е красиво и колко е смислено! И в същото време колко е печално да осъзнаваме, че ние, които имаме живот, утвърден от самия Творец, от самия Бог, като че ли не знаем за него. А и не се ръководим от този утвърден от Бога образ на живот за самите нас и целия свят.

Лозарите, които Бог постави в лозето да се грижат за него и да принасят овреме плодовете, се оказаха безразсъдно глупави, да си позволят да присвоят цялото лозе, като че ли с това имàне ще могат добре да се разпореждат, и стигнаха дотам, че убиха възлюбения син на господаря. Всички разбирате, че този син е образ на Божия Син, на нашия Спасител Иисус Христос, Който наистина, когато дойде в света и проповядва откровението на Царството Божие, цялата истина за Бога, за света и спасението и извърши спасението чрез Своята смърт и възкресение, също беше изведен извън града и убит. Но още от древните писания в Стария Завет, в псалмите на псалмопевеца, знаеха, че камъкът, който отхвърлиха зидарите, ще стане крайъгълният камък на истинския живот. И е безумно да си мислим по друг начин.

Съграждайки своя живот като основна къща, в която ние да живеем, усещайки радостта, за която копнее нашето сърце, братя и сестри, би било добре да знаем кой или кое е крайъгълният камък на нашия живот. Кои са принципите, законите, основните неща, върху които ние изграждаме себе си, върху които ние създаваме своя живот, създаваме семейство, раждаме и възпитаваме децата си – кои са принципите, които ни ръководят? Кой ни води?

Няма защо да се упрекваме сега, че ние трудно залавяме някой да ни води, но много добре знаем, че когато нямаме водач, някой започва да ни води за носа там, накъдето ние не искаме. И объркани в своя живот, много често стигаме до едно странно състояние на униние и дори на отчаяние. Дори когато знаем за Бога, като че ли не знаем как да постъпваме, объркани в своята безнадеждност. И ето че, братя и сестри, сега е редно да се запитаме: Какво да правя аз, като слушам тази притча на Господа, като знам, че Той трябва да е крайъгълният камък, и като знам колко е трудно съвсем съзнателно, с пълна вяра да поставя Господа като крайъгълен камък на своя живот? Защото от една страна, безумните зидари отхвърлиха камъка, а от друга страна, Христос казва, че всъщност Той, отхвърленият камък, е този, на който трябва да стъпим, за да живеем. И когато на нас ни е трудно, осъзнавайки и своята вяра, и своята безпомощност да живеем спрямо вярата, не бива да се отчайваме, защото в отчаянието си може да се озлобим и да постъпим като фарисеите, които убиха Господа. Но нека в отчаянието си да се опитаме да изпитаме себе си относно това, дали обичаме Бога. Защото, за да живеем спрямо Бога, трябва да Го обикнем като истина и като живот. Като своя живот! Защото ако не го обикнем като живот, много лесно ще се разделяме с Него, когато ни е тежко. И много лесно ще стигаме до моменти, в които ще му обръщаме гръб. Но обикнали Господа като живот, няма как да се разделим току-така с него. Защото всичко губим! Затова, за разлика от фарисеите, нека да започнем да се учим, както чухме и в Апостола, на твърда вяра и на любов. На любов към Бога, за да може никога да не Го отхвърляме. И в тази любов да признаем цялото Божие имане, което Той е сътворил и поставил за всички нас, за да може ние да му се радваме като истинска благост. Имане, което няма как така да си го присвоим, обръщайки гръб на Твореца, на истинския Стопанин. Защото Той, ограждайки го със Своя закон, поставяйки в него лин и кула, показва, че много се грижи за Своето лозе. А ние, които сме Неговото лозе, как да не се радваме, че някой се грижи за нас, за да получи добри плодове?! Та нали ние искаме да сме добрите, от които да произлезе добър плод! Но осъзнаваме, че не можем да го направим сами. Толкова сме немощни и безпомощни.

Нашият Бог, братя и сестри, е Бог на тишината. Това не означава, че Той е онзи тихият там, мълчи и нищо не говори. Не, Той е този Бог, когото ние можем да усетим в своята безмълвна тишина, в която оставаме един на един със себе си, в момента, когато се проявяват вътрешните чувства на нашите копнежи. Тогава се появява най-голямото утешително благо, да осъзнаеш, че Бог, който е Бог на тишината, винаги отговаря на твоите копнежи. Това са може би най-добрите плодове и някои от нас ги усещат много рядко, в някакви мигове от живота, веднъж годишно… А някой може би още не ги е усетил. Но застанали в своята тишина един на един с Бога, в своята вяра и молитва към Него, ние усещаме това благо, което по никакъв начин не може да бъде заменено с нищо друго. С нищо не може да бъде подправено. С никаква утешителна психология, прийоми, тренинги. Само в отговора на благия Бог може да бъде почувствано. И в тази тишина нашият Бог на тишината, братя и сестри, проявява Себе Си като истинския Творец, Който твори в нашите сърца Своето благо. И като си даваме сметка, че всъщност това търсим, това е нещото, което ни прави истински и мирни, си казваме: Как да го имам това благо винаги? Св. ап. Павел, който свидетелства чрез своя химн каква трябва да бъде любовта, казва, че тя никога не търси своето и че любовта е мирна. Ето тези безразсъдни лозари се опитаха да присвоят дори не своето и да го направят свое… И изгубиха всичко. Изгубиха крайъгълния камък на живота. А ние, братя и сестри, трябва да осъзнаем, че в любовта не бива наистина да дирим своето. Защото ако не дирим своето, ще придобием в любовта истинския мир – всъщност най-голямото благо. Амин.

Още по темата
Още от Проповеди

Какво е Кръстът за нас?

14.09.2018 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Да намериш три кръста и да кажеш, че един от тях може да съживи мъртвец... Безумие, нали! Априори го отхвърляме като възможност. Ала тези хора са били толкова убедени, че за тях е било по-ясно от аксиома в математиката – Христовият кръст възкресява.

От звани да станем избрани

04.09.2018 г. | свещеник Илия Попов | Проповеди

Да променим живота си. Да сме готови за среща с Бога и вътре в нашето сърце да откликнем на тази сватбена трапеза, която се явява и всяка една Божествена литургия, на която влизаме в радостта на Господа...

За какво търсим Бога?

21.08.2018 г. | свeщеник Алексей Атанасов | Проповеди

Има вечен живот. И ако ние се замисляме, че сме във вечността още сега, то нашите действия биха се променили изключително много… Бог не е прокурор, Той иска да види желанието ни за промяна. И когато види нашето желание за вечен живот, останалото ще ни го придаде...

Какво се случва в центъра