Рождество Христово - 2

06.01.2016 г.
Автор: Навпактски Митрополит Йеротей (Влахос)

/продължение/

8

В Христа се различават две раждания. Едното е предвечно от Бога Отца и е над всяка причина, време и природа. Другото е станало заради нас от Пресветата Дева Мария. То било „носене във времето“, но „носене свръх всяко време“, защото Христос бил заченат от Пресветия Дух, а не чрез семе.

Синът и Словото Божие преди всички векове се родил от Девствения Отец без майка, а във времето се родил от Дева Мария без отец по плът. И двете раждания били безстрастни и непроменими, тъй като нито Бог Отец пострадал от раждането на Сина, нито Пресветата Дева Богородица при раждането на Христос изгубила девствеността си.

И двете раждания са непостижими за човешкия разум (логика). Истината-откровението за раждането на Христа от Отца непроменимо и от Богородица безсеменно приемаме на вяра без логическо осмисляне. Св. Григорий Богослов казва, че опитът да се постигнат тайнствата (тайните), природата на които превишава нашия разум (логика) може да доведе човека до лудост. Фактът за тези две раждания на Предвечния Бог, дава цялата увереност в истината, че човекът може да бъде спасен само чрез Христос. Той поправил грешката на Адам и довел човека до тази цел, която щял да постигне праотецът Адам, ако не беше сгрешил в Едемската градина.

Св. Йоан Дамаскин прави някои бележки относно емимологичния произход на думите αγενητο и γενητο с едно ν, произхождащи от глагола γιγνομαι, а също и думата αγεννητο и γεννητο с две ν произхождащи от греха на γεννωμαι. В етимологичното различие на тези думи се крия цялата дълбочина и същност на православното богословие.

Думите αγενητο и γενητο изразяват нетварното и тварното, αγενητο – Непроизхождащото, което не е било сътворено, докато γενητο – произхождащото, което е сътворено винаги във времето. В този смисъл Бог е αγενητο, докато всичко сътворено и всяка твар е γενητο. Така термините αγενητο и γενητο изразяват природата и същността на нещата.

Чрез думите αγεννητο и γεννητο с две ν се изразява ипостаса. Това се отнася както за бога, така и за човека. Бог Отец е αγεννητος – нероден, тъй като Той никога не е бил роден, а Бог Син по своето божествено битие е γεννητος – роден, той като Той е роден от Отца преди всички векове. Същото може да се отнесе и към човека,той като той се ражда, но само с тази разлика, че той е тварен.

Изхождайки от това, Бог Отец е αγενητος с едно ν – Непроизхождащ, тъй като не е създаден и няма нито начало, нито край и Той в никакъв случай няма причина за Своето битие, но едновременно с това е и αγεννητος – нероден, тъй като не е бил роден от никого, а сам той ражда Бог Син и изхожда от Светия Дух.

Бог Син и Слово Божие е αγενητος с едно ν, тъй като е нетварен по силата на Своята божествена природа и едновременно с това е γεννητος с две ν, тъй като Е роден от Отца преди всички векове и във времето от Приснодева Мария.

Това различие има огромно значение за христологията, тъй като изразява божеството на Сина и Словото Божие и запазването му след раждането на ипостаса. Изхожддайки от това, че γενητο е характерен признак на ипостаса, можем да направим логическия извод, че Пресветата Дева Мария е родила познаваната в две природи ипостас.

9

Относно въплъщението на Божието Слово винаги възниква следният съществен въпрос: защо се въплътило именно Второто Лице на Пресветата Троица, а не Първото (Бог Отец) или Третото (Бог Дух Свети)?

Няма съмнение, че във въплъщението на Божественото Слово участвала цялата Троица. Бог Слово приел човешка природа, Бог Отец благоволил въплъщението на Своя Син, а Светият Дух съдействал за това. Но има три основателни причини, с които се обяснява факта, че човешката природа възприема точно от второто лице на Троицата – Бог Син и Слово.

Първо. Божието Слово е първообраз на творението на човека. Словото Божие е „образ на невидимия Бог“ (Кол. 1: 15). Човекът бил създаден по образа Божий, т. е. по образа на Бог Слово. Според св. Йоан Дамаскин, човекът е създаден „по образа“  на Словото Божие, тъй като са му дадени ум и свободна воля, а също и „по подобие“, т. е. съвършен в добродетелите, доколкото позволява неговата природа. С престъпването на заповедта „по образа“ се помрачило и ние сме се съблекли от общението с Бога, което повлякло след себе си обличането в тлението и смъртта. Божието Слово се въчеловечило, за да възсъздаде човека и да го приведе до непостигнатата цел.

При сътворението на човека, Бог го надарил с най-висшия дар, като го създал по Свой образ и подобие. Но човекът не могъл да опази този дар и го изгубил. Сега в света идва Словото Божие – Първообразът на човека и възприема най-ниското – човешката природа, за да ни освободи от тлението, да обнови осквернения и разрушен съд, да избави човека от тиранията на дявола и да го научи на новия живот.

Според учението на св. Атанасий Велики, завръщането на човека към Бога не могло да стане просто чрез покаяние, защото с грехопадението в човешката природа влезли тлението и смъртта. Преди всичко трябвало да бъде победена смъртта! По тази причина, въплъщавайки се, Синът и Словото Божие приел плът от „пречистата Богородица“, която (плът) все още била тленна и подложена на страдания, за да победи чрез нея дявола и да стане Първообраз на новото творение.

Второ. Важна причина за въплъщението на Втората ипостас на Пресветата Троица, било запазването на Нейните ипостасни свойства. Всяко Лице от Светата Троица има свое „неподвижно“ свойство. Бог Отец е Отец, а не Син. Бог Син е Син Божий, а не е Отец и Свети Дух. Бог Дух Свети е Свети Дух и никога няма да бъде нито Отец, нито Син. Това свойство е неизменно, постоянно и непроменимо. Бог Отец никога няма да бъде Бог Син, така както Светият Дух не може да се роди, тъй като Той предвечно изхожда от Отца. Второто Лице на Пресветата Троица е родено предвечно от Бога Отца и при своето въплъщение трябвало да се роди отново „във времето“ и от Пресветата Дева Мария. Синът Божий става Син Човечески, запазвайки непроменимо Своето ипостасно свойство.

Трето. Още една причина за въплъщението на Бог Син е фактът, че Второто лице на Пресветата Троица е Словото Божие, което ни възвестява волята на Бог Отец. Точно Той се явява в Стария завет и открива на хората волята на Отца.

Чрез въплъщението на Бог Слово ние придобиваме водещото ни към Бога Отца спасение. „Бог Слово е вратата, през която влизаме в дома на Небесния Отец, и тъй като Христос е вратата за словесните отци, то Светият Дух е ключът за тази врата“ (св. Симеон Нови Богослов).

10

Целта на въплъщението на Сина и Словото Божие било изправлението на постъпката на нашите прародители Адам и Ева, а това означава обожението на човека. Според св. Атнансий Велики, Бог станал човек, за да може човекът да стане бог. Тази истина се изразява и в църковните тропари: „Бог става човек, за да преобрази в Бога Адам“.

Падението на прародителя Адам не било нравствено, а онтологично и екзистенциално, тъй като тлението влязло в неговото битие. Безусловно това имало и нравствени последствия. С грехопадението човекът изгубил божествената благодат и прякото си общение с Бога, облякъл се в трудния и изпълнен със страдания живот (смокиновите листа), покрил се със смъртност и огрубяла плът (кожените дрехи), бил изгонен от рая и попаднал в лапите на смъртта и тлението.

В течение на Стария завет, Бог по своята милост и безкрайно човеколюбие по много начини възпитавал човека. Накрая, за да победи смъртта и да доведе падналия човек към обожение, Господ се въчеловечил. Впрочем това било предопределено изначално, тъй като, както посочихме по-рано, друг път за постигане на обожението на човека нямало.

Въчеловечаването на Сина и Словото Божие показва „благостта и мъдростта, справедливостта и силата“ на Бог.

„Благостта“, защото Бог не презрял страданията на своето създание и му подал ръка за помощ.

„Мъдростта“, защото Той намерил най-подходящото решение за човека, който изглеждал напълно непоправим.

„Справедлив“, тъй като след падението на Адам, Бог не избавил човека от смъртта насила и не сътворил нов човек, за да се бори с дявола, а направил човека победител като възприел неговата смъртна и страстна плът.

„Силен“, защото Бог имал силата да направи немислимото – да стане смъртен човек и едновременно да остане истински Бог, единосъщен на Отца и Светия Дух (св. Йоан Дамаскин).

Следователно, обожението не е привилегия в духовния живот, а е целта на последния стадий на човешкото битие. Чрез богочовека Христос от „по образ“, човекът може да премине към „по подобие“, в което се състои обожението. В Христос била обожена цялата възприета от Бог Слово човешка природа. Съединявайки се със своя Божествен първообраз, всеки човек може да обожи и своя ипостас. Открито е лекарството за спасението и всеки страдащ може да го приеме и да се излекува.

Обожението на човека се нарича също и излекуване, защото човекът се лекува от смъртността и тлението и се освобождава от робството на дявола. В ранната Църква имало ереси, които учели, че Христос възприел човешко тяло и душа, но не приел човешки ум. Св. Григорий Богослов опровергавайки това казва, че Христос възприел човешката природа в цялата й пълнота и съвкупност“ - тяло и душа, ум и всички останали части на душата, защото в противен случай Той не би могъл да изцели целия човек. Това означава, че ако Христос не възприеме ума на падналия човек, умът би останал завинаги неизлекуван. „Това, което не е възприето, не е изцелено, а съединеното с Бога е това, което ще се спаси“.

Според св. Максим Изповедник, от сътворението на света съществуват пет разделения: на тварно и нетварно, на ангели и хора, на небе и земя и на рай (сетивния Едем) и вселена, на мъжко и женско. С Божията помощ и личния си подвиг, първият Адам трябвало да преодолее тези разделения. Това, което не успял първият Адам, било изпълнено от новия Адам – Иисус Христос. Господ не само поправил грешката на Адам, но предоставил на всеки човек възможност да се съедини с Него и да преодолее тези разделения.

11

Въплъщението на Христос се нарича още „кенозис“. Колко дълбоки и съдържателни са думите на св. апостол Павел: „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.“(Фил. 2: 6-8).

Унижението на Бог Слово трябва да се възприема като Божие „низхождение“. „Слиза при слугите Си с неизказано и непостижимо снизхождане”(св. Йоан Дамаскин). Приемайки образ на раб, т. е. плът, Господ слиза при човешкия род, не преставайки по непостижим за нас начин да бъде Бог. Той понижава Своето божество, за да стане вместим (св. Григорий Богослов). Характерни са думите на св. Григорий Богослов: „И съвършеният се унижава, унижава Своята слава, за да мога аз да вкуся от неговата пълнота“.

Синът и Словото Божие е винаги единосъщен на Бог Отец. Това е естествено, тъй като това равенство не е постигнато със сила. С въплъщението Си, Той приема човешката природа в цялата й пълнота, скривайки Своето божество. Предвечният Бог слиза при Своите раби „смири несмиряемо, несмираямата Си висота“ (св. Йоан Дамаскин). Великото тайнство на кенозиса може да бъде изразено само с апофатически изрази.

Кенозисът на Христос не се състои само в Неговото раждане в бедно семейство или в това, че бидейки съвсем малко дете Иисус преживял емиграция в Египет, гонения и много други трудности, но главно в това, че Предвечният Бог приел смъртната и подложена на страдания човешка природа. Възприемането на тварна природа от нетварния Бог или съединението на тварното и нетварното е всъщност това, което се нарича кенозис и обедняване на Христос.

Без понижението на Бога не би станало обогатяването - обожението на човека. Божественият кенозис ни показва истинската любов. Любовта е понижение, жертва, предаване на себе си и възприемане на другия. Затова доколкото човекът се просвещава и обожава, той се смирява и доколкото се смирява, дотолкова се просвещава и обожава.

12

Тъй като Словото Божие възприело цялата човешката природа, то напълно естествено било да възприеме и така наречените „естествени страсти” или „естествени нужди”. Христос възприел всичко, присъщо на човека, с изключение на греха.

Естествените страсти – това са независещите от нас и не представляващи предмет на свободния избор на човека нужди, които се влезли в нашата природа след грехопадението. Такива нужди-страсти са гладът, жаждата, умората, болката, плача, тлението, страхът от смъртта, смущението и вълнението, помощта от страна на ангелите и други. Сами по себе си тези страсти не са грях, а са следствие от греха.

Като възприел смъртно и подложено на страдания тяло, за да победи смъртта и дявола, Христос станал истински човек, а не призрак. Това е причината в Христос да присъстват и тези „естествени страсти”. Няма нищо удивително в това, че Иисус изпитвал глад, плакал, молил Бога за избавление от смъртта и т .н.

Но Христос не възприел „движението на семето”, което действа в мъжката природа. Обяснението е, че Той бил заченат чрез творческата сила на Пресветия Дух, а не от семе. „Движението на семето” е тясно свързано с половия инстинкт и има връзка с помислите, желанията, телесните борби и т. н. Христос никога не е имал подобни вълнения, защото „Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му”(1Петр. 2: 22). Помислите и желанията произтичат от греха и от страстите, но в Христос имало само естествени страсти. Когато Господ бил изкушаван от дявола, Той бил изкушаван отвън, а не отвътре (Той не бил борен от помисли) „защото отвън нападал лукавият, а не чрез помисли...”

Христос бил новият Адам, „единственото ново нещо под слънцето”, истински Богочовек и затова възприетите от него естествени страсти действали „по природа”. Христос живял като всички хора, напълно съответно на човешката си природа. Той изпитвал глад, жажда, плакал, уморявал се, но всичко това ставало тогава, когато Самият Той допускал в човешката си природа да се случват тези естествени за нея неща - „когато допускаше плътта да страда, както е естествено за нея”. Но естествените нужди действали в Христос и „свръхестествено”, защото не било възможно страстите на човешката Му природа да доминират над Неговата божествена воля. За Христос не съществувало нищо необходимо и зъдължително. Той изпитвал глад или жажда, когато искал, по желание се страхувал и по желание умрял. С други думи, „естествените страсти не властвали над Христос, както е при нас, а Христос властвал над тях” (св. Йоан Дамаскин).

И ако при достигналия обожение човек в моментите на съзерцание на Бога, спират да действат естествените страсти, като спират да действат дори телесните движения, то можем да си представим в каква още по-голяма степен това е било в Христос. Христос умрял заради човека, но умрял по Своя воля, когато Сам пожелал. Евангелист Матей казва: „и като извика с висок глас, изпусна дух”. Изтощеният от страшни мъки човек не може да извика силно. При страшните мъки на кръста, силата на Христос не свършила. Неговият дух не угаснал, както би станало с обикновен човек, който се намира на прага на смъртта и едва сдържа дъха си, но Христос умрял „като извика с висок глас”, т. е. с власт, която Той имал като Бог.

13

Вече няколко пъти казахме, че божествената и човешката природа се съединили в Христос ипостасно. Това съединение е непостижимо тайнство и ние, грешните, не трябва да размишляваме за нея. Само опирайки се на свидетелството на тези, които са достигнали обожение и са се сподобили с Божието откровение наши свети отци – боговидци, ние можем да дръзнем и да се опитаме да разгледаме тази истина по-подробно. И както пророк Моисей, достигайки богосъзерцание се сподобил да съзерцава множество страшни и непостижими видения, така даже в много по-голяма степен това станало с тези, които съзерцавали Бог в Новия Завет.

В ранната Църква имало различни еретици, които се стремили с помощта на логическото мислене и на светската философия да постигнат как са действали в Христа двете природи. Тези възгледи могат да се групират на две богословски мнения: несториански и монофизитски. Според учението на Несторий, двете природи на Христос, както и техните свойства са напълно различни. Несторий твърдял, че божествената природа не може да се съедини с човешката природа, защото те са напълно разнородни. От това произтича, че човешката природа просто „сякаш се прилепила“ към Божествената, както се съединяват две различни парчета дърво. Според монофизитите, при съединението човешката природа на Христос била погълната от божествената и следователно изгубила всичките си характерни свойства.

Опровергавайки тези две ереси, Църквата установила догмат, които гласи, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек! Човешката природа се съединила с божествената в ипостаса Бог Слово и Христос се познава в „две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“. Св. Йоан Дамаскин изразява тази истина със следните думи: „Не претърпял никакво преложение (изменение), нито смущение (сливане и смешение), нито разделение, но запазил свойствата и на двете природи“. Това означава,че след съединението в божествената ипостас на Бог Слово, всяка природа запазила своите природни свойства в цялата им пълнота.

Бихме искали да обърнем внимание на три ключови думи: неслитно, неизменно и неразделно и да ги разгледаме в светлината на учението на св. Йоан Дамаскин, тъй като в тях се крие дълбината на тайнството на Богочовека Христос.

Двете природи се съединили непреложно (неизменно). Това означава, че нито една от двете природи не се преобразувала в другата, т. е . не изгубила своите свойства. Когато Лазар умира и бива възкресен, Христос отначало плаче (действие на човешката природа), а след това възкресява четиридневния Лазар (действие на божествената природа). Така в Христос тварното си останало тварно, смъртно, видимо, подложено на осезание и описание, а нетварното си останало нетварно, безсмъртно, неописуемо и невидимо.

Думата „неслято“ изразява пълното отсъствие на каквото и да е било сливане или смесване между действията (енергиите) на двете природи. Лазар е възкресен не от човешката природа, като и небожествената природа плаче за него. Всички чудеса извършвало божеството, но не без участието на плътта, докато всичко унизително извършвала плътта, но не без участието на Божеството. Божеството предава своята слава на тялото, въпреки че самото то остава безстрастно и безучастно към страданията на плътта.

Тези две думи „непреложно“ (неизменно) и „неслитно“ необходимо трябва да се разглеждат заедно с думата „неразделно“. Тази дума означава, че връзката между двете природи е неразривна и неразделна. Всяка от природите действа в Христа, „имайки общение с другата“. В приведения пример с възкресението на Лазар, плакала и се вълнувала човешката природа, а божествената възкресила Лазар, но двете пребивавали в единение по силата на единната ипостас. Когато плътта била подложена на страдания, Божеството пребивавало с нея, но оставало безстрастно. Когато действало Божеството на Бог Слово, светият ум на Христос бил съединен с него, прекрасно осъзнавайки ставащото и вършеното.

По силата на ипостасното единение, Христос не правил „човешкото“ по човешки, заради едновременното си божествено битие, като не извършвал и „Божието“ по божий начин, тъй като едновременно бил и човек. Всичко това било следствие от ипостасното единение на двете природи в Христос. Така всяка от природите на Богочовека, действала в пълно общение с другата в единната ипостас на Бог Слово.

След ипостасното съединение на двете природи, продължила да съществува само (пак) една ипостас - Богочовекът Иисус Христос. Използвайки философския подход, Несторий твърдял, че всяка от природите има свое лице. Той настоявал, че тъй като в Христос се съединили две различни природи, в Него трябва да има две Лица (личности): божествена и човешка, които образуват нещо трето, което той нарекъл „лице на икономията (промисъла)“ или „номинално лице“. От това следва, че Лицето в Христос не може да се отъждествява с Лицето на Бога, нито с лицето на човека. Следователно, при разделението на тези две природи, това лице ще престане да съществува.

Църквата отхвърлила подобни еретически възгледи. Съединението на двете природи, станало в лицето на Бог Слово и Богочовека Христос, никога няма да престане да съществува. Св. Йоан Дамаскин казва: „Божественият Логос изобразил във плът своята ипостас“. Христос е съвършен Бог и съвършен човек, и следователно, трябва да Му се покланяме в неговото единство. Тъй като самото Слово Божие станало ипостас на плътта, ние се покланяме и на нея, т. е. и на плътта на Богочовека.

В Христа съ-съществуват две природи, без да изгубват при това свойствата си. Способността да съ-съществуват обаче, се отнася към божествената природа, тъй като по силата на тварността си божеството пронизва всичко тварно, но самото То е напълно трансцедентно. Природата на Божеството е подобна на слънцето, което ни дарява своята енергия (действие) и при това е абсолютно безучастно към нашите енергии (действия).

Съществуването на двете природи предполага съществуване на две енергии и две воли. Енергиите се отнасят към природите, а не към лицата, и действат с общото лице – ипостас на Бог Словото. Без божествената ипостас на Бог Слово са немислими нито природите, нито енергиите им (действието им).

14

Както казахме вече, христологичният догмат има особено значение, което се определя от връзката му с еклесиологичния, антропологичния и сотериологичния догмат. Най-малката промяна в него неминуемо ще повлече след себе си изменение в учението за Църквата, за човека и за нашето спасение. Църквата ще се превърне в обикновена религиозна организация или сдружение на хора, а човекът ще загуби целта на своя живот, защото неминуемо ще се отдалечи от истинския път към спасението.

Разглеждайки аспектите на христологичния догмат е необходимо да споменем и за незатихващата и до днес полемика относно термините „сложна природа“ и „сложна ипостас“.

Монофизитите твърдят, че при съединението на двете природи в Христос се образувала една, така наречена „сложна природа“. В тази перспектива се обосновава и оправдава учението за поглъщенато на човешката природа от божествената в момента на тяхното съединение. Този възглед обаче нарушава „непреложността“ (непроменимостта) на двете природи. „Сложната природа“, както казва св. Йоан Дамаскин, е нещо различно от изначалната (природа), затова тя не може да се смята за единосъщна нито с божествената природа, нито с човешката природа. За пример светията привежда човешкото тяло, което се състои от четири елемента: въздух, земя, огън и вода. След изграждането на тялото, то вече представлява нещо ново, което не е нито въздух, нито земя, нито огън, нито вода. И така, ако използваме за Христос израза „сложна природа“, тогава Христос не може да се счита за единосъщен на Отец по божество, нито за единосъщен на Своята майка и нас по човешката си природа. Следователно, ние не можем да наричаме Христос нито Бог, нито човек.

Св. Йоан Дамаскин – един от стълбовете на Православието, опровергава термина „сложна природа“ и вместо него въвежда друг – „сложна ипостас“. Но този израз трябва да се тълкува изключително в светлината на светоотеческото предание, иначе може да изкриви целия догмат.

До своето въплъщение тази ипостас на Сина и Словото Божие била „проста“, несложна, безтелесна, нетварна, неосезаема и неописуема. На Нея било свойствено всичко, което било свойствено на Бог Отец, с изключение на едно – начина на произход, тъй като Бог Отец Е „нероден“, докато Бог Син Е „роден“. Но след въплъщението тази ипостас /на Бог Слово/ станала „сложна“, т. е. съставена от божествената и от човешката Му природа.

Така едната ипостас на Иисус Христос (състояща се от две природи) е нетварна „по божество“ и тварна „по човечество“, невидима „по божество“ и видима „по човечество“.

Ако отхвърлим израза „сложна ипостас“ и признием наличието на две природи в Христос, неминуемо ще изпаднем в несторианство, а ако признаем изменението и сливането на двете природи, ще приемем монофизитството.

Изразът „сложна ипостас“ може да бъде изтълкуван и като ерес, ако го разберем като образуване на една ипостас в резултат на съединението на двете или ако признаем съществуването на една ипостас от две природи.

Но когато в православното предание става дума за „сложна ипостас“, се има предвид не само ипостас, образувана „от две съвършени природи“, а и ипостас, действаща и познаваема „в двете природи“. По такъв начин, ние не изпадаме нито в несторианство, нито в монофизитство.

15

В един от тропарите на рождественската служба се пее „Тем Тебе приносим и мы паче именнаго даннословия православного богатство богословия“. Въчеловечаването на Словото Божие се прелага не за благородни размишления или чувствено-сетивен и психологически анализ. Подобни размишления могат да донесат някаква полза в съответствие с физическата и психологическата възраст, но тайнството на въплъщението на Бог Слово трябва да се разглежда изключително в духа на православното богословие. И как може да бъде иначе, тъй като такива неща като съединението на Божествената и човешката природа в ипостаса на Бог Слово или обожението на човешката природа са неподвластни на човешкия разум по своето естество.

В заключение трябва да обърнем внимание на четирите етапа на личностното преживяване на този велик празник – митрополията на всички Господски празници.

Първи: Пещерата, в която се родил Христос е образ на Църквата. Св. Атанасий Велики казва образно: „Пещерата, където родила Пресветата Дева е образ на Църквата. В пещерата, жертвеник били яслите, свещеник бил Йосиф, клирици били мъдреците, дякони били пастирите, свещеници били ангелите, архиерей - Господ, престол - Дева Мария, чаша - гърдите на Приснодевата, покров - въплъщението, рипиди – херувимите, дискос – Светият Дух, покров – Бог Отец, който покрива всичко и всички със Своята сила и мощ“.

Църквата това е осветеното тяло на Богочовека Христос. То било износено в утробата на Пресвета Богородица, преобразило се, пострадало, било разпънато, възкръснало и се възнесло на небесата. На всяка Литургия се извършва това велико тайнство, в което ние имаме възможност да участваме и да приемаме Христовата благодат. Както Църквата не е обикновена човешка организация, така и Божествената Литургия не е обред, който се извършва във възпоменание на Христос и за удовлетворение на нашите емоционални преживявания.

Втори: Божествената и човешка природа са съединение завинаги в ипостаса на Бог Слово непреложно, неслито, неизменно и неразлъчно. И тъй като във всички векове съществува Богочовекът Христос, човешката природа вовеки пребивава неразделно с божествената природа, а това значи, че и ние във всеки момент можем да се причастим с обожената плът на Бог Слово. Вкусвайки обоженото Тяло и Кръв Христови, ние ставаме „съ-телесни“ и „съ-кръвни“ на Христос.

Трети: Покланяйки се на великото тайнство на въчеловечаването на Словото Божие, и главно причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, ние трябва да „надхитрим“ Ирод, както направили мъдреците. Евангелист Матей казва, че „като получиха насъне откровение да се не връщат при Ирода, те заминаха по друг път за страната си“ (Мат. 2: 12).

На еврейски името „Ирод” означава „кожен“. Затова св. Никодим Светогорец казва, че трябва да надхитрим мисленето и похотите на плътта, да измамим мисления дявол, който всячески се опитва да ни попречи да възхождаме (чрез добродетелите) по пътя към спасението в страната, която се нарича Рай.

За постигането на тази цел е необходимо непрестанно участие в тайнствата на Църквата и лична аскеза. Тези, които водят аскетичен живот се сподобяват и да се съединят с Христос в тайнствата.

Четвърти: Когато участва в тайнствата на Църквата и води аскетичен живот, според духа на Православното предание, човекът усеща и в личния си опит преживява всички духовни събития на божественото въплъщение. Св. Симеон Нови Богослов казва, когато човекът очисти своето сърце и се просвети, приема вътрев себе си Христос и усеща неговото младенческо пулсиране и движение. Христос се зачева вътре в него, ражда се чрез добродетелите и тогава човекът преживява всички тези събития в дълбините на своето битие.

Разбира се, божествената и човешката природа са съединени ипостасно изключително в Христос. Преживявайки обожение, човекът приема в своята природа Божията енергия, става член на тялото Христово, сподобява се да осъзнае начина на действието на Божията благодат в човешката си природа и осъзнава истинското значение на кенозиса и на обожението на човешката природа.

Целта на въплъщението на Второто Лице на Пресветата Троица било обожението на човешката природа. Ако ние не живеем в перспективата на обожението, това означава, че за нас Христос сякаш въобще не се е въплъщавал.

Септември 1994

превод Борислав Аврамов

 

 

Още от Събития

Да станеш Йоанов

18.08.2018 г. | Пенка Христова | Събития

И когато, след като се покланят на гроба на светеца и изчитат акатиста му, трябва да се разделят, чуват заключителните думи на отец Ангел, който им казва, че те вече са Йоанови. А щом са Йоанови, то значи са Христови... Честит празник!

Да възпеем Майката на света

01.08.2018 г. | Архангел.бг | Събития

О, Майко на Словото и Дево, освободи ме от трудности и беди. Пресвета Богородице, спаси ни! С тези думи започва Молебният канон на Пресвета Богородица, с който Църквата ще възпява Божията Майка през започващия днес пост.

140 години свобода

26.07.2018 г. | Архангел.бг | Събития

Към официалното програма, организирана в чест на 140-та годишнина от освобождението на Варна, Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил” добавя още едно събитие – традиционната изложба от детския пленер „Колко са чудни делата Ти, Господи!”...

Какво се случва в центъра