Страстите и изцелението на трисъставната душа

22.03.2022 г.
Св. Григорий Палама (фрагмент) - Георги Кордис, източник: pinterest.com
Автор: Митрополит Йеротей (Влахос)

Откъс от книгата „Светителят Григорий Палама като светогорец”. Текстът представлява анализ на писмото на св. Григорий до монахиня Ксения, издадено у нас през 2010 г. от издателство „Омофор”

Кой е истински монах?

В началото на посланието до монахиня Ксения, Свети Григорий Палама подчертава, че истински монах е този, който пази своя ум чист и неразсеян между множеството неща: „това еднопосочно съсредоточаванe на ума изгражда вътрешния истински монах”. Истинският монах е този, който е съединил своя ум със сърцето си. С тази цел отшелникът започва да живее исихастки живот. Той чувства отвращение към всичко, което разсейва неговия ум. Разсейването на ума става заради общуването с много хора, и дори с монасите. И дори писмените трудове могат да водят до разсейване. „Ако пишете, вие обременявате вашия ум с още по-големи грижи”. Тези, които имат здрава душа, са изключение, и дори тяхната любов към Бога не е чиста, а ако човека е пълен със страсти, то въобще не следва да пише нищо. Исихастът трябва да бъде свободен от грижи, и затова много от отците, достигнели висока степен на исихия, оставяла писмения труд, въпреки че можели да напишат много полезни неща.

Какво е смъртта на душата?

После св. Григорий Палама преминава към разглеждането на въпроса за това, какво е смъртта на душата, като подкрепя своя възглед с много цитати от Свещеното Писание. Той казва, че грехът е истинската смърт на душата, защото душата умира, когато се лиши от Божията благодат. Както отделянето на душата от тялото е смъртта на тялото, така отделянето на Бога от душата е смъртта на душата. И това е истинската смърт.

В рая отначало умряла душата на Адам, а след това последвала смъртта на тялото му. Като нарушила Божията заповед, душата загубила общението с Бога и направила тялото „многоболезнено и многострастно” и така го предала на смърт. Има първа и втора смърт. Втората смърт – това е последното и окончателно отделяне на човека от Бога. На нея ще бъдат подложени неразкаялите се грешници след възкресението на мъртвите. „И ето, истинската смърт е, когато душата се изпразва от Божията благодат и се съчетава с греха. Който се страхува от тази смърт и се пази от нея, той не ще се уплаши от приближаването на телесната смърт”.

Както животът за тялото е неговото единение с душата, така животът за душата е нейното единение с Бога. Животът на душата не се отнася само за душата, но има отношение и към тялото, тъй като човекът се състои от душа и тяло. Смъртта е следствие от нарушаването на Божиите заповеди, а животът е резултата от спазването на Божиите заповеди. Тялото чувства живота на душата и се освобождава от смъртта и от вечния ад, ако човек живее по Христовите заповеди. Така и тялото получава „вечен в Христа живот, без трудове, без болка, без печал и наистина безсмъртен”. Както при Адам смъртта на душата предхождала смъртта на тялото, така и сега животът на душата предхожда живота на тялото. При кръстната смърт на Христос душата се отделила от тялото, но при това нито Неговата душа, нито Неговото тяло се отделили от благодатта на Отца, а след това последвало и възкресението на неговото тяло. Същото става и с човека. Дори ако душите на праведниците временно се отделят от тялото им при смъртта, те ще възкръснат, тъй като самите те не са отделени от Бога, и техните тела ще възкръснат и ще се възнесат. Ще възкръснат всички – и праведни, и неправедни – но само праведниците ще бъдат възнесени на небесата. Но приобщаването към Бога, Който е източникът на безсмъртието и вечния живот, трябва да започне в този живот. Затова Бог ни е дал земния живот като „място за покаяние”.

Какво е покаяние?

Не бива да изпадаме в отчаяние, което, по научване от дявола, може да овладее не само нерадивите хора, но и подвижниците. Покаянието я тясно свързано със свободната воля на човека, т.е. с неговия свободен избор. Бог от любов към човека му дава време за покаяние, но ако човекът не желае да се покае и да се обърне към Бога, „Той не ни отнема свободата, която ни е дал, да се завърнем към Него”. Нашият Небесен отец ни призовава „чрез Своя Син и ни примирява със Себе Си, без да обръща внимание на нашите съгрешения. И Той не само ни позовава да се върнем, но обещава и награда и то „награда неизречена”. Самият Христос казва: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие.” (Йоан 10:10). Изобилието, за което говори Господ, означава не само живота с Христа, но и това, че ние ставаме Негови братя и сънаследници. За да придобие това изобилие, човекът трябва да отхвърли всичко, което стои на пътя му и му пречи: богатство, наслади, суетна слава, всичко временно и преходно, всяка душевна и телесна страст – целия боклук, събран в нас от заобикалящия ни свят, който може да навреди на душата ни. Затова покаянието е завръщане на ума към Бога.

Силата на безбрачието

Да се покаят и да се откажат от всичко вредно могат всички хора, но на първо място монасите. И семейните хора могат да пазят чистотата на душата си, но за тази цел трябва да вложат много повече усилия. Затова тези, които се стремят към спасението и очакват живота в бъдещия век, избират безбрачието.

Тъй като нашето тяло само по себе си е „трудно удържимо и трудно склонимо към добродетелите”, то още по-трудно е това да се направи, когато сме свързани с много други тела. Трудно е да се избегнат грижите, когато трябва да се грижиш за много хора. На женените хора подобни грижи не са забранени, но те са недопустими за живеещите в безбрачие.

Свети Григорий разяснява своето учение за безбрачието в посланието си към монахините, които са избрали безбрачния живот, и им обяснява за свободата от грижите и за чистотата на душата. Това в никакъв случай не е омаловажаване на брака в Христа. В своите омилии, произнесени в Солун, св. Григорий говори за християнския брак и подчертава неговия аскетически характер. В посланието си до монахините св. Григоий цитира апостол Павел: „Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат.” (1Кор. 7:29). По мнението на свети Григорий, на женения християнин му е по-трудно да се бори със страстите, отколкото на безбрачния: „животът в девство е много по изпълним и по-лесен от брачния”.

Като стъпи на пътя на безбрачието, монахинята трябва да живее трудолюбиво и плодотворно. Св. Григорий напомня на Ксения думите на Христос: „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.” (Йоан 15:1-2). Девственицата е невеста Христова, клонка от лозата, и затова тя, от една страна, трябва да се радва на своя Жених, а от друга, да отговаря на тази любов с послушание. Девственицата не трябва да желае светския живот, защото това е безчестие за нея. Хората от този свят са мъртви за Бога, „а какво общо има невестата на живота с мъртвите?”

По думите на Христос, има тесни врати и тесен път, но има и широки врати и широк път. Първият път е пътят на монасите, те не могат да преминат през тесните вати, натоварени със страстите или с бремето на богатството. Отстрани тесният път изглежда скръбен, но всъщност той носи радост и води в Царството Небесно. А вторият – широкият път – е пътят за светските хора. Този път не е лишен от скърби, напротив, той е „пълен с много и тежки скърби”.

Тесният път е свързан с духовната бедност. Бог е Благословил бедността, като казал: „блажени бедните духом” (Мат. 5:3). Тук се говори не просто за бедност на тялото, но за тази бедност, която е съпроводена от смирението на душата. Смирението е необходимо, защото, някои могат да бъдат нестяжателни заради човешка слава. Такива хора не са бедни духом, защото самомнението е противно на духовната бедност. Който има съкрушен и смирен дух, той счита себе си недостоен за слава, доволство и утешение.

Страстите и начина за тяхното изцеление.

След като излага основите на монашеския живот, свети Григорий преминава към темата за изцелението на човека от страстите. Той разглежда подобно страстите и показва начините за тяхното изцеление.

Душата на човека се състои от три части и има ти сили: разумна, гневна и желателна. Когато душата е болна, са болни и тези три сили. Христос започнал изцелението на душата от желателната сила, защото неудовлетворените желания задвижват гневната част на душата, а след това заболява и умът. Затова не може да се излекува гневната част на душата, без да се излекува преди това нейната желателна част, а умът не може да се излекува, преди да се излекуват другите две сили.

Болестите и лечението на желателната сила на душата.

Любостяжание и среблолюбие

Започвайки от младенчеството, желателната сила се проявява в любостяжание, а малко по-късно се появява сребролюбието. Желанията, които са необходими на хората за запазване и устройване на живота, са присъщи на хората още от детството, а сребролюбието се появява по-късно, тъй като то не е свързано с природата на човека, а произхожда от свободната му воля. Страстта на сребролюбието се ражда от неверие в Божия промисъл. Любостяжението и сребролюбието пораждат много зло: скъперничество, търгашество, грабителство, кражби и др. Цялата тази любов към вещите е болест на душата, в която няма любов към добродетелите. Умът на скъперника е мъртъв приживе, защото е погребан в златен прах, както мъртвите са погребани в пръстта.

Доброволната бедност избавя хората от тази страст. А монахът, който има тази страст, не може да постигне послушание. Затова отричането от всичко предшества послушанието. Монасите, които не се стараят и не полагат усилия, за да се избавят от тази страст, са заплашени от телесни болести.

Славолюбие, тщешславие и човекоугодие

След първата страст, която трябва да се излекува, св. Григорий разглежда втората – славолюбието. Тази страст се явява в живота на човека преди плътската любов, докато той е още съвсем малък.

Има два вида славолюбие. Първият вид е светското тщеславие, което се състои в разкрасяването на тялото и кичене с дрехи. Другият вид тщеславие се явява при тези, които се отличават с добродетели, и води след себе си самомнение и лицемерие.

Тази страст и произтичащите от нея се лекуват чрез любовта към небесната слава и в същото време с мисълта, че си недостоен за нея, а освен това и чрез понасянето на унижения от хората, предпочитайки Божията слава пред човешката. Освен това е нужно всяка добродетел да се приписва на Бога и да Му се благодари за нея, и да Му се въздава славата за нея. За излекуването на тази страст съдейства и „отдалечаването от обществото, животът в уединение, в килията”. Тщеславието може да се избегне и ако си представим посрамването, което обикновено съпровожда тази страст.

С тщеславието е свързана страстта на човекоугодието. Тази страст е най-фината от всички страсти, и затова подвизаващият се не само трябва да се пази от събеседване с нея и да не допуска съгласие с нея, но и самия прилог да смята вече за съгласие, и да се пази много от него. Чевекоугодието е разрушителна страст. Тя води към безверие. Стремежът към човешка слава поражда завист, а завистта е равносилна на убийство и е „причина за първото убийство, а по-късно и за богоубийство”. Който щателно изследва тази страст, ще открие, че тя е лукава съветница за срамни дела.

Чревоугодието и плътската нечистота на душата

Третата болест на желателната сила на душата е чревоугодието, от което възниква и плътската нечистота. Но защо наричаме тази страст трета и последна, когато тя е вродена в нашата природа от самото рождение?

Свети Григорий дава много важен анализ на този въпрос, който представлява и голям интерес за съвременната психология. Той казва, че не само тази страст (чревоугодието), „но и естествените движения, които се отнасят до детераждането, могат да се забележат още в кърмачетата”. С други думи и чревоугодието, и естествените движения, свързани с детераждането възникват още в бебешката възраст, в желанието на детето да суче и др., но в страсти те се превръщат постепенно, защото при бебетата те са естествени и затова невинни. При бебетата тези движения „не указват за болест на душата”. Болна става душата не онези, които злоупотребяват с тях. „Грижите за плътта не превръщайте в похоти” (Рим. 13:14), защото така сластолюбието (любовта към насладите) може да стане греховна страст и начало на плътските страсти, и да разболее душата. Това учение на светителя е важно, защото показва отношението на Църквата към различните изследвания в психологията на някой елементи на детското поведение, изследвания, които създават още повече проблеми.

Свети Григорий Палама подчертава, че първа жертва на тези три страсти става умът. Умът се задвижва от страстите, а страстите проникват в ума чрез сетивата и се задържат във въображението на сетивните неща, които се формират пак чрез сетивата и особено чрез очите. Явно свидетелство за това е нашата прамайка Ева. Затова трябва да се отдели голямо внимание на пазенето на сетивата и на пазенето на ума. Така се оказва, че страстите, въпреки че ни съпътстват от младенческа възраст, не водят към грях, а към поддържането на естествената ни природа, „докато към тях не се привлече умът”. У децата естествените движения, свързани с детераждането, не са грях, тъй като умът не е страстно въвлечен в тях. Човекът, който се стреми да се избави от страстите, трябва да обръща особено внимание на безстрастието на ума. За да се угаси пожарът, е безполезно да се боим с огъня отвън, а трябва да премахнем горивото. Това се отнася и за блудната страст. Ако не изсушим източника на помислите вътре в нас, чрез молитва и смирение, а само умъртвяваме тялото и враждуваме с него, борбата ще бъде безуспешна.

Свети Григорий се проявява като исихаст във всички свои омилии, но особено в тези, които са посветени на изцелението на душата. Той подчертава необходимостта от изцелението на ума. От светоотеческите писания знаем, че умът – съзерцателната сила на душата, е свързан с желателната сила и с блудната страст. Ето защо исцелението трябва да започне точно от желателната сила. Нужни са и умъртвяване на тялото, и съразмерно въздържание от храна и питие, но плътските страсти не се лекуват с нищо друго освен с „умъртвяване на тялото, което се подпомага от молитвата и сърдечното смирение”.

Затова монахът трябва да развива умната сила на душата си и безмълвието. Трябва да пребивава в своята килия, като „умъртвява тялото и в молитва да бъде прилежен в смирението”. За този, който пребивава правилно в уединението, „килията служи за пристанище на целомъдрието”. В своята килия може да придобиеш духовна бедност.

Духовната бедност

Умът и страстите се излекуват с помощта на духовната бедност. Затова светият исихаст призовава: „Да бъдем ние бедни и духом, смирявайки се, умъртвявайки плътта, без да събираме непотребното”.

Целият духовен живот на човека е опит от духовната бедност. Светителят говори за блаженството на бедните духом и разглежда този въпрос по-подобно. В началото св. Григорий Палама посочва връзката между духовната бедност и изкушенията. Както растенията трябва да мръзнат през зимата и да претърпят всички годишни времена, за да принесат плод, така и изкусителните скърби са необходими за духовното плодоносене. „Всеки ревнител на съвършенството достига да него чрез поемането на доброволни и недоброволни трудове и лишения. Ако не търпим недоброволните лишения, няма да получим благословение за делата, които извършваме по своя воля. Това означава, че ако не понасяме с търпение житейските несгоди, няма да имаме Божието благословение за избраните от нас монашески подвизи. Човекът, който живее в покаяние, ден и нощ очаква скърби, приема всяко изкушение и му се радва, защото е встъпил в очистилището на душата си, и превръща изкушението и скръбта в повод за молитва, която е извор и охрана на душевно благонастроение.

Блаженият плач е свързан с духовната бедност. „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2Кор. 7:10) – казва апостол Павел. Свети Григорий нагледно показва преимуществото на скръбта по Бога, която способства за възраждането на човека и е абсолютно необходима за духовния живот.

Има четири типа духовна бедност:

първата е бедното (смирено) мисленето за себе си,

втората е в грижата за тялото,

третата е в бедното житейското положение,

четвъртата е в изкушенията, които идват отвън.

Тъй като светителят говори преди това за нищетата, която идва от изкушенията отвън, по-нататък той подробно разглежда другите типове бедност.

От всеки от тях се ражда особен плач и съответстващо на него особено утешение.

Смиреното мислене и неговият плач

Със смирената душа винаги съпребивава и сомоунижението, което е необходимо за изцелението на душата. То в началото води до страх от вечните мъки и от всичко, свързано с това. Този плач е драгоценен, защото Господ го забелязва и дава утеха. Впрочем, самоунижението само по себе си е като мислено точило за душата, тежко притиска и изстисква спасителното „вино, което весели сърцето на вътрешния човек”.

Бедността в грижата за тялото и нейният плач

От бедността в грижата за тялото, която се проявява в глад, жажда, бдение и въобще всяко лишение и умъртвяване на плътта, а освен това и в строгото опазване на сетивата, се ражда плач, сълзи, и съкрушение на сърцето. Душата, след като се освободи чрез сърдечно съкрушение от греховните чувства и от техния пламък, възприема вместо тях духовна радост.

Житейската бедност и нейният плач

От нестяжятелността, или имуществената бедност, когато е съединена с духовна бедност, защото само в този случай е богоугодна, идва плач и присъщото му утешение. Това става по следния начин. Когато умът се откъсне от всичко сетивно и от грижите за него и „започне да се вглежда във вътрешния човека”, тогава вижда„лицето си замърсено до отвратителност от блуждаенето долу”. Това означава, че когато чрез сетивата умът се разсейва в заобикалящия го свят, човекът престава да бъде човек. Като види тази безобразна маска върху сърцето си, умът бърза да го умие с плач. Като се очисти и се избави от страстите, умът влиза във вътрешната съкровищница и там тайно се моли на Отца, Който му дава мир на помислите – съвършеното смирение – майка и пазителка на всички добродетели. В мир и смирение като в мислен рай израстват дърветата на всички истински добродетели, сред които се възвишава царският чертог на любовта, а в преддверието, като начатък на бъдещия век, цъфти неотменима и неизречена радост. 

Плодовете на духовната бедност

Многочислени са плодовете на духовната бедност. Нестяжателността ражда безгрижие, безгрижието ражда внимание и молитва. От тези добродетели идват плачът и сълзите, които умиват предишните грехове. Тогава пътят към добродетелите става удобен и съвестта става бузукоризнена. От всичко това се получава радост и блажено сърдечно веселие. Тогава горчивите сълзи се превръщат в сладки, и човекът се сгодява с Жениха. 

Съзерцанието на Бога и неговите плодове

Но този годеж още не е достатъчен. Необходимо е съзерцанието на Жениха и единението с Него. Това става по мярката на придвижването на ума по своя път. Когато умът, заедно с другите сили на душата, се завърне в сърцето и е очистен от всички мисли и мечтания, тогава той предстои пред Бога като глух и ням. Когато той възхожда към Господа истински, а не въображаемо, той става съзерцател на надсветовни неща в неизречена светлина, без да се разделя с тялото. Той става ангел на земята, и „чрез себе си привежда цялата твар към Бога”. Така човекът става естествен, тъй като обединява цялото творение, и пребивава като микрокосмос в макрокосмоса.

Свети Григорий привежда откъси от светите Отци, които обясняват това състояние на ума и плодовете от съзерцанието на Бога. Например св. Нил казва, че светлината на Светата Троица сияе в ума. Св. Диодах Фотикийски учи, че в състояние на Божествено просвещение благодатта като че ли рисува върху това, което е по образа, онова, което е по подобието. Св. Исаак Сирин пише, че има чистота на ума, в която по време на молитва сияе светлината на Светата Троица.

Удостоеният с тази светлина ум предава и на съединеното с него тяло много знаци на божествената красота. Тогава тялото също се намира в боговидно добродетелно настроение и е съвсем неподвижно или трудно подвижно към злото. Бог Слово – Логосът му дава способността да разбира вътрешните същности – логосите на природата. Човекът с просветен ум може да достигне свръхестествени реалности и може да получи различни удивителни дарове, като виждане на бъдещето, и знание за събития, които стават надалеч, сякаш стават пред очите ти, и въобще всички божествени дарове.

Свети Григорий особено подчертава нещо много важно: „завръщането на ума към себе си и неговото съсредоточаване в себе си, или по-скоро връщането на всички сили на душата в ума – колкото и странно да звучи това – и достигането до състояние, при което и умът е сам в себе си, и съдейства на Бога”. Това е много важно, защото само молитвите не са достатъчни, ако всички сили на душата, т.е. желателната и раздразнителната, не са събрани в едно.

Блаженият плач

След като разглежда въпроса за духовната бедност и нейните изцелителни за ума плодове, тъй като тя води до съзерцанието на нетварната светлина, св. Григорий се връща отново на своята любима тема – духовния плач.

В началото светителят казва, че има светски плач, който съпътства нежеланата светска бедност. Този плач е безутешен, защото не дава утеха на душата, особено ако страдащия няма истинско познание. За този човек няма никаква утеха, и плачът само увеличава неговата мъка, тъй като не е подчинил чувствените наслади и болки на своя ум, а сам той се е подчинил на тях. Така плачът от светската бедност е скръб по този свят, която води към духовна смърт – лукавия мрак за душата.

После св. Григорий привежда думите на светите Отци за мрака, който настъпва в душата от греха, и за очистването на сърцето от страстите, и за връзката на скръбта по този свят с всички човешки страсти. Той цитира св. Василий Велики, св. Марк Подвижник и св. Макарий Египетски.

Необходимо е придобиването на блажения духовен плач. Този, който раздадè имуществото си, но не придобие този плач, може лесно да се върне в мисълта си към това, което е оставил. Така облажаваният от Господа плач не само тук донася утешение, служейки заедно с това като залог за вечната радост, „но и прави добродетелта (на нестяжението) здрава”.

Човекът, който придобие този плач, получава още един плод. От плача човекът не само става неподвижен към злото и трудно се завръща към греха, но и самите му предишни грехове стават като че никога неизвършвани. Тези думи са удивителни и те показват, че плачът напълно очиства човека и го връща в догреховното състояние. Хората, които оплакват своите грехове, ще влязат във вечния живот заедно с праведниците, защото греховете им ще бъдат сметнати за недоброволни и няма да им се вменят. „Така, ако този, който съгрешава в Бога, се разкаe и в плач за греховете си прекарва дните си, греховете му праведно ще се считат за недоброволни, и той, заедно със несъгрешилите като него, без препятствие ще тича по пътя, който води във вечния живот”.

Началото на плача е болезнено, тъй като той се съединява със страха от Бога. С времето обаче той се съединява с любовта към Бога и принася най-сладкия и свещен плод – утешението по благостта на Утешителя. Сладостта на благодатния плач могат да обяснят само тези, които са го познали от собствения си опит.

Светителят привежда още два примера за сладостния плач.

Първият пример, това е образът на годежа и брака. Началото на скръбта е сякаш желанието за сгодяването с Господа, което обаче изглежда непостижимо. Възникващият от това плач, напомня на някои предгодежни обещания, които душата, която се стреми да се съедини с чистия Жених, излива пред Бога, но без да Го вижда и без да се надява, че Той ще дойде. Така плаче тя и Го призовава в ридания. Резултатът от този плач е „съвършеното брачно съчетание в чистота”. Както съпрузите се съчетават в едно тяло, така и скърбящата душа „е един дух” с Бога.

Свети Григорий предлага още един ярък пример. Началото на плача е подобно на връщането на Блудния син при неговия баща с думите: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син” (Лук. 15:21). А резултатът от плача е подобен на срещата с бащата и с неговата прегръдка. В обятията на баща си синът „приема и дава целувка”. След завръщането в бащиния дом „синът сяда на трапезата на отца, като при това вкусва небесната радост”.

„Да се върнем и ние в тази блажена бедност, с духа си да паднем и да заплачем пред нашия Бог, за да умие и предишните ни грехове, и за да направим себе си неподвижни към злото, и да се сподобим с причастието на Духа Утешител, и утешавани от Него, да въздаваме Нему слава с безначалия Отец и единородния Син сега и винаги и вовеки веков. Амин.”  

„Приидем же и мы во блаженной нищете, духом припадем и восплачем пред Богом нашим, чтоб и прежние грехи омыть, и неподвижными на зло самих себя соделать, и причастия Духа Утешителя сподобиться, и Им пребыть утешаемыми, Ему славу воссылая со безначальным Отцем и единородным Сыном, ныне и присно и во веки веков. Аминь.

 

Заключение

Това послание на свети Григорий Палама за пътя на човека към обожение и спасение е боговдъхновено и истинно. Светителят е писал за монаси, но неговите думи са евангелски и са приложими към всички християни. Когато Господ говорил за блаженството на бедните по дух, той се обърнал към всичките Си ученици.

Въз основа на всичко това може да направим следните заключения.

а) Трудовете на св. Гриогорий Палама показват, че православното богословие е наука за изцелението на човека и начин на живот. Това означава, че то изцелява човека и го води до приобщаване и единение с Бога. Църквата е болница за душата. Всички светоотечески текстове са насочени към изцелението на човека и трябва да ги тълкуваме в този смисъл.

б) Когато говорим за изцеление, ние разбираме преди всичко изцелението на ума и на сърцето. Свети Григорий убедително показва, че умът заболява, когато чрез сетивата се разсейва навън, и се изцелява, когато се връща в себе си, слиза в сърцето, а после се възнася към Бога. В това се състои пътят на човека от образа към подобието, от „безобразния покров”, към човека в истинския смисъл на думата. Православната църква не приема антропоцентричните теории извън православното подвижничество. Ние не се интересуваме от абстрактни философски системи, а от православния възглед за човека. 

в) Борбата за спасение от страстите трябва да бъде свързана с връщането на ума в сърцето. Повърхностното лечение, което не е насочено към изцелението на ума, е само морализаторство. Тук се вижда ясно значението на исихасткото богословие на нашата Църква. Премахването на исихазма от християнския живот ще доведе до осветскостяване на Православието. Затова трябва да насочим усилията си към изцелението на ума. Духовниците, които не познават този метод, са неспособни да изцелят своите духовни чеда и да ги изведат от състоянието на духовно самолюбуване и духовна самодостатъчност. Учението за вътрешния плач придава на лечението в Православието и духовен характер. В противен случай лечението ще бъде хуманистично, западно. 

г) Изцелението, което става в Църквата, както показва св. Григорий, е много действено и естествено. Светителят знае за трагичните последствията от страстите и показва как да се изцелят умът, сетивата, душата и тялото, човекът и обществото. Целият човек се изцелява, освещава и става бог по благодат и, бидейки осветен, освещава и цялото творение. 

д) Православната духовност, която е съсредоточена върху сърцето на човека, действително може да реши всички социални, политически и екологични проблеми, защото човекът с изцелен ум и изкоренени страсти става добросърдечен и милостив към хората и към цялото творение. Затова изцелението на ума е решението на всички проблеми на нашето време. 

е) Раят, описан от свети Григорий, се е запазил на Света Гора до ден днешен. Атонските монаси влагат всички сили, за да се изцелят, и много от тях се изцеляват. Така те свидетелстват за действеността и актуалността на православното предание. Те на практика показват, че Православието не е етическа или философска система, не е обществена организация, а е Богочовешко Тяло Христово. Нетварната Божесвена благодат изцелява човека и го съединява с Бога. Затова Православната Църква е духовна лечебница.

Посланието на свети Григорий Палама и на Света Гора, чието духовно чедо е бил той, е послание към уморения и униващ човек на нашето време за живота, надеждата и вярата.


Превод от руски: Борислав Аврамов 

Откъс от книгата „Св. Григорий Палама като светогорец”.  Текстът представлява анализ на писмото на св. Григорий до монахиня Ксения, издадено у нас през 2010 г. от издателство „Омофор” – откъс: ТУК

Още по темата
Още от Нашата вяра

За опазването на петте сетива - 2

14.07.2022 г. | Св. Никодим Светогорец | Нашата вяра

Според св. Василий Велики, очите са две нематериални ръце, чрез които душата усеща всичко, което се намира далеч от нея. Пази внимателно очите си, защото идолите на зрението се запечатват дълбоко в паметта - остаряваме и умираме заедно с тях...

Молитва за Отечеството и народа ни

22.06.2022 г. | Нашата вяра

Преблагий и всевишний Боже, Господарю на цялата земя и Царю на всички народи! Пред Твоята всемогъща власт и пред възвишения Твой престол ние се прекланяме и смирено Те молим милостиво да погледнеш на нашето Отечество и на нашия народ.

Петдесетница - 2 част

12.06.2022 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Чрез тайнството Кръщение човекът става член на Църквата, член на Тялото Христово. За апостолите денят на кръщението бил именно денят на Петдесетница. И Христос за тях бил не само Учител, но и Глава... Слизайки над учениците, Светият Дух ги кръстил...

Какво се случва в центъра