Святото дете - духовник на вековете

8 май е един от дните, когато Църквата почита паметта на свети евангелист Йоан Богослов. В този ден се възпоменават кончината и благодатните чудеса, които се случвали на гроба на светия апостол.

Днешният ден е забележителен. И това е така, защото днес честваме Йоан Богослов, любимия ученик на Спасителя Христос. Момчето-рибар с взора ясен, като море в майски ден, по-малкият брат на Яков, последният син на Зеведей. Преумореното дете с мазоли на ръцете от въжетата, в одежда, пропита от миризмата на риба и море, изнемогващо след бдението до зори сред застланите с мъгли води на Галилейско море.

И ето, в сърцето на това дете се отразява нещо по-голямо от небето. Умът му се открива и то разбира, че пред него на брега на морето стои Този, Който превъзхожда всяко разбиране и страх. И заедно с брат си тръгва след Христос и Го следва по прашните пътища на Галилея, за да се научи никога да не умира.

Той е любимият ученик на Спасителя, най-ранимият, най-благоуханният с девството си, с широко отворени пред лавината от чудеса очи, мълчаливото момче, гледащо как небесата се отварят и Божият Дух се спуска върху Месията. А след това се случва дълбокото вълнение при вида на изцеленията. Смъртта бива прогонена от хората, в чиито незрящи очи просиява светлина, запушените уши се отпушват, за да чуят Словото, парализираните подскачат, ридаейки и благодарейки на Кроткия, а ученикът мълчи и гледа. Неговите очи са като Божествена гъба, поглъщат лавината светлина, изливаща се над вселената.

Той е навсякъде редом с Учителя. Върви на сантиметри разстояние от Бога, чува диханието на Създателя на вселената, храни се заедно с Хранителя на света, докосва с ръце вечния Огън. Той е толкова естествен и невинен, и сърцето му повече от всичко на света се насища с Божията любов. Оставя родителите и роднините, захвърля мрежата и тръгва, за да улавя души. Внимателно крачи след Христос, вижда Го облян в пот, изнурен, усмихнат, просълзен по време на молитва, огорчен („о, роде неверен! докога ще ви търпя?” [1]).

И тогава, в славата на Тавор, святото дете Йоан вижда със сърцето си цялата история, събрана заедно, да коленичи, за да проведе таен съвет с Бог, вижда Моисей и Илия, закона и пророците, в поклон пред Този, Който е пожелал да умре за човеците. Йоан не казва нищо, той е толкова шокиран, че сълзите му замъгляват очите, той пада на земята, поразен от светлината, поразен от изливането на благодатта. На Тавор той затваря телесните си очи и духовните му очи се отварят за света, който лежи от другата страна на смъртта.

След това, преди Тайната вечеря, когато душата на Христос кърви от болка за онези милиони смъртни, за които Той ще умре, ученикът изпада в момент на слабост. Заедно с брат си, момчето Йоан отива да Го помоли, те да застанат отдясно и отляво на жертвания Агнец. Христос ги пита:

– Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?

Те наивно отговарят:

– Можем [2].

И бездната на мъченичеството се отваря в душите им, съдбата им моментално се променя и на небето се записва как единият от тях ще умре мъченически за Бога, а другият ще стане апостол на Любовта и ще доживее до дълбока старост.

И на Божествения Пир, когато Христос дарува Своето Тяло в Хляб за вечността, Йоан, самата благоухаеща святост, не казва нищо. Всеки бърза да попита дали ще предаде Иисус. А Йоан не казва нищо, той е целият зрение и слух и един жест, който надхвърля вековете, решава живота и вечността му. Той навежда глава към гърдите на Спасителя. Това е най-висшият израз на любов, мълчание, което оглушава повече от рева на морските вълни, когато ученикът се обляга на гърдите на Създателя и в изумление чува свещените удари на Божието сърце.

Историята на Църквата е записана в този негов любящ жест.

От векове всички свещеници, когато архиереят ги ръкополага, скланят глава на Светия престол, който е Христос, от дясната страна, като младия Йоан, тайнствения свещеник на свещената любов. На челото му невидимо е написана историята на свещеничеството на целия свят, жертвата и дарът на хората, които отдават своите недостойни ръце и устни Богу.

След това, когато всички се разпръсват в различни посоки, след като Иисус бива заловен, Йоан смирено остава там, осъзнавайки, че тук се случва нещо важно, по-важно от цялата история. Той влиза в къщата на първосвещеника, тъй като там има познати, води и Петър вътре и го отвежда до огъня, който ще го изгори изцяло и след това ще го очисти.

Йоан в подножието на Кръста плаче от мъка по Този, Който жертва Себе Си от любов към тях. Чува, как тежко диша и стене от болка Създателят на света, как плаче и страда Подателят на живота. Той вижда как кръвта изтича от Божиите стави и как се променя лицето на Човека, покрито с кръв и тръни. И той получава най-големия дар от векове – заповедта на Христос да се грижи за Тази, Която е била за Бога най-чистата и най-святата на земята – за Неговата Майка.

От Нея той научава свещените тайни на сътворението, мистичното богословие, което води началото си от Божествената девственост. Девственият ученик слуша плачещата Дева, научава в Светия Дух какво е преживяла, докато е раждала Бог. И оттук извира Евангелието на орела, неведомата дълбочина на Тайните Божии, богословието на вечния Логос. Йоан е свещеният градинар, който се грижи за най-свещения Крин на историята - Мария, от нея умът му поглъща аромата на небето и го записва завинаги върху пергамента на човечеството.

Йоан е винаги там, той с благообразния Йосиф  и Никодим носи Тялото Христово, събира Кръвта Божия в чашата на сърцето си, помазва Христос с миро, зачевайки цялото свято свещенство на Църквата, даруващо Бог на света.

Младежът, който допира дрехата на Иисус, кроткото и мълчаливо дете, става духовник на вековете, свят свидетел на Възкресението, писател на Евангелието на любовта, пълнота и начало на синоптиците. Неговият ум, вкоренен в Бог, ранен от болката, когато вижда любимия Учител да умира, и изцерен от светлината на очите на Възкръсналия, се превръща в най-яростното оръжие срещу дявола. Разпръсквайки на прах стените адови, той пише Апокалипсис – разобличението на всички мрежи на дявола, пророчеството на последните дни, копието, забито в сърцето на последната смърт.

Той записва думите, които се противопоставят на историята и разклащат основите на ада: „Бог е любов” [3].

При цялата си мекота и кротост той със словото си разкъсва на парчета всяко лукавство на сатаната. В дълбините на пещерата в Патмос той се издига до нозете на разпнатия Цар и вижда Неговата победа над света.

Какъв дивен човек празнуваме днес! И колко сме далеч от въздишките на сърцето му. Нека се обърнем към неговите думи и сълзи, преди да е станало късно.
_______________

[1] вж. Матей (17:17)

[2] вж. Матей (20:22)

[3] вж. 1 Йоан (4:8,16)

Превод от руски: Таня Христова

Източник: Православие.ру