Пурпурният остров

11.04.2016 г.
сн. Куклен театър Варна
Автор: Тодор Ялъмов

Всяко представление (досега) на Варненския куклен театър е празник (за мен). Отдавна трупата му превръща салона в храм - всеки път, в който се срещнем. Този театър е моят театър.

Но не си мислете, че  само ще ги хваля. Напротив, ще ги критикувам. Че не идват по-често в София. Че все още не излизат с драматична пиеса за възрастни на международния театрален пазар. Че вдигнаха толкова високо летвата, че дори пиесите (например, новата “Отело” на Иван Урумов) на домакините им от Театър “Българска армия”, някога безвъпросно най-добри в страната, са по-слаби.

“Пурпурният остров” е специален жест на Теди Москов към всеки един от актьорите. Жест, който не виждаме в “Каквато ти ме искаш” (по Луиджи Пирандело) в Народния театър и дори в “Професия лъжец” (по Джани Родари) на ДКТ - Варна. Едва ли това е реверанс към Гергана Господинова (Лидия Ивановна/лейди Гленарвън в “Пурпурният остров”), която заменя Екатерина Василева от състава на “Професия лъжец”. Ролите са колкото на Булгаков и на Теди, толкова, че и повече - на всеки един от актьорите. Репетициите на Теди (доколкото знам) винаги са по-скоро измислици, импровизации и игри на стъклени перли, отколкото трениране на сценария. Но този път имам усещането, че Теди не е бил нито в ролята на композитор, нито на диригент, а на подхвърлящия мотив в джаз банда, която бива разработена от останалите. А че са сплотен отбор е ясно – не само акьорите и режисьорът, но и авторите на костюмите и сценографията (Свила Величкова) и музиката (Антони Дончев). Впрочем, не знам дали сте си избирали постановка по сценографията, но по всичко изглежда, че присъствието на Свила е отличен атестат.

Вера Стойкова (Генадий Панфилович) играе себе си – директор на театър, разпънат между безпаричието, необходимостта да се съобразява с властово-роднински и любовни взаимоотношения, снизходителността към изчакващите пенсионирането си актьори и собственото си желание да бъде жрец в храма, а не само уредник. Това е най-добрата роля на Вера, която съм гледал. Не само заради скорошния паралел с ролята на дожа (на Мимоза Базова) в „Отело” на същата сцена. И макар да няма награда за най-добър директор на театър, мисля, че тя заслужава такава. Включително защото ДКТ – Варна е най-големият износител на театрално изкуство от България. Включително защото е иноватор (например, с последната копродукция с русенската опера и балет). И защото за пореден път демонстрираха, че кукларите са и първокласни драматични артисти. Вероятно и в други куклени театри има актьори, които могат да играят класически драматични роли, но засега не съм видял друг директор, който да им позволи да летят така. Браво на Вера!

Сценичните превъплъщения на Красимир Добрев (Василий Димогацки/Кири-Куки в тази пиеса) са толкова разнообразни, колкото и житейските му. Красимир е повече себе си в ролята на сърдития чичко от “Малки вълшебници” или на Нелъжино от “Професия лъжец”, но във Василий той е повече Теди Москов. Пелтеченето е алегория на невъзможността на Теди да говори с искащите безплатни пропуски големци, с бездарните актьори и чалга-публиката. Освен автор на текста и Кири-куки, Красимир играе и сценограф, превръщайки бюрото на Генадий в колиба, кораб, остров, трон. Иначе, диалогът ни информира за наложилата се практика за справяне с безпаричието с помощта на колажната сценография. В живота Красимир ще ви оправи колата, ще бъде аниматор на рождения ден на детето ви, на корпоративно събитие или фестивал в родната му Каварна, или поне преди модерно-лявата частушко-герберка да смени Кметъла. А в театъра Красимир е и режисьор. В момента върви неговата версия на “Сиводрешко и Бързобежко” на Леда Милева. Макар и да привиждам в Красимир Теди, героят му в “Пурпурният остров” не е режисьор, а автор, чийто текст и идея биват смляни – от Генадий Панфилович, от Сава Лукич (Галин Гинев) и от самите акьори.

Но, всъщност, това е и моята представа за режисурата на Теди – той е по-скоро автор на нови произведения по мотиви от известни други. Авторството му е на ниво сценарий, който има и литературна стойност. Най-добрите съвременни диалози, които съм чел в скоро време. Ето тук ми е и следващата критика към ДКТ – Варна и задочно към Теди. Вероятно за театралите сценариите му едва ли са тайна, но за широката публика ще бъдат бестселър. И ще бъдат прекрасно допълнение към представленията. Това е дълг на театъра към публиката. Той си харесва сценария и е ужасно критичен към актьорите и обстоятелствата, които му го променят. Но, моделирайки тези промени, съобразявайки се с особеностите на всеки, получаваме един шедьовър. При скулптурите вече е стандарт да се правят изложби не само с крайните продукти, но и с рисунките, които първоначално не са предназначени за публиката (спомнете си изложбата на Роден в София през 2014 г., например). Единственият случай в България на продажба на сценарий беше на Том Стопардовата “Розенкранц и Гилденщерн са мъртви” по време на гостуването на Английския Кралски театър в София. Убеден съм, че сценариите ще бъдат купувани и от хора, които не са ходили (още) на представленията.

Има нещо много булгаковско в Теди Москов. И не само заради разсъжденията им за нищетата в театъра (след онази революция и след нашата не-революция), не само заради несиметричността в отношенията им с властта и публиката, а и заради всичко около “Майстора и Маргарита” (поставена от него на същата тази сцена през 1997 г.). Москов отдавна обмисля “Пурпурният остров”. Поне от 2011 г., когато е близо до договор с Народния театър (мисля, че Вера Стойкова, а и Теди Москов трябва да са доволни, че не се е получило тогава, защото иначе нямаше да се получи шедьовърът сега). Изборът на куклен театър за реализацията на “Пурпурният остров” е зареден със символи, които може и да са непознати на широката публика, затова искам да ги споделя.

По време на социализма връзкарите в по-голямата си част са влизали във ВИТИЗ за драматични артисти и другите – щат не щат, влизат да учат куклено изкуство. В това число и партийно неблагонадеждните. Цензурата пък се е отнасяла със снизхождение към критичните постановки с кукли (и филми за деца). Неслучайно майката на Теди (Рада Москова), след като има сблъсък с цензурата и бива забранена като поетеса, пише детски пиеси и става драматург в кукления театър. Подобни съдби имат и други режисьори.

“Пурпурният остров” е пиеса за цензурата, която по Радой Ралиновски ни се причува като “ура”, за ограниченията, които гранясват свободата. Куклените актьори и режисьори винаги (особено в пиеси за възрастни) проблематизират свободата на куклата (и на актьора) от актьора (от всички около него). Използват предметни метафори (пишещата машина като акардеон) не само за да оптимизират декора и логистиката му, но и да привнесат нови смисли. И винаги играят. Често дори не за публиката, а един за друг. Подадените в повече или спестени реплики са вътрешна игра, която може да се хване само ако гледате спектакъла няколко пъти, ако имате сценария или вътрешна информация. Все още са малко театрите, режисьорите и актьорите, които целенасочено правят спектакли за многократно гледане, а би си струвало. Много деца (а и възрастни) с удоволствие гледат един и същ филм по няколко (дори десетки) пъти. Мечтая си и за интерактивен театър, в който публиката участва в правенето на спектакъла повече от планираните ръкопляскания.

Първа, генерална и последна репетиция на постановка, която никога няма да бъде играна – това е спектакълът. Сюжет, колкото абсурден, толкова и учудващо реалистичен. Пиесата на Георги Марков “Комунисти”, специално написана по поръчка на Тодор Живков, почти като поръчката на Сталин към Булгаков, бива спряна преди премиерата си (и тогава той напуска България). Сроковете при нея, като в пиесата, в постановката са абсурдни (и Хайтов затова отказва поканата да я напише той). Останалото е богатство на взаимоотношенията и психологизъм, в който обвиняваха и Марков.

За всекиго има по нещо в пиесата – любов и изневяра, завера и манипулация, рутина и умора, злободневни скечове и виртуозен хумор от всичко, дори от музиката/имената на нотите.

4 април 2016

https://www.facebook.com/puppetheateria

 

Още от Култура

Българската кирилица като знак за идентичност

27.05.2017 г. | Красен Кръстев | Култура

Настоящият материал е в подкрепа на инициативата „За българска кирилица”, тръгнала през юни 2014, която цели да популяризира особеностите на българската кирилица сред широката публика и да изясни разликите в графичната идентичност на българските знаци на кирилицата. Дебати около българската кирилица е имало още с нейното...

Сълзата на покаянието

20.03.2017 г. | Стилиян Чилингиров | Култура

Отшелникът Иоан обсени с длан очите си и погледна по урвата надолу. Редкият планински въздух не можеше да задържи слънчевите лъчи, нито да намали силата им, затова те падаха тежко върху сипеите на урвата, забиваха се в тях и сякаш отново припламваха. Мъчно беше да се погледне надолу. А сега там пълзеше човек, той посягаше към мурите с...

Георги Господинов: Да си дадем бъдеще

04.01.2017 г. | Геновева Радева, Даниел Чипев | Култура

През 2016 г. писателят Георги Господинов стана носител на швейцарската награда „Ян Михалски” за романа „Физика на тъгата”, а за превода на книгата на английски получи отличие в САЩ. Номиниран е за международната дъблинска литературна награда. По негов разказ е анимацията на Теодор Ушев „Сляпата Вайша”,...

Какво се случва в центъра