Вечното Предание

01.06.2015 г.
Автор: Проф. Георгиос Мандзаридис

Човешкото единство през времето в историята се поддържа от Преданието. Преданието предполага съществуването на преходност и смърт, но едновременно то носи обнова и живот. Преданието е следствие на смъртта, но то поддържа живота. Приемането на преданието е приемане на смъртта като фактор на живота.

Животът се запазва там, където той може да се храни от преходността и нетрайността на времето. Когато животът, който умира, не дава храна на живота, който се ражда, тогава животът, който се ражда, увисва във въздуха.
 
Преданието обединява общността, заплашена от разделение. А човешката общност не се характеризира толкова с единство, колкото с разделение. Позовавайки се на най-тясната връзка и общност между родителите и децата, св. Николай Кавасила казва: „Децата не могат да станат личности, ако не се отделят от родителите си. Отделянето е това, което прави едните родители, а другите потомци.“ Истинска общност според него има „там, където едно и също нещо е налице едновременно и при двамата“.
 
В живота на общността времето може да се приема като обединяващ фактор. Хората, които са съвременници, могат да са в истинска общност. Но времето може да е фактор и на разделение в живота на общността. Хората, които не са съвременници, не могат да са в истинска общност.
 
Освен времето, което обединява, но и дели хората, има и пространство. Пространството всъщност се приема като фактор на „разделение“ или разпръсване. Хората, които живеят по едно и също време, не могат да живеят в едно и също пространство. Двама човека могат да се намират на едно и също място само по различно време. Единството във времето води до разделение в пространството. Но пространството може да се приема и като основа на човешката общност, защото разделението и разпръсването са предпоставка за появата на личността и за формирането на общността. Заедно с това тези фактори вече ограничават пълнотата на общността.
 
Единението по време и разделението в пространството са условия, но и препятствия за развитието и запазването на човешката общност. Като фактор, който свързва хората, разделени не само във времето, но и в пространството, преданието поддържа общността. Преданието се основава върху общ усет, който запазва единството си във времето. Преданието се оформя в пространството. Но когато преданието, което се оформя в пространството, не запазва единството си във времето, тогава то като предание не трае.
 
Преданието е нашият родителски дом или, по-общо казано, пространството, изпълнено с усетите на нашите родители и предци. Връзката ни с нашето място е връзката ни с нашето предание. Пазенето на мястото е пазене на предание. И православните монаси „пазят мястото“.
 
От друга страна, всяко място, в което живеят хора, е свързано с някакъв особен начин на живот. А този начин на живот създава особено локално предание, въплътено в определени форми и символи. Човек или се включва в своето предание, или се отдалечава и отчуждава от него. Включването изисква дух на единство и несебичност. Когато преобладават индивидуализмът и себичността, преданието се пренебрегва или се използва за индивидуална корист. Влизането на човека в преданието храни и оживотворява преданието, докато пренебрежението и себичното му използване го подриват или правят проста обективна полезност от него. В първия случай преданието се развива творчески и свързва в едно хората от всички времена, които са част от него. Във втория случай то замира и не е в състояние да служи като фактор, който обединява.
 
Преданието е движение и живот. Затова то се храни не от консерватизъм, а от органично развитие и обнова. Преданието не е консервативно, а творческо. То уважава миналото, но и напредва творчески към бъдещето. Само временно, когато някакви обективни фактори възпрат правилното му действие, то може да се изразява като консерватизъм. Когато преданието се отъждестви с консерватизма, то губи своята идентичност и умира.
 
Християнството се дава като предание и едновременно с това влага в него ново измерение. То създава свое Предание, наричано обикновено свето Предание. Центърът на това християнско Предание е Христос. То се поддържа чрез включването на света в Тялото Христово, Църквата. Преданието е пътят на Църквата. То удържа единството на Църквата през всички епохи. Но то едновременно е и истината на Църквата. Нейното самоопазване от безпаметността на преходния свят, която води към небитие. И най-сетне Преданието е животът на Църквата. Литургичната и богослужебна общност на членовете й с Извора на живота, Христос.
 
Преданието на Църквата се сумира в тайната на божествената Евхаристия: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен.“ Светата Евхаристия е тайната на Църквата. Тайната на Христа, в която верните участват чрез Светия Дух. Чрез тайната на светата Евхаристия Църквата ни дава същността на своето Предание, а именно Христос, който се ломи и дели, който се яде, но не се губи, който се разделя, за да обединява.
 
Разбира се, има много специфични предания, писани и неписани, към които верните трябва да се придържат. Свети апостол Павел пише до верните от своето време: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.“ И през времето след апостолите в живота на Църквата са се появили и опазили много предания. Но центърът на всички тези предания е и остава Христос. В Църквата предание, което не е в непосредствена или опосредствана връзка с Христос, няма смисъл. А важността на отделните предания на Църквата е съразмерна на степента на обвързаността им с Христос.
 
Всички предания, които са свързани с Христос, имат евхаристиен или богослужебен характер. Затова те се дават „тайно“. „От опазените в Църквата догмати и поучения едни имаме от писаното учение, а други, които са ни предадени от апостолите, сме приели тайно.“ „Тайното“ Предание не е някакво апокрифно предание. То е Предание, което идва чрез тайнствата, а именно и най-вече чрез Кръщението, Миропомазването и божествената Евхаристия. В тези тайнства се сумира целокупният богочовешки промисъл и се утвърждава Църквата. Участието в тайнствата на Църквата е участие в нейното Предание.
 
Преданието „в тайна“ се пази в света като предание на Църквата. А Църквата съществува като средство за изява на благодатта на Светия Дух. Идването на Светия Дух означава отминаване на преходния свят. И в степента, в която си отива преходният свят, идва благодатта на Светия Дух. Църквата не може да съществува като средство за изява на благодатта на Светия Дух, ако в нея не се преодолява преходността и не се преобразява светът. Когато Църквата се ограничава с непосредствено даденото, тя става свят и се отчуждава от благодатта.
 
В Учението на Дванайсетте Апостоли има молитва: „Нека дойде благодатта и да премине този свят.“ Църквата от първите векове свързвала тази молитва с живота си като „общност на изхода“. Тя живеела непрестанно в преодоляването на света и в присъствието на благодатта. Засилването на институционалния облик на Църквата и секуларизирането на нейното стадо, до които се стигнало след признаването на християнството за официална държавна религия, свили измеренията на благодатния й живот. Тогава Преданието на Църквата направило нововъведение и създало монашеството. Появата на монашеството създала нови възможности за преодоляване на света и изява на благодатта. Така живото тяло на Църквата, което се било разпростряло нашир по света, добило в пустинята нов жизнен простор за изява на благодатта. И винаги там, дето Църквата е била жива, тя се движела като едно тяло, преодолявайки преходността, носена от присъствието й във времето и пространството.
 
Църквата не може да удържи своята идентичност в историята и да не се развива при това органично във времето и пространството. И проповедта на Църквата не може да се предлага на света непроменена и при това да не се приспособява по съответния начин към всяко отделно обкръжение. Промяната в начина, по който Преданието се дава съгласно с потребностите на обкръжението, е условие за запазването на идентичността на неговото съдържание. Ако начинът на предлагането остава непроменен, тогава или Преданието на Църквата се променя, или неговото правилно даване на света се осуетява.
 
Православието живее с Предание. Преданието не е просто някаква специфична особеност на Православието, то е самата му съборност. Но съборността на Православието е едновременно и неговата специфична особеност. Тя е неговата главна характеристика. Православното Предание не е някакво обикновено конфесионално предание, а Преданието на неразделената Църква. В това е неговото огромно значение за света. Разбира се, често се появяват православни Църкви или православни теолози, които се отнасят към Преданието като към някакъв затворен и недостъпен предмет. В такъв случай то може да бъде някакво конфесионално предание или дори православно конфесионално предание, но не и православното Предание, както то е било поддържано и пазено в неразделената Църква.
 
Преданието като движение и живот понякога изглежда като поява на нововъведения. Има много такива примери в историята на Църквата. Така, много теолози през четвърти век разглеждали употребата на термина „единосъщен“ в Символа на вярата като недопустимо нововъведение. И все пак този термин е изразил по най-добрия начин неизменното съдържание на църковното Предание. И св. Симеон Нови Богослов, който противопоставил опита на живота в Христос на компромисната религиозност, бил смятан от мнозина свои съвременници за реформатор. Най-сетне св. Григорий Палама, който дал отговора на православното Предание на въпросите на своето време, бил окачествяван от своите противници като „нов теолог“, а неговото учение – като „нова теология“.
 
Православното Предание не е някакъв „установен ред“ на Православието, а православна вяра и живот. И пазенето на православното Предание никога не е просто опазване на неговите опредметявания, а влизане в неговия живот и неговия дух, реализирани винаги върху основата на светата Евхаристия, т.е. тайнството на единението на Бога и човека. То тайноводи единството на верните през всички времена и въвежда вечността във времето.
 
Цялото западно християнство се отрича дълбоко в себе си от Преданието. Разбира се, ние не можем да не различаваме „традиционния“ католицизъм от „антитрадиционния“ протестантизъм. Но това разграничение не влиза в голяма дълбочина. Католицизмът е занемарил Преданието като единство на паметта. Ограничил е своя интерес към миналото и вижда преданието повече като единство в настоящето. Прехвърлил е центъра на тежестта от единството на духа към институционалното единство, а Преданието е ограничил в пределите на непосредствено даденото. Пренебрегнато е отеческото Предание; съгласието с папата и неговите представители се разглежда като преданост към Преданието. Но по този начин Преданието е изгубило корените си и съпротивителните си сили срещу времето. То е отслабено като фактор на единение през всички времена и е ограничено до фактор само на географско единство. Така то е изгубило способността си за органично развитие и е поставено пред проблема „консерватизъм или нововъведения“.
 
В католицизма по начало любовта към Преданието е била отъждествена с консерватизъм. Това представлява специфична характеристика на католицизма. Но консерватизмът се оказва недостатъчен, особено в днешната плуралистична реалност. Консерватизмът е недееспособен пред лицето на времето и преходността и влиза в конфликт със самия живот. Той приковава Църквата към миналото и пречи на обновителната й мисия в настоящето. В общността на настоящето мъртвите не оживяват, докато живите са вързани към общността на миналото. Така се налага надмощието на миналото и се подценява важността на настоящето и бъдещето. Любовта и надеждата като добродетели на настоящето и бъдещето са подчинени на една мъртва вяра, която губи своята насоченост към есхатологичния край и се превръща в обикновена идеология.
 
От друга страна, „въвеждането на новости“ се гнуси от отминалото време и не може да го приеме в настоящето като фактор на живота. Верните се откъсват от миналото и се придържат към настоящето. Мъртвите отсъстват в общността на настоящето, докато живите импровизират заради някаква бъдеща общност. Така се налага една непрекъсната промяна, а постоянството се смята за досадно. Вярата губи своето историческо удостоверяване, докато надеждата и любовта се превръщат по същество в индивидуални усети. Този феномен поначало се е появил в протестантизма. При него е било, както знаем, поддържано гледището, че Църквата трябва постоянно да се реформира: „Ecclesia semper reformanda“. Ако Църквата не се реформира, тя не може да поддържа своята идентичност. Но протестантизмът, който се отрича от историческото Предание, не води до органично развитие, а до съществено отчуждение от Църквата. Примерът на протестантизма и натискът на потребностите на съвременното общество вече са повлияли по най-дълбок начин и на католицизма.
 
В края на краищата, проблемът за правилното разглеждане на Преданието е проблем за правилното разбиране на времето и пространството. Доколкото обикновено не искаме или нямаме смелостта да влезем в сърцевината на проблема, ние се ограничаваме с повърхностното му разбиране. Но така ние създаваме илюзорно отношение към пространството и времето, което води до повърхностен подход към проблемите или ни превръща в изостанали хора и утописти.
 
Проблемът за разбирането на времето и пространството е проблем за трансцендентния носител. Без този носител всяко разбиране на пространството и времето е условно и компромисно. Но и носителят, който насочва човека и неговия живот в даденостите на пространството и времето, е по същността си слаб или фантазия. Единствената истинска възможност за трансцендентен носител се дава в Христос. В Христовия лик временното се съединява с вечното, крайното с трансцендентното. И единението с Христос във времето и пространството е единение, което превъзмогва времето и пространството. Единение, което реализира трансцендентния носител и истинската общност.
 
Това единение с Христос се реализира в Църквата по благодатта на Светия Дух. Църквата е Тяло Христово. А Преданието на Църквата е животът на това единствено и неразделно тяло с неговото единство през всички времена и с неговото надвремево единение с Христос. Преданието на апостолите, отците и светиите на Църквата, което пази през всички времена единството на верните в историята, тайноводи надвремевата общност с Христос. А опазването на тази надвремева общност с Христос е основа за опазването на преданието на Църквата през всички времена. Христос, който събира в едно миналото, настоящето и бъдещето, пази с всички членове на Своето тяло Църквата, вечната и неразлъчима общност. Преданието на апостолите, отците и светиите на Църквата служи на тази богочовешка общност, в която намира и своя обобщен и последен израз.
 
Преданието на Църквата не е някакво обикновено обективно благо, което се предава по наследство на новите поколения верни. Едно такова предание би било може би от голяма полза, но то не би могло да насочва живота на Църквата. То не би могло да насочва живота на Църквата, защото не би било способно да води към истинска общност: „Когато едно и също нещо не е налице при двама по едно и също време, ами веднъж е при единия, а после при другия, тогава няма общност, а разделение. Защото го няма обединяващото, доколкото то не е налице при двамата по едно и също време.“
 
Преданието се предава чрез включване в тялото на живия Христос и се пази като живот и път на живота в областта на преходното и смъртта. Преданието като Христова общност не само ни дава есхотологичното (последното), но е и насока, която ни води към есхатологичното. Не само е благото на Божието Царство, но и символ на това благо. Поради това то не може да функционира правилно в Църквата без своята есхатологична перспектива. Когато Преданието на Църквата се откъсва от своята есхатологична песпектива, то се превръща в идол и идеология и е неспособно да изпълни своята цел. В това е голямата опасност на консерватизма, когато той се превръща в църковен ред.
 
Православието има тежка история. Всички православни Църкви в миналото са се намирали или дори и сега се намират в неблагоприятни външни обстоятелства. Тези обстоятелства често са ги карали да търсят опора в консерватизма, за да опазят по този начин своята идентичност. Това е имало негативни последици за отношението им към актуалните проблеми. Но когато консерватизмът като привързаност към миналото се превръща в система, това е една голяма опасност за Църквата. За да я преодолеем и да опазим живото Предание, което да е в състояние да посрещне творчески актуалните проблеми, е необходима силна вяра и много труд. | „Време и човек“, Богословски факултет, Београд 2003
 
превод: Андрей Романов
 
Георгиос И. Мандзаридис, роден през 1935 г. в Солун, е един от най-изтъкнатите съвременни православни богослови. Той е дългогодишен професор по етика и християнска социология в Богословския факултет на Солунския Аристотелов университет и има зад себе си над 40 години плодотворен и творчески научен труд. Централен дял на богословските му трудове представляват студиите му за богословието на св. Григорий Палама. Книгите му по етика и християнска социология се смятат за класика в тази област. Превеждан е на множество езици.

Сред книгите му от последните години особен интерес представлява поредицата книги с популярно съдържание, от които отделяме две: „Емпирическо богословие на екологията и политиката“ и „Православният духовен живот“. Особена любов храни към богословието на блаженопочиналия отец Софроний, с когото е бил в особено силна духовна връзка и на чието богословие на ипостасното начало е посветил ред трудове.
 
www.pravoslavie.bg

Още по темата
Още от Нашата вяра

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

За предателството на Иуда

24.04.2019 г. | Свети Йоан Златоуст | Нашата вяра

Защо Христос не изменил Иуда? Защо не го направил благоразумен и добър? ...никой не може да бъде добър по принуда, а по свободна воля и решение... когато блудницата се разкаяла и спечелила за себе си благоволението на Владиката, ученикът предал Учителя...

За душата. Слово в Третата неделя на Великия пост

30.03.2019 г. | светител Илия Минятий | Нашата вяра

Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало...

Какво се случва в центъра