Църковният славянски език

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Ако се опитаме да помислим за това, и разгледаме значението на църковнославянския език, веднага разбираме, колко сме се отдалечили от този извор на знание и благовестие за нашия народ.

От самото име на езика се разбира, че това е Църковен език.

Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език. Той изрича Божието слово на нашия, човешки език, и го превръща в молитва и славословие. Като християнски език, в него няма думи, които са недостойни за Бога, или текстове, които да са изпълнени с омраза или заблуждения, които да защитават и оправдават греха.

През вековете този църковен език е изпълнявал и други роли, но те не са изконни и затова си остават само роли.

Втората характеристика, включена в името на езика, е „славянски”.

Изначално този език е книжовен и наддиалектен. Не че няма връзка със старобългарските говори или с великоморвския. В него могат да се намерят и гръцки думи, и български, и моравизми, и руски влияния, но основната му идея е да бъде книжовен, а не говорно-диалектен, да бъде за целия народ Божий от славяните, а не лично на някой отделен народ. Както казва св. апостол Павел, в Църквата няма елини, юдеи и езичници, а всички са едно в Христа.

Днес ние като българи трудно се гордеем с общите неща. Съвременният свят набляга на уникалността и затова малките народи, езици и култури, особено ако са неуверени, търсят да изтъкнат нещо само свое, нещо което ги отделя и ги прави уникални и единствени. Така за нас „златните момичета” или „българските гласове”, или фолклорът и природата са по-голям повод за гордост, отколкото общославянският език за молитва и благовестие. Но единствеността се противопоставя на единството и го разрушава.

За да влагаш сили и средства в църковнославянския език, трябва да си личност като св. Цар Борис Покръстител, който надмогва племенните граници и се издига до универсалния характер на Христовото благовестие, което чрез делото на Кирил и Методий съединява духовно гърци, българи и много други народи без никой да загуби своята народностна характеристика и самостоятелност.

Църковнославянският език е писмен език.

Това е език, който се пише и се чете, но не се говори. Той не е разговорен. Всеки текст е обработен и изчистен. Правилата на писане и превод са доведени до съвършенство, за да представят на слушателите, т.е. на Божия народ, най-високия образец на книжовност и словесност, която отговаря в най-висока степен на съвършеното значение и авторитет на Словото Божие. Този език е усъвършенстван повече от хиляда години, за да служи за истинското спасение на човека. Като такъв църковнославянският език възпитава една високо словесна и книжовна култура, която е плод на дългогодишен труд и специализация. Не може просто да вземеш и да четеш. Не може да прочетеш и да разбереш. Изисква се трудът на изучаването и подвигът на послушанието пред авторитета на предците. Векове наред този труд и подвиг е възпитавал нашите предци и ги е превръщал истински българи и истински християни.

Задълбочаването, вглеждането и потъването в словото Божие преобразява душата и й дава възможност да вдъхне от небесната словесна красота и истина и да се причасти с тях.

Днес никой няма време да се задълбочава в нюансите на граматиката, речника и философията на езика. Приемаме наготово обилно предлаганата от медиите смляна информация и мислим не с думи и понятия, а с образи и рекламни заклинания. Никой не иска да пие от извора на знанието, защото това е трудно. По-лесно е да прочетеш, или по-добре да гледаш по телевизията статистическите резултати от някое „допитване” или „научна информация”, или „изследване” на учени от някой университет, за да си сигурен, че знаеш истината. Тази истина обаче не трае дълго, най-много година-две. Човекът, отдалечен от Бога и Истината, е станал богоборец и истиноборец. Когато някой каже, че нещо е така, веднага друг се заема да докаже, че не е. Всеки иска да говори, и никой не иска да слуша. Още по-малко да чете. Сега търсим научен начин знанията да се имплантират направо в мозъка, ако е възможно. И въпросът не как, защото науката ще намери начин, а какво – какво точно ще се имплантира?

Църковнославянският е свят език.

Както наричаме святи иконите, защото на тях е изобразен Бог, така и църковнославянският език, чийто изначален текст е св. Библия, е свят. Това са думите на Бог Слово, изречени чрез Светия Дух на езика на славяните от осветените уста на първоучителите. В този смисъл думите Библия, книги и църковнославянски език са напълно тъждествени. Докосването до този език е докосване до светостта на неговите създатели, до действието на Св. Дух и до премъдростта на Бог Слово.

Днес светостта е неразбираемо понятие, може би, защото не се докосваме до нея. Може би, защото не знаем да четем и да разбираме словото Божие, което не се чете като роман, а се живее чрез покаяние, послушание, подвиг и други такива понятия, за които вече няма разбиране и място.

Църковнославянският е държавен език.

Не защото държавата си служи с него, а защото държавата му служи. Византия дава най-елитните си учени и мисионери, за да го създаде. Великоморавия ги приема и им дава пълна подкрепа, за да го развият и превърнат в бъдеще за народа. България спасява делото на св. братя Кирил и Методий, а най накрая Русия приема и завършва държавната политика за запазването и развиването на този език. От руската революция насам, вече няма държава, която да вижда в църковнославянския език най-голямата си духовна и културна ценност. Църковнославянският е изоставен. Той вече не е нужен защото не води в Европейския съюз или в Съединените Американски щати, а води в Царството Божие. Вече няма такава държава, която да преодолява себе си, като не се превръща в господар и идол, а в слуга на Бог за спасението на Неговия народ.

Църковнославянският език е първият учебен предмет в нашата история.

В миналото учениците първо се учели да пишат и да четат Словото Божие. Словото Божие и грамотата вървели ръка за ръка и зависели едно от друго. Църковнославянският език е първият научен, педагогически, литературен, философски и нравствен и религиозен предмет, който са изучавали всички българи. Преди него не е имало знание. Той е вратата на знанието, защото ни дава понятия, правила и методи да изследваме себе си и целия свят около нас. Църковнославянският език е философия и метод на познанието на себе си, на другите и на културата.

Църковнославянският език е филтър.

Поради генетичната, рождена, връзка на църковнославянския език с православното християнство и Църквата, този език е филтър, който не пропуска човешки теории и безумия като идеологиите на комунизма, капитализма, либерализма, постмодернизма, глобализацията, като фройдизма и др. психологически теории на 20 век. Как да се преведе на църковнославянски език понятието „демокрация”, когато в този език вече го има понятието Църква, народ Божий. Значи или едното е вярно, или другото. Така демокрацията бива естествено оценена през призмата на християнските понятия. Същото се отнася до понятието „либерализъм”. Ако Христос е Спасителят (освободителят от смъртта, греха и дявола), и „пътят, истината и животът” за опознаване на Бога, то от какво ни освобождава либерализмът, и накъде ни води той?

Църковнославянският език е мост.

През него в нашия език и в нашата култура е усвоено наследството на целия античен и късноантичен свят, оценено през призмата на Православието. Съчиненията на св. Отци, преведени от гръцки, а през гръцкия от коптски, сирийски и латински, създават и развиват научния, философския и практическия светоглед на нашия народ до ден днешен. Всички са чували за св. Василий, св. Атанасий, св. Йоан Златоуст, св. Георги, св. Димитър, св. Трифон и много други. Чрез църковнославянския език ние се приобщаваме и участваме в библейската, общочовешка по значение, история, започнала от Адам, и през Ной, Авраам, Мойсей и всички пророци и светии по света е достигнала до днес. Тази история дава безброй примери за герои на вярата, за смелост, за гостоприемство, за ревност по Бога и жертвоготовност в Негово име, за служение на ближния и много други. Българският народ чрез вярата става библейски народ, а църковнославянският език става библейски език, наследник на еврейския, наравно с гръцкия и латинския. В реда на Новозаветните Библейски личности и водачи се нареждат и светите Солунски братя, св. Цар Борис, св. патриарх Евтимий, св. новомъченици от епохата на турското робство и много други. Божият народ – Църквата Божия е съставена чрез Св. Дух от много езици.

Църковнославянският език е елитен.

Той е запечатан със седем печата. Малцина са се докосвали до неговите тайни. Всеки, който е разбрал малко, осъзнава, че има още много, и не иска малкото, което е разбрал, да го свежда до низините на нашия „език” днес. Така тайната се самозапазва. Може би за по-добри времена.

За съжаление цялото това достояние днес не е реалност за нас българите. Днес не се изучава църковнославянският език с неговите автори, книги, периоди и произведения. В училище всички старобългарски творби са „преведени” и дори понякога преразказани на „български”, сякаш езикът на светите братя не е български и не може да бъде разбран от децата. Затова, ако запиташ днешните ученици: кой ви е създал азбуката? – всички ще отговорят, но ако запиташ: кой ви е превел книгите? – има да се чудят за какви книги става дума.

Ние имаме книги и църковнославянски език и в същото време ги нямаме, защото не ги искаме. Така се връщаме в състоянието на онова „прежде убо”, за което пише Черноризец Храбър – времето преди Кръщението – „бидейки погани”, т.е. ставайки пак езичници.

Алтернатива, бр. 7 (201), 2016 г.

С пиетет и благоговение за езика на вярата - доц. д-р Цветанка Янакиева (Варна, 2016 г.):