Умно-сърдечната молитва

10.08.2015 г.
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

Когато говорим за умно-сърдечната молитва, се докосваме до сърцето на т. нар. мистично богословие, т. е. до сърцето на православното богословие. Чрез умно-сърдечната молитва се постига, но и се изразява единството и общението на човека с Бога.

Когато човекът преживее единството с Бога, веднага започва умно-сърдечната молитва. Св. Василий Велики казва нещо много силно за това: разбираме, че Бог живее в нас, когато имаме непрестанна памет за Бога. И добавя, че ние сме храмове на Светия Дух, когато въпреки земните грижи, с които се занимава нашият разум, умът се моли непрестанно.

Названието "Умно-сърдечна молитва"
Тази молитва, която църквата използва непрекъснато ( «Господи, помилуй”), се нарича сърдечна, защото чрез нея може да се открие т. нар. духовно сърце, в което молитвата започва да действа. Духовното сърце е центърът на човешкото съществуване и според св. Григорий Палама, се намира там, където е телесното сърце, което е негов орган, а не съсъд. Сърдечната молитва е тъждествена с умната молитва, но се различава от нея само по значението на думата ум (νους). Св. Григорий Палама, който е изразител на целокупното църковно светоотеческо учение за исихасткия живот, казва, че „ум” се нарича и същността на сърцето, и действието на душата, което се изразява чрез помислите. Така, ако отъждествим ума със сърцето, можем да отъждествим и умната молитва със сърдечната молитва. Но въпреки това, трябва да се подчертае, че в светоотеческото предание умът е най-финото внимание, което в падналото състояние се разпръсква през сетивата в творението и се подчинява или отъждествява с разума, със страстите и с околната среда. Когато този ум се върне от своята разсеяност в сърцето и действа там, това се нарича умствена  и сърдечна молитва. Значи, естественото място на ума е сърцето. С неговото концентриране там и телесният орган на сърцето чувства присъствието на Божията благодат, наслаждава се, весели се, затопля се и предава тези действия на цялото тяло.  Така се преобразява и цялото тяло на човека.

Когато умът (най-финото внимание) се намира в разума и се моли там, тогава тази молитва се нарича разумна молитва. Но когато умът влиза в сърцето и там самодейства молитвата, тогава тази молитва се нарича умно-сърдечна молитва. Затова трябва да направим ясна разлика. Едно е разумната молитва, а друго е умно-сърдечната молитва. Казвам това, защото много хора наричат разумната молитва умна молитва. Повтарянето на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме” с разума си, като се използва броеницата, много хора наричат умна молитва, а всъщност това  е разумна молитва.

Начини на умна молитва
Въпросът как започва молитвата на ума е, от една страна, въпрос на външно учение – на ръководство от страна на опитен духовен отец, а от друга страна, е въпрос на вътрешен личен опит. Важно е да се каже, че основно условие за придобиване на молитвата на ума е православното предание и православният терапевт.  Фактът, че днес на молитвата на ума се гледа като на нещо трудно постижимо, е свързан с изгубването на православното предание в неговото дълбоко вътрешно съдържание, което обхваща очистването, просвещението и обожението, което е свързано и с факта, че няма много духовни отци, които да познават този православен метод.

Във всеки случай, съществуват два основни начина, чрез които се развива молитвата на ума, която всъщност е връщането на ума в сърцето и съединяването на ума със сърцето.

Първият начин е идването на Божията благодат чрез целия аскетически живот. Тук човекът не очаква това идване и съединението на умът със сърцето. Трябва да се каже, че съединяването на умa със сърцето, т. е. енергията със същността на душата, е възможно само чрез Божията благодат. Според св. Йоан Дамаскин, молитвата в нейния истински израз е „брачна връзка между човека и Бога”. Това важно определение показва какво е всъщност молитвата на ума. Когато казваме „Божия благодат”, разбираме Божията нетварна енергия. Тъй като общението и съединяването с Христос става посредством нетварната благодат, то и с причастието на нетварната благодат се получава общение с Христос. Тази нетварна благодат е Царството Божие, защото в Православното предание Царството Божие не  е нещо външно и не е някаква тварна реалност, а е причастност на Божията благодат. Когато Божията благодат идва в сърцето на човека, тогава той, според учението на преп. Григорий Синаит, придобива духовно свещенството и става храм, в който се служи Литургия. Така се разбира връзката на молитвата на ума с Христос и със Светия Дух. С други думи, молитвата на ума не е човекоцентрично състояние или психологическо преживяване, а е опит на общение с Божията благодат.

Това, разбира се, не значи, че този, който има молитва на ума и който става храм на Светия Дух и преживява Царството Божие, не се причастява с Пречистите Тайни или избягва участието в Тайнствата на Църквата. Напротив, молитвата на ума се развива само в хората, които живеят в светотайнственото и аскетическо предание на Църквата. Така че сърдечната молитва увеличава жаждата на човека за Причастието, а причастието усилва пламъка на молитвата. Извън Литургията и извън цялата атмосфера на Православието, умно-сърдечната молитва е не само немислима и трудна за придобиване, но и опасна, защото може да доведе до състояние на прелест.

Този, който се упражнява в молитвата на ума, преживява опитно идването на Христос при Причащението.

При причастяването с Пречистите Тайни пък се увеличава неговата жар за молитвата и се увеличава любовта му към Бога.

Затова опитният духовен отец, който иска да помогне на своите духовни чеда да достигнат до постоянна памет за Бога (умна молитва, сърдечна молитва), използва Преданието на църквата, което се  състои в т. нар. очистване на сърцето. Това очистване на сърцето не е нещо друго, освен преобразуване на страстите, освобождаване от стремежа съм насладите и страха от болката и отхвърлянето от сърцето на всички помисли. Всичко, което помага за постигането на тази цел е съответно условие и начин за придобиване на молитва на ума. Така че учението за молитвата на ума не е външно  и механично, а е свързано с метода за изцеление на човека.

Вторият начин за връщането на ума в сърцето, който може да бъде по-лесен и по-кратък е т. нар. „художествен” метод. Трябва да подчертая че този „художествен”, който всъщност се отъждествява с разумната молитва и с дълготърпеливия труд да концентрираме ума си в молитвата, се практикува в периодите на отнемане на Божията благодат. Когато Божията благодат идва в сърцето на човека, тогава умът автоматично се съединява с него. А когато Божията благодат не действа в сърцето, тогава ние се опитваме да се концентрираме с този „художествен” метод.

„Художественият” метод на упражняване в молитвата е разнообразен и тук бих искал да приведа най-характерните случаи.

В началото се трудим да повтаряме молитвата с устата си, като се стремим с ума (вниманието) да следим думите на молитвата, като избягваме да си предствавяме това, което мислим. В този случай се извършва разумна молитва и умът се свързва с разума. Това ни помага, защото тук участва и слухът, тъй като той улеснява ума да се концентрира в молитвата. Разбира се, трябва да подчертаем, че когато говорим за молитва, имаме предвид молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме”, която се казва цялата или съкратена или други молитви от Давидовите псалми като: „Продължи милостта си към ония, които Ти се боят”, „изцели душата ми, защото Ти съгреших” и др. Добре е да подчертаем, че внимаваме да има една основна молитва и затова се препоръчва молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме”, тъй като това помага на ума по-лесно да се концентрира, без да пренебрегваме другите молитви, които са дадени от Светия Дух.

Понякога молитвата се казва шепнешком, без глас и тогава умът се намира повече на устните, отколкото в разума. Този начин е удобен, защото помага да концентрираме ума, без да се ангажира човек с гласно изговаряне на молитвата. В този случай повече се движат устните, езикът и се чува лек шепот. Подчертаваме, че и в този случай се борим да се освободим от фантазията. Трябва максимално да се освободим от нейното влияние, защото в подвига на вътрешния мистичен живот, фантазията може много да навреди и се развива с все по-страшни последици за нашия живот. Казвам това, защото в подвига да се развие т. нар. „мистичен” свят, човекът придобива в голяма степен едно вътрешно мълчание на ума – исихия. Но тогава може и най-малката фантазия, и най-малкият образ, и най-малкото външно дразнение да остане в ума за дълго време. За светския човек, чийто вътрешен свят е пълен с образи, фантазии и други такива, вероятно едно такова дразнение няма да направи голямо впечатление. Но на исихаста, който се упражнява в това свещено изкуство, най-малкото раздразнение, което произтича от сетивата, ще предизвика голяма буря и остава за дълго време. В това дело исихастът става много чувствителен, това дразнение може да отеква в него дълго време. Затова казваме, че човекът, който се упражнява в молитвата на разума и на ума,  трябва да се бори да избягва външните дразнители, а дори и самите образи на въображението. Разбира се, начинаещите не могат лесно да се освободят от фантазиите и затова тяхната молитва в началото е силно повлияна от въображението. Но малко по малко с действието на Божията Благодат, със засилването на покаянието, човекът (сърцето) се очиства от всички вътрешни образи и от самото въображение.

Понякога исихастът, упражнявайки се в молитвата на ума, чувства, че умът му се намира в гърлото, както казва Давид: „колко са сладки на гърлото ми твоите думи, Господи”. После, колкото повече умът слиза към сърцето, толкова по-силно се чувства неговото слизане. По гърлото се чувства присъствието на ума във външната част на телесното сърце, а после се усеща как действа в сърцето. Тогава казваме, че умът със съдействието на Божията благодат влиза в сърцето в атмосфера на най-дълбоко покаяние и чувства пулсирането на духовното сърце.

Слизането на ума от разума в сърцето става постепенно и със съдействието на Божията благодат. И въпреки, че разстоянието от разума до сърцето е много малко, все пак реално то е много голямо и е нужен специален труд и голяма борба, за да премине умът от разума към сърцето.

Сърдечната молитва и външната среда
Мисля, че до сега се докоснахме до някои въпроси за връзката на молитвата с външната среда. Тук няма да добавя много, а само ще подчертая основното.

Когато бил създаден от Бога, човекът се намирал в състояние на просвещение на ума, което означава, че имал молитва на ума. Преди падението умът на човека имал постоянна памет за Бога и чрез нея облагодатявал разума и другите естествени движения на душата. Но при падението умът изпаднал в дълбоко помрачение и се подчинил на разума, на страстите и на външната среда. Това е истинското падение на човека и в това са най-страшните последици от грехопадението.

Умно-сърдечната молитва е ясен показател, че човекът се е върнал в състоянието преди грехопадението, защото умът му отново е просветен и непрестанно се моли на Бога. Трябва да подчертаем, че когато в православното предание говорим за просвещение на ума, не говорим за познаване на света на идеите, а говорим за непрестанната молитва, която се извършва от очистения ум. Затова има огромна разлика между богословието и философията. Външно може да изглежда, че православието прилича на съвременните източни религии, но между тях има огромна разлика. Свети Григорий Палама казва, че ако някой намира някакво външно сходство между християнското учение и философията, това е само външно. Така умът се облагодатява, просвещава и по този начин силите на душата отново се възстановяват в тяхното естествено състояние.

Така се вижда ясно, че умът в това състояние се освобождава от робството на разума, при което може да се моли непрестанно и неговият разговор с Бога да бъде неразсеян, а разумът да се занимава със своите дела, т. е. човекът да общува с другите, да слуша какво си говорят те, да спи и самият той да говори. Човекът може да говори дълго с някого и в същото време да чува сърцето си как се моли. Може и да спи, за да си почине тялото му, но едновременно с това да чувства, че сърцето му е будно и се моли. Не чувства, че самият той се моли, а слуша как се моли сърцето му. Чувства, че сърцето му има уста и непрестанно се моли на Бога.

При това външните сетива се занимават с различни неща, а всички вътрешни сетива на ума са концентрирани в сърцето. И дори да гледа и да слуша своя събеседник, умът все пак е концентриран в сърцето и се моли. От това следва, че „труженикът над молитвата на ума” не страда от влиянието на външната среда. Тогава човекът придобива истинската свобода, защото в православното предание свободата не е възможността да избираш, а освобождаването на ума от робството на разума, на страстите и на външната среда.

Разбира се, това не е лесно на първия етап, когато човекът се опитва да извършва непрестанно според възможностите си разумната молитва, т. е. когато умът е все още свързан с разума. В този случай човекът се бори да се освободи от всяка визуална и слухова представа и да се освободи от образите на фантазията и отхвърля всеки помисъл, който идва в разума. Тогава се отбягва дори сетивната светлина, защото и тя отвлича ума от неговия път към сърцето. Това обяснява защо отците на трезвението в началото на своя подвиг отбягват всякакви разговори, приятелства, помисли, образи и т. н. Така те искат да освободят ума от влиянието на външната средата и от самия разум. Но когато умът намери своето място, т. е. своето естествено жилище в сърцето, тогава е възможно едновременно той да се моли, а разумът да действа със своите мисли, дори когато човек се намира на обществено място. Тогава мракът на външната среда не помрачава човека, а тъй като той има просветен ум, той просвещава мрака на външната среда. Всички светии, които са достигали до това състояние, можели да правят много смели неща, като това да влизат в публични домове, за да спасяват своите братя, които се намирали там. Юродивите Ради Христа, имали този опит. Затова този, който иска да изучава юродивите извън тази перспектива, няма да успее. Всички аскети и свети мъченици също имали поне просвещение на ума и този вътрешен опит. Затова не се подчинявали на влиянията на външната среда.

Това, което описвам в тази глава, е т. нар. апофатичен метод на Църквата, който е Голгота за човешкия разум. Самодействието на сърцето със силата на Божията благодат концентрира ума в него, а после се концентрира и духовният взор. Тази концентрация е по-силна от най-силното радио излъчване. Човекът може да слуша радио, но умът му да бъде концентриран в сърцето  и непрестанно да се моли. Така човекът се отдалечава от света, от хората и въпреки че се намира в някаква компания, се моли непрестанно. Както посочих по-напред, в началото пространственото отдалечаване и търсенето на тишина са необходими и полезни. Но когато умът се наслади на своето съединение със сърцето, тогава вече не го смущават никакви тежки условия във външната среда.

Цялото това състояние се нарича от светите Отци „екстаз”. Подчертаваме, че използваме същия термин, който използва древната философия и все пак разбираме съвсем друго нещо. „Екстазът”-ът не е потискане на душевните енергии, не е отдалечаване на ума от тялото, а е отдалечаване на ума от плътския и светски начин на мислене и неговото връщане в сърцето. В светоотеческото богословие „екстаз” се нарича състоянието, когато умът се отдалечи от всичко, което го обкръжава; когато се освободи от разума (логиката) и от страстите и се моли непрестанно, въпреки че се намира в света.

Проблемът не е в това да престанат изкушенията и трудностите в нашия живот, а в това да ги преодолеем чрез опита да освободим нашия ум от робството на външната среда, на страстите и на разума. Затова не са виновни другите, нито изкушенията, които ни сполетяват, а нашият болен вътрешен човек, който не действа естествено.

Когато говоря за тези теми, обикновено срещам едно възражение: всичко това е невъзможно да се реализира в света, т. е. не е възможно човек, който живее в света, да има такъв опит. Във връзка с това искам да кажа следното.

Първо. Това, което описах не е състоянието на някакъв свръхчовек, а е естественото състояние,  в което човекът е създаден от Бога. Няма нищо пресилено и всичко може да се постигне реално. Богохулно е да вярваме, че Христос, апостолите и Светите Отци искат от нас непостижими неща. Просвещението на ума е естественото състояние на човека.

Второ. Цялото това учение се вижда много ясно в Свещеното Писание и днес, за съжаление, не се познава. Това е така, защото живеем светско християнство. Осветскостяването е най-голямата рана на днешните християни. Смятаме естествения живот на човека за нещо свръхестествено. Но това състояние, което ние смятаме за сръхестествено, в живота на Църквата, която е Тяло Христово, е винаги естествено.

Трето. Аз говоря с такава сигурност по тези теми и нямам никакви резерви, защото познавам много хора, които живеят така. Бог ме удостои да познавам хора, които имаха опит на молитва на ума и дори опит от съзерцание на нетварната Светлина.Те не са само монаси, а и такива, които живеят в света. Това ме подтиква да говоря за молитвата на ума като естествено състояние, което представлява единствен начин да решим всички проблеми.

Четвърто. От моя пастирски опит знам, че много хора, макар и за кратко, в своя християнски живот преживяват просвещението на ума и познанието на умно-сърдечната молитва. Може би повечето не знаят какво е това и не могат да го обяснят, но го преживяват. Мога да кажа, че много хора преживяват опита на молитвата на ума в първите крачки на въцърковяването, когато преживяват силно покаяние. Това може да продължи няколко дни, седмици, месеци и дори година. Всичко зависи от начина на живот, но мнозина го преживяват. Мога да допълня, че това се случва обикновено с хора, които са били извън Църквата и които в един момент преживяват ясно покаянието. Напротив, хората, които от малки живеят в Църквата и са придобили формален подход и външни навици, обикновено не преживяват това състояние и не се съгласяват, че някой в света може да преживее молитвата на ума.

Във всеки случай, ако изследваме сериозно Свещеното Писание и особено посланията на св. апостол Павел, ще установим, че първите християни, въпреки че живеели в обществото при много тежки външни условия, все пак имали със сигурност умно-сърдечна молитва.

превод: Борислав Аврамов

 

 

Още от Нашата вяра

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

За предателството на Иуда

24.04.2019 г. | Свети Йоан Златоуст | Нашата вяра

Защо Христос не изменил Иуда? Защо не го направил благоразумен и добър? ...никой не може да бъде добър по принуда, а по свободна воля и решение... когато блудницата се разкаяла и спечелила за себе си благоволението на Владиката, ученикът предал Учителя...

За душата. Слово в Третата неделя на Великия пост

30.03.2019 г. | светител Илия Минятий | Нашата вяра

Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало...

Какво се случва в центъра