Като психотерапевт гледам на пандемията като на рискова ситуация, която може да отключи много тревожни състояния и преживявания за уязвимост – здравна, финансова, психична – или за депресивни състояния, или импулсни реакции на отричане и бунт, често използвани като защитни стратегии за „справяне”.
Върху такъв фон в съзнанието на човек се актуализират с особена острота екзистенциалните въпроси за смъртта, за смисъла, за самотата (и съответно – за споделеността, доверието, подкрепата, заедността), за свободата (и съответно – за отговорността). И човек може да започне да изпитва тежки емоции като страхове, съмнения, обреченост, безнадеждност, вини, принуденост или неприязън, отричане и отхвърляне.
- Какво следва да бъде отношението на християните към това изпитание и какво да е поведението ни?
- Ако един човек е приел Христос в сърцето си и е избрал Христос за своя Истина и свой Път към собственото спасение, отговорът на този въпрос се подразбира: отношението и поведението ни би следвало да е като при всяко изпитание, което животът ни поднася по Божие допущение. Да се справяме така, както Христос се е справял на Планината на изкушенията. Да обезсилваме разрушителните лукави пориви, като поемаме лична отговорност за всичко, което зависи от нас, за да излезем на светло.
- Разпространението на COVID-19 у нас и хаосът в системата на здравеопазването води до усилване на страховете у хората. Не са малко онези, които не могат да се справят с този страх – какъв е вашият професионален съвет към тези хора?
- По принцип страхът не е нещо, което трябва да си забраняваме и потискаме, за да не го изпитваме. Страхът не случайно е даден на човека – той е важна емоция, която ни кара да предприемаме адекватни действия при реална актуална заплаха за здравето и живота ни. При една разумна преценка на реалната ситуация страхът е този, който ни предпазва от безразсъдно поведение, с което можем да изложим себе си и хората около себе си на неоправдан риск.
Когато обаче се появи преекспониран страх – страх, който е ирационален, т.е. следствие от катастрофични мисли, неоправдани предположения, свръх-генерализирани и произволни умозаключения, тогава емоцията става необуздана, „предъвкването” на тревожни мисли взема връх над човека и това може да го доведе до емоционално изтощение и дори до отчаяние. Това състояние парализира силите и волята и води до себеразрушителни поведения вместо да ни предпазва адекватно.
Някои хора дори започват да придават на тревоженето магическо значение – страхуват се да спрат да се страхуват. Те започват да вярват, че ако не се тревожат, няма да са подготвени да предугадят катастрофата и навреме да я предотвратят. Заедно с това обаче започват да се тревожат и от самата тревога – страхуват се, че няма да могат да понесат тревогата и ще полудеят. И така се вкарват в омагьосания кръг на една перманентна тревожност, която от своя страна може да бъде придружена и от панически атаки.
А всичко започва с една (на пръв поглед) незначителна тревожна мисъл – автоматична мисъл, изплъзнала се сякаш между другото. И върху тази мисъл постепенно се наслагват тревожни значения, които водят до тревожни предположения, които пък предизвикват нови тревожни представи и значения… И преди да разберете какво се случва, в съзнанието ви вече се прожектира цял филм на ужасите… А в този филм вие сте главният герой, притиснат от ужасни обстоятелства, и сте най-уязвимият, крехък, безсилен и неспособен да се справи с нищо човек.
Ако се стигне дотук, на човек вече ще му е необходим не просто добър съвет, а професионална намеса, за да се овладее състоянието на свръх-тревожност, което разстройства цялостното му съществуване.
- Затварянето в домовете – било поради лични страхове или в изпълнение на препоръките на здравните власти – е голямо изпитание за хората. За какво трябва да си даваме сметка, когато оставаме за по-дълго време у дома? Кои са основните проблеми, с които трябва да се справим?
- Затварянето у дома поставя пред човек въпроса за принудата и избора. Как ще погледнем на тази мярка за справяне с пандемията: като поемем лична отговорност и осмислим по нов начин времето, прекарано насаме със себе си и с близките си или като потънем в скука, самосъжаление, негодувание и обвинения на другите, на властите, на системата и т. н. Въпросът е: можем ли в тази проблемна ситуация да открием нови възможности за самите себе си и за отношенията с другите, с важните за нас хора?
- Мнозина християни се изпълват с чувство за вина, тъй като не могат да участват в църковния енорийски живот, както преди. Какъв е вашият съвет?
- Моят съвет е да си дадем сметка какво е значението на чувството за вина, което ни връхлита, и дали тази вина не е израз на изкривената ни или на някаква абстрактна представа за отговорност.
Всяка емоция, която изпитваме, има своето значение. На нас ни е дадено да изпитваме вина, когато имаме съзнание за неспазена конкретна отговорност. Ако отговорността пред Бога и ближните ни изисква конкретни действия, които зависят от нас, като социална дистанция, въздържане от посещения в храма (поради това, че храмът е твърде малък, не може добре да се проветрява и няма възможност за необходимата социална дистанция или по други причини), тогава чувството за вина, че не посещаваме храма, е неоправдано, защото е неадекватно на реалността.
Вместо да изпитваме подобна ирационална вина, ние можем да спазим своята отговорност пред Бога и ближните си, като предприемаме неща, които зависят от нас и са в наша власт, за да участваме активно (но по друг начин) в литургиите, на вечерните служби и в енорийския живот въобще. Можем, например, да направим списък, по който да идваме на службите, редувайки се по график, а през останалото време да следим литургиите, които в неделя се излъчват по телевизията. Или да организираме предаване на службите от своя храм по интернет в домовете на енориашите. Можем да помагаме на свещениците си и един другиму в енорията по всякакви начини, които са по силите и възможностите ни, като организираме активно онлайн общуване в обща група.
Стига да искаме, ние можем да бъдем отговорни по начини, които са в наша власт и зависят от нас. В противен случай чувството за вина е неоправдано и безполезно.
- Как човек да се справи с чувството за страх, че може да зарази близките си или другите енориаши, или пък свещеника? А с чувството за вина, ако все пак е станал причина някой да се зарази?
- Страхът, който ни кара да се държим отговорно, за да не заразим себе си и хората около себе си, е важна и необходима емоция и няма нужда да се справяме с нея по друг начин, освен да предприемаме превантивни стратегически действия, полезни за ограничаване и предотвратяване на заразата.
За вината вече говорихме. Важно е да правим разлика между конкретна и абстрактна отговорност, между адекватна и неадекватна на нашите възможности отговорност, т. е. да не си мислим, че можем да носим отговорност за неща, които не са в наша власт и не зависят от нас. Също така е важно да имаме съзнание за разликата между спазена и неспазена конкретна отговорност за нещо, върху което имаме власт. Затова е добре да знаем, дали имаме достатъчно аргументи, че нещо е в моя власт и мой личен контрол, за да мога да нося отговорност за това и съответно – вина, ако не съм я спазил.
За да завърша, искам да цитирам моя духовен наставник, о. Василий Шаган, който беше заразен и много тежко преодоля тази коварна болест, а понастоящем преживява и тежък пост-ковид синдром. Ето какво написа той в групата на нашата енория: „…Скъпи мои, енергията на притеснението и страха превръщайте в молитва и упование на Бога. Тази болест е Божие изпитание и ни учи, както никога, на чиста вяра, надежда и на любов, която е най-главното и най-освобождаващо чувство за смисъл, търпение и радост – въпреки всичко. Вярвам, че всеки поотделно и всички заедно като общност ще минем през това изпитание и ще станем по-истински. Да се молим един за друг, да се подкрепяме с дела и за всичко да се надяваме на Христос. Обичам ви”.
Източник: Двери.бг
Фотографиите, използвани в публикацията, са от албума „Нашия живот в условията на изолация” - финално представяне на курса по фотография „Вярата на фокус”, 2020 (вж. Тук)
