Вездесъщие и богооставеност

11.07.2014 г.
Автор: Калин Янакиев

Защо въобще има свят, неща, а не нищо? Защо въобще има нещо, а не нищо? Това фундаментално, рядко достигано, най-първо (или най-последно) питане на ума, което отправя Лайбниц, не ни ли свидетелства, че самият свят – самото това, в което изобщо се мисли, утвърждава и отрича всичко, което се мисли утвърждава и отрича, не е нещо „напълно естествено”, саморазбиращо се, самооснователно? Че само от себе си то няма обяснение и е дори чудно, че е. Не трябва ли, следователно, да има и нещо друго – недомислимо различно от самия свят, от самото „всичко”, което и прави това, че въобще „е” – да има основание, да е естествено и от което да се разбира, че то и трябва да е? Ако това необходимо, макар и най-често почти безсъзнателно пред-полагано „достатъчно основание” на Лайбниц е Бога, то ние трябва да кажем, че Бог наистина не е битие редом с битието. Той по-скоро е – битието на битието. Битието, от което е оправдано-че-е, естествено-е-че-е и дори няма-как-да-не-е-битието. Бог е и затова всичко това „е”, Бог е и затова изобщо „е”. Той присъства и затова „всичко това” не отсъства, няма как да отсъства…
Но ето го и парадоксът. Този Бог същевременно и не се намира в света. Него сякаш съвсем Го няма и като че ли тъкмо затова, вместо Него го има „всичко това”. Целият този свят, всичко „това” е всъщност – присъствието на Неговото отсъствие, присъствието на Неговата радикална оттегленост от света, за да му даде възможност, за да му даде място да бъде. От една страна Той е – и затова е битието, светът, всичко, всичко въобще. От друга, Той не е – и затова е битието, светът, всичко, всичко въобще. Неговото отсъствие е фундаментално присъствие – присъствие на онази оттегленост, на онази отвъд-стоящост, дала на света мястото му, дала му – щедро и прещедро – да е „навсякъде” и „всякога”.
Поради това Той е в качествено различен смисъл „Онзи, Който Е” (вж. „Аз съм вечно Съществуващият”, Изх. 3:14 или както също може да се преведе: „Аз Съм, Който Съм”) и цялата мъдрост на религиозността е да се приеме реалността на всичко биващо, ставащо, допускано – от и в Реалността на Бога, на Неговото „Съм”. Защото във всичко, всичко това Бог изрича „Съм”. „Аз Съм” и ето – казва Бог – над вас неслучайно, естествено се ширят тези огромни небеса с тяхната неизбродност и всеизпълващост. „Аз Съм” и ето, в тях излита от камбанарията на онзи храм това така чудно, така не-очаквано, ако се замислим творение – орелът. „Аз Съм” и ето: вие сте се родили в този чуден и щедро преизпълнен свят, който наглед въобще не се нуждае от вас. „Аз Съм” и всичко, което правите е поради това не безсмислено, безотносително, а – или добро или зло. „Аз Съм” и целият ваш род има не просто „време”, а – „съдба”; светът има съдба чрез вас. „Аз Съм” и затова, затова след като сте се появили в този свят, вас и не може вече отново „да ви няма”, смъртта ви – вие знаете това – не е като преди-раждането-ви.
Но в този смисъл Богооставеност на света, на човека е невъзможна. Всяко усещане за нея би било аналогично най-много на оставеността на провинилото се дете, което усеща баща си и именно баща си в неговото отсъствие. Усеща, че всичката тази самота, празнота, тишина в стаята е присъствието на бащиното му отсъствие, присъствието на бащиния му гняв, на бащината му оскърбеност. „Баща ми е оскърбен” е най-собствената, най-същинската характеристика на „аз съм сам” за детето. И нямането на баща му тук е тежко, непоносимо имане – то е имане на нямането му. Съдържанието на това неидване, на това мълчание в стаята е неидването на бащините стъпки, мълчанието на бащиния глас. То значи не е никакво „нямане”, а – имане-на-бащиното-нямане. Отново, следователно: „Аз Съм” (разгневен, оскърбен) и светът, човекът е „сам”, „сам по себе си”. „Аз съм сам” за човека означава „Бог е оттеглен”, „аз съм сам” означава „аз съм в плътното присъствие на Неговото отсъствие”.
Но има и едно още по-деликатно присъствие на Божието отсъствие от света. Нима не се долавя, че всички хули на „бого-оставените” срещу Бога: че Промисълът Му е несправедлив, че е непосилен; на отчаяните, че Него „Го няма”, всички заклинателни думи срещу Него, до най-последната – че Го прогонват от света (защото „не съществува”) всякога звучат и изпълват света някак си пред Лицето Му – в Неговото мълчаливо и всепретърпяващо присъствие. Нима не се долавя, че дори дръзкото, отчаяното „Бог няма” на всички анти-теисти и богоборци от всички времена, винаги се е произнасяло от тях в някакво (непроизнесено) второ лице единствено число: „Теб, Теб Те няма”. И значи то е винаги тяхно адресирано отричане, дързостно прокламиране на отсъствие в присъствие[то Му], нуждаещо се от присъствие[то Му]. Тъй че е израз колкото на в-бес-илото се разочарование, отчаяние, нетърпение, толкова и на продължаващата се препирня с Него. „Осъждам Те на смърт!” – произнесено от всеки Велик инквизитор от Каиафа до наши дни – всякога (трябва да си припомним евангелското начало) се блъска в красноречивото мълчание на оставилия Се на тази присъда, което казва: „Та Аз затова и съм тук – за да понеса вашия бяс, от който инак не би имало изход. Не би имало, ако Аз не бих му станал изход”.
Бог присъства, твърдя сега, като понасящия Бого-из-оставянето и Бого-зачертаването (на Кръст), Бого-отричането. И само от това Негово присъствие-понасяне – дори на умъртвяването Му от човека – абсолютната самота на оставащото само със себе си творение не е абсолютна, безвъзвратна. Бог присъства като приемащия архи-отрицанието, архи-хулата на човека спрямо Него. И само от това присъствие, самоотчуждаването, самоусамотяването на човека не е абсолютно изпадане в ада. Защото ако наистина, наистина би престанало да има Бог, ако би престанал да присъства Онзи, на Когото крещят „Теб Те няма”, ако действително не съществуваше понасящият вопъла „Ти не съществуваш” – отчаянието щеше да бъде пълно. На вихъра от молекули и атоми (който единствен би бил налице тогава) не можеш да изкрещиш дори проклятие; този вихър не може да бъде „проклет”.
Но ето защо дори най-Бого-„оставения” в атеистичния си бяс тиран, би трябвало да може да се сепне в опиянението си – да осъзнае, че е оставен да зачертава Бога до смърт само за да може да има кой да му прости дори това зачертаване и да не го остави зачертан абсолютно. Ето защо също, дори най-Бого-„оставеният” в отчаяното си хулителство хулител на Бога, твърдящ, че „Него Го няма” би трябвало да може да се сепне посред хулата си, да осъзнае каква милост е това, че има Някой, оставил Се на хулата му, на отрицанието му, и да се върне в себе си: а защо „Го няма”, защо мълчи пред него Онзи, на Който той вика „Няма Те”. Дали не защото, изоставен от него в без-божието му, Той не е изоставил безбожието му, не е изоставил изоставилия Го.
Всъщност Христос е бил пределно ясен в молитвата Си към Отца на Кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят” (Лук. 23:34). Собствено, изоставяйки напълно своя Бог на Кръста, Неговото творение (най-сетне) остава напълно само – само със самото себе си (както е пожелало още в грехопадението) – и тогава, изпълнено само, само със себе си, то се вижда останало в най-пълна, най-потресаваща абсолютна самота. Отсъствието на Бога на света се сгъстява до така тежко, така смазващо присъствие на това отсъствие, че в сравнение с него всичко, което остава да присъства става – отсъствие.
„Чакай да видим дали ще дойде Илия да Го избави” (Мат. 27:49) – злорадстват старейшините. „Ти, Който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си” (Мат. 27:40) – тържествуват фарисеите. „Ако си Син Божий, слез от кръста” (Мат. 27:40) – гаври се и народът. Един след друг Го изоставят всички. Изоставят Го и Неговите собствени ученици. Той се оставя да бъде така абсолютно оставен и всички да виждат, че е абсолютно оставен; че, значи, Той и не е „някой”, не е Онзи, Който е казвал, че Е; че е – никой. Но значи е само народът, само хората, само този град, само светът. Никъде, никъде – надлъж и на шир няма Друго. Богът на този свят го няма, няма Бог…
И когато това най-сетне става факт, когато Христос изпуска дух на Кръста, тази чиста изпълненост на света само със света, тази „чиста иманенция” буквално се взривява отвътре: „… и земята се потресе, и скалите се разпукаха” (Мат. 27:51), „и настана мрак по цялата земя” (Лук. 23:44). Светът опустява виждайки се сам, само със себе си. Присъствието само, само на него – това навсякъде и за всякога само и единствено „светът” се откровява като най-страшно отсъствие. И то, то вече присъства в следващите три по-безкрайни от безкрайността дни.

Портал Култура http://kultura.bg/web/

 

Още от Ценности

Промени и преображения. Какво мислят младите?

06.08.2019 г. | Архангел.бг | Ценности

Става дума за промените в нас, за нашите лични преображения. Много или малко е една година, за да се случи промяна? Как се променяме? Кой ни служи за пример? А ако промяната не ни харесва? Да чуем какво мислят младите...

Почитта към светите братя Кирил и Методий

23.05.2019 г. | проф. д-р Климентина Иванова | Ценности

Просветителското, възрожденското, будителското честване започва от 1853 г., за да продължи и до наши дни. Възрожденската атмосфера се връща към нас и столетията се сгъстяват, за да ни възвисят в пречистения идеализиран образ на нашата народностна самоидентичност...

Църковният славянски език

11.05.2019 г. | Борислав Аврамов | Ценности

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език...

Какво се случва в центъра

Въздигане на Светия Кръст Господен

Какво е Кръстът за нас?