Петъчни мисли срещу Преображение

Утре е Преображение, празник, който идва за мен внезапно насред ваканционното спряло време на август.

На Преображение Господ взел трима от учениците си и станал в Славата си. За да ги отвлече от унинието им. За да побеседва с Мойсей и Илия за предстоящите доброволни страдания. За да видят учениците, че в бъдещето може да се влезе през вярата. И въпреки страха си – да чуят истинския Глас. Избраните трима свидетели са имали Христос до себе си, който им казал „Не бойте се!”.

Защо е това пре-образяване? Не е ли по-сигурно да стоя на едно място, мислейки си, че е моето? Не съм чак толкова глупава и на моменти се досещам, че май това стоене е връщане назад. Уж страхът ми е виновен, сковава ме. Аз ли съм го избрала? Чета позитивни четива, според които животът принадлежи на движението, на усилието да крачиш осъзнато.

На Преображение в църквата се освещават плодовете, материалното, което е в-дъх-нато. Плодовете на благодатната промяна. Разбрала съм и дори мога да посъветвам някого: има смисъл в идеята за промяна. Може да очаквам награда във вид на сочен и най-различен плод. Каквото и да ме е обезсилило, то няма да ме остави да се отпусна сама. Никога, ако не се реша. Но няма как да се реша на това без Бога. Той води промяната.

Страхът ме кара да страня от развитието на нещата, да предпочитам да запазя неясното и крехко статукво. С други думи – лъжата. Че мога да съм вечна заедно с петстотинте си предразсъдъка. 

Да, искам да ме обича/т/, каквато съм, но няма да е честно да остана такава. Избирам да се движа. Господ утешително казал „Станете, не бойте се!”.

Няма как едновременно да спиш и да чуеш гласа на истината за себе си. Да си мислиш колко великодушно си пропуснал облака да мине покрай теб.