Прародителският грях

20.08.2017 г.
Прародителският грях на Адам и Ева, катедрала в Орвието, Италия
Автор: протойерей Йоан Романидис

Представяме на Вашето внимание откъс от книгата Прародителският грях от отец Йоан Романидис. Книгата беше публикувана за първи път в Гърция, преди половин столетие. Тя стана и продължава да бъде широко приветствана в богословските школи в Гърция и от Православната църква в страната. В много страни тя се признава за първостепенно по стойността си изложение на опозицията между православната светоотеческа традиция и схоластицизма. Книгата ще бъде представена в рамките на предстоящата Седмица на православната книга, която ще се проведе във Варна от 4-ти до 9-ти септември тази година.

В нашето изследване на космологическите и антропологичните предпоставки на разглеждането на прародителския грях, в периода от новозаветно време до св. Ириней, ние открихме доктринални предпоставки относно Бога, света, сатаната и човека, които представят прародителския грях по начин, крайно различен от този на Августин и на Запада. Тук ще обобщим главните положения на това различие.

1. Видяхме, че в мисълта на богословите от този период отсъстват присъщите на Запада евдемонистични концепции за Бога, света и човека, в които Бог желае и действа по Своята същност. При богословите от разглеждания период, както и сред Гръцките отци изобщо господства учението, че божествената същност остава винаги неизменна и несподелима, защото действителните връзки на Бога със света не са по същност, а само по Неговите нетварни енергии и в ипостасното единение в Христос. Ето защо, Този Бог, Който откриваме в Светото Писание и при Гръцките отци, остава абсолютно свободен. Той не изпитва какъвто и да било недостиг и е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес.

2. Човекът не е сътворен съвършен според западния модел на един Бог, Който е по природа любов и „блаженство” [εὐδαιμονία], а точно обратното: човекът е сътворен само относително съвършен, за да стане съвършен като Бога, Който е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес – Бога на Светото Писание и православието.

3. Следователно, при авторите от този период и въобще в гръцката светоотеческа традиция безизходицата, създадена от Августин, а именно – че първите човеци въобще са могли паднат в грях, при положение, че – като съзерцаващи божествената същност – е трябвало да бъдат съвършени във всичко, не съществува.[1] Макар Августин и като цяло Западът да разглеждат прародителския грях просто като отпадане или отклоняване от състоянието на съвършенство, както ранните, така и по-късните православни богослови разглеждат грехопадението не просто като отпадане от първоначалното състояние на относително съвършенство, но и отпадане от пътя на нравственото усъвършенстване и на обòжението.[2]

4. От съчиненията на първите християни отсъства и космологията на Августин и въобще на Запада, съгласно която Божията справедливост е универсално присъстваща, господстваща реалност. Докато за Августин падането на човека в ръцете на дявола и на смъртта е по Божията воля и правда, защото всички хора са съучастници във вината на Адам, сред авторите от първите две столетия господства есхатологичното схващане за справедливостта, според което Бог не иска сегашните неправедни действия на сатаната и на човека, но ги допуска, така щото тези, които ще бъдат спасени, да могат да бъдат изпитани и усъвършенствани посредством изпитанията и защото най-много от всичко Той желае свободата на Своите разумни творения. Така че Бог, дори и под формата на налагащия наказание, не е причина за господстващото като паразит в света зло. Точно обратно: причините за тленността и смъртта са, на първо място, дяволът и, на второ – продължаващото съдействие на човека с него, което въвежда злото поради откъсването на човека от Бога. В сегашния век управлява неправдата. И, поради тази причина „този век и бъдещият са врагове”.[3]

5. Веднъж щом идеята, че тлението и смъртта представляват Божие наказание за цялото човечество, бъде възприета, горната безизходица се превръща вече във въпрос за предаването на това наказание към наследниците на Адам. А подобни предпоставки налагат необходимостта от защита на Божията благост, което става чрез приписване на вината за грехопадението на всички човеци. За авторите от изследвания период обаче подобна тема никога не възниква, просто защото, както видяхме, смъртта не е от Бога, а е позволена от Него, но не поради някаква склонност към възмездие на божествената правда, а точно обратното – поради божественото състрадание към човека.[4] Смъртта е справедливо наказание единствено за неправедните.

6. Признаването на смъртта за наказание от Бога за всички човеци повдига още и неразрешимия проблем за сегашното състояние на човека в греха. Сред Гръцките отци съществува становището, че смъртта – на душата и на тялото, което означава лишаване от божествената благодат, – е това греховно състояние,[5] от което, при подбуждането от демоните, извират всички лични грехове. Ако смъртта беше от Бога, тогава отново Той щеше да бъде причина и за греха. Докато обаче за Гръцките отци подобен проблем не съществува, тъй като те подчертават, че Бог не е създал смъртта, за Запада несъгласията между римокатолици и протестанти върху този проблем продължават. Първите, за да избягнат грешката на абсолютното предопределение, приемат, че след грехопадението човешката природа е останала същностно незасегната от греха, докато вторите изобщо възприемат, че за човешката природа последиците от грехопадението са били толкова тежки, че без божествената благодат човекът дори няма и способността да желае онова, което е добро.

Имайки предвид тези шест точки, както и всички останали въпроси, засегнати в настоящото изследване, сега вече можем да продължим по-нататък с представянето на прародителския грях – така, както са го разбирали богословите от разглеждания от нас период.

1. Първоначалното състояние на човека и грехопадението

Бог е създал Адам и Ева като деца, и ги е поставил в рая. Там те са имали като източник на живот животворящия Дух и са били в общение с живоначалната Троица. Бог им е бил дал заповедта, за да могат с времето постепенно да се усъвършенстват и да достигнат до безсмъртието и обòжението. В съответствие с това – макар и те да са били създадени, имайки като свой потенциал образа и подобието – от тях се е изисквало да станат по образ и подобие – посредством духовен труд и чрез свободната си воля. Това усъвършенстване предполага неегоистична любов не само към Бога, но още и към своя ближен.[6]

За да защити първите хора от опасната и преждевременна употреба на дървото на познанието, „защото познанието е добро тогава, когато се използва благоразумно”,[7] Бог им е заповядал да не вкусват от него, докато не напреднат в усилията си към своето усъвършенстване и не възраснат в достатъчна степен. По внушение на дявола обаче те престъпват заповедта и отпадат от пътя към съвършенството. Смъртно ранени, те вече не могат да достигнат безсмъртието и обòжението и, изгубили животворящата благодат на Светия Дух, стават мъртви по душа. Сатаната желае да ги убие и телесно, ала няма силата за това [Ἤθελεν ὁ πονηρὸς νὰ θανατὼσῃ καὶ σωματικῶς τοῦς πρωτοπλάστους ἀλλὰ δὲν ἴσχυσε].[8] Чрез Каин обаче той успява да предаде праведния Авел на смърт и с това телесната смърт влиза в света. Със съдействието на неправедните и на останалите ангели, които са паднали заедно с него, дяволът разширява своите действия в света и в негово лице грехът започва да царува. Чрез греха смъртта навлиза в света и се укрепва в своето господство. Бог позволява смъртта и разложението на човека, така щото, от една страна, злото да не може да стане вечно, а, от друга – Той да може да го сътвори отново във възкресението и нещо повече – да може чрез гледката на смъртта да даде на човека възможността да се покае и да бъде изпробван чрез изпитанията.[9]

Според авторите от изследвания период и всички Гръцки отци Бог е живот или само-съществуване [ζωὴ ἢ αὐτοζωή], докато човекът не е живот, а само участва в живота и, следователно, едно нещо е човекът, а друго нещо – неговият живот. Човекът участва в живота благодарение на творческата и животворна нетварна Божия енергия. Участието обаче в тази животворяща Божия енергия може да се превърне в постоянно само чрез нравствено усъвършенстване, тъй като само онова, което е съвършено, може да стане и истински безсмъртно. След грехопадението животворната енергия на Бога, даваща на човека нетление, става постоянна само чрез спасяващата енергия на Христос. Въпреки факта, че сатаната и неправедните ще съществуват вечно в ада, това не означава, че те са по природа безсмъртни или че те участват в божественото безсмъртие. Наказанието на неправедните и, следователно, вечното им съществуване в ада са едно, а безсмъртието на праведните – друго.[10]

Първите човеци са били създадени без какъвто и да било недостатък или дефект. Чрез нарушаването на заповедта за духовния труд [περὶ πνευματικῆς ἀσκήσεως] обаче те са били наранени [ἐπλήγησαν] от сатаната и се отклоняват от своето първоначално предназначение. Така те не успяват да достигнат до съвършенството и до безсмъртието или, с други думи – до обòжението. Поради внасянето на греха от сатаната сред хората процъфтява неправдата. Въпреки че предназначението на човека е било да обича Бога и своя ближен по неегоистичен начин, поради внушенията на злите духове и със своето собствено съгласие човекът изоставя любовта си към Бога и към своя ближен, сменяйки неегоистичната любов с егоистичната любов, на която е присъщ страхът. Така, човекът се превръща в индивидуалист и егоист. Той е лишен от общение с Бога, в Светия Дух, и връзките му с неговия ближен са изкривени. Липсата на общение с Бога и с ближния в неегоистичната любов означава липса на нравствено усъвършенстване. Липсата пък на нравствено усъвършенстване представлява липса и на истинско безсмъртие на душата, а резултатът от това е тлението и смъртта на тялото. Отделянето от Бога, следователно, е смърт. Което означава, че Бог не е създал смъртта. Причините за смъртта са, на първо място, сатаната, и, на второ – самият човек.

2. Предаването на смъртта

Ние вече видяхме, че състоянието пред Христос на пребиваващите във властта на тлението и смъртта праведници се разглежда от Отците и писателите от изследвания период като несправедливо и временно поробване от дявола, допуснато от Бога поради Неговото милосърдие, „така щото злото да не стане вечно” и човекът да може да бъде изпробван и да се покае. Единственото изключение от това поробване е Иисус Христос, роден от Девата чрез Светия Дух. От това става ясно, че предпоставките на богословите от онова време относно грехопадението и спасението клонят решително на страната на теорията за традуционизма (traducianismus).[11] Приемането на теорията за креационизма (creationismus)[12] пък би внушавало, че Бог е причината и за поробването на човеците от смъртта и дявола – нещо, което би обезсилило основанията за раждането на Христос от Девата. При все това обаче не е възможно и да наложим върху мисълта на богословите от разглеждания тук период една едностранчива традуционистка теория.

И двете теории – на традуционизма и на креационизма – имат за предварително условие идеята, че, като управляван от създадени природни закони, светът е независим от непосредственото действие на нетварните Божии енергии – нещо, което не съвпада с възгледите на богословите от изследвания период.[13] Съгласно тези теории, съществуват две възможности: или душата се привежда в съществуване заедно с тялото, независимо от каквото и да било непосредствено Божие действие, или се сътворява непосредствено от Бога, по някакъв начин, независим от родителите, и се съединява с тялото, съгласно с вече сътворени природни закони.[14]

Ако божественият промисъл [ἡ θεία πρόνοια] е действително нетварна енергия на Бога, която поддържа и дава живот, не косвено, – посредством сътворени природни закони, – а непосредствено, от това е достатъчно ясно, че не само душата, но също така и тялото дължи съществуването си на – съ-действащата с родителите – непосредствена творческа енергия на Бога.[15] Бог „те е произвел от небитие към битие. Защото, в случай че твоят баща и твоята майка не съществуваха, ти още по-малко щеше да съществуваш. И те е изваял от неголямо количество влажна същност [ἐξ ὑγρᾶς οὐσίας μικρᾶς] и най-незначителна капка [ἐλαχίστης ρανίδος], която също някога не е съществувала; и довел те е Бог в този (тукашния) живот [καὶ προήγαγέν σε ὁ Θεὸς εἰς τόνδε τὸν βίον]”.[16] В един по-общ смисъл отново Теофил казва, че „Той се нарича Бог, защото е поставил всичко в подсигурена от Него устойчивост [… θεὸς δὲ λέγεται διὰ τὸ τεθεικέναι τὰ πάντα ἐπὶ τῇ ἑαυτοῦ (ἀσφαλείᾳ), καὶ διὰ τὸ θέειν]; защото θέειν означава побързвам и придвижвам, привеждам в действие и отглеждам, промислям и управлявам, и всичко животворя [τὸ θέειν ἐστὶν τὸ τρέχειν καὶ κινεῖν καὶ ἐνεργεῖν καὶ τρέφειν καὶ προνοεῖν καὶ κυβερνᾶν καὶ ζωοποιεῖν τὰ πάντα]”.[17] Бог е Този, „… Който е дал Духа, Който я [земята] подхранва и Чието дихание оживотворява всичко; [Същият] Който, ако оттегли Духа Си, всичко ще се разруши [… ὁ δοὺς Πνεῦμα τὸ τρέφον αὐτὴν [τὴν γῆν], οὗ ἡ πνοὴ ζωογονεῖ τὸ πᾶν, ὃς ἐὰν συσχῇ τὸ Πνεῦμα παρ᾽ ἑαυτῷ ἐκλείψει τὸ πᾶν]”.[18] Защо, тогава, размножаването на човешкото тяло трябва да бъде освободено от непосредствената, творческа, животворна Божия енергия? Възражението, следователно, че при този конкретен случай Бог би бил причина за злото не издържа на критика. Тялото не е нещо зло, нито пък обитаващата в него сила на смъртта и греха е от Бога. От това следва, че горното възражение води до по-общия проблем – защо изобщо божественият промисъл разрешава съществуването на смъртта като паразит в едно творение, което от самото си начало е твърде добро? Без значение дали Бог действа непосредствено или косвено, проблемът със съществуването на злото като паразит в света остава един и същ. И той не може да бъде разрешен чрез отстраняването на Бога от този свят. Този проблем може да бъде разрешен единствено вътре в рамките на библейската и на гръцката светоотеческа концепция за свободата, за действителната война между Бога и сатаната и за необходимостта от изпитанията за усъвършенстването на човека.

Когато вземем под внимание, че за Отците и писателите от изследвания период първите човеци са били създадени нито безсмъртни, нито смъртни[19] и че безсмъртието се постига само чрез нравственото усъвършенстване, тогава става ясно, че дори Адам да бе останал безгрешен, неговите наследници също щяха да бъдат родени като него: нито безсмъртни, нито под властта на смъртта – просто защото безсмъртието на всеки човек не зависи от собствената му природа, а от неговия труд в посока на усъвършенстването [ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ] и от волята и обòжващата енергия на Бога. В тези рамки проблемът за това, как е възможно една по природа безсмъртна душа да бъде родена с тяло става неуместен. Цялостният [ὁλόκληρος] човек – от душа и от тяло – възприемчив към безсмъртието или към смъртта, е можел да бъде роден от първите човеци само в случай че не бяха прегрешили. Ако първите човеци не бяха прегрешили, то нямаше да има и понятие за спъване на съработничеството с Бога и с родителите в процеса на създаването на цялостния човек – душа и тяло. И това е така, просто затова, защото нямаше да съществува опасността от приписване на Бога на причиняването на пребиваващото в човека зло. Защо тогава подир грехопадението съработничеството на човека с Бога е възпряно? За да сме точни, едва след непослушанието „Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече: придобих човек от Господа” (Бит. 4:1).

И, тъй като човекът вече се е раждал, носейки вътре в себе си паразита на властта на смъртта и греховността, отговорен за това не може да бъде държан Бог, а действията на сатаната и болестта в цялото творение и на човешката природа, от която Бог създава всеки нов човек. Тъй като човекът е неделима част от природата, за него не е възможно да избегне господстващото в нея тление. Неговото съществуване зависи от природата, с която той е в постоянна връзка, обменяйки с нея съставляващите го елементи. Човекът действително е „пръст” (Бит. 3:19). Той не е сътворен като независимо същество, а като част от останалото творение и от цялото човечество. И в достатъчна степен унаследява от своите родители и предци всички техни добри и лоши характеристики. Взаимната зависимост на хората един от друг е толкова тясна, че изложеният на опасност живот на едного може да бъде спасен от кръвта на другиго. Сред унаследените заболявания на човечеството, разбира се, постоянната основа на всичките негови болести са тлението и смъртта,[20] където господстват сатаната и грехът.[21] Вън от тиранията на дявола е роден единствено Христос, Който е роден от Девата чрез Светия Дух.

3. „Мнозина станаха грешни” (Рим. 5:19)

Разбиране в дълбочина за това, колко погрешно Западът е схванал фокусирането на източните богослови върху изкуплението на човека от смъртта и тлението, можем да имаме само ако сериозно вземем под внимание библейския и гръцки светоотечески възглед за първоначалното предназначение на човека или неговото обòжение. Имайки евдемонистични разбирания за предназначението на човека и като вярва, че смъртта е от Бога, Западът е неспособен да проумее нравствената значимост на светоотеческото учение за спасението от смъртта. Това обаче трябва и да се очаква, защото склонността на човека към удовлетвореност западните богослови разглеждат като нещо нормално. И, тъй като смъртта е основата на тази склонност, те не виждат как смъртта би могла да бъде нравствено препятствие за живеенето на човека в съответствие със западната идея за неговото първоначално предназначение, разбирано там като егоистично блаженство [εὐδαιμονία].

Когато вземем предвид факта, че човекът е бил сътворен, за да стане съвършен в свободата и любовта така, както съвършен е и Бог, което означава да обича Бога и своя ближен по същия неегоистичен начин, по който и Бог обича света, тогава става ясно, че смъртта на душата, т. е. загубата на божествената благодат и тлението на тялото правят този живот в съвършенство невъзможен. На първо място, лишаването от божествената благодат причинява отслабване на умствените сили на новороденото пеленаче; така, от самото начало разумът [ἡ διάνοια] на човека има в себе си склонността към злото. Тази склонност нараства, когато властващата в тялото сила на тлението стане осезаема. Чрез властта на смъртта и чрез дявола грехът, който господства в човека поставя началото на страха и тревожността, и въобще на инстинкта за самосъхранение или оцеляване. Така, посредством страха и користта, сатаната поражда в човека греха, или, с други думи – прегрешението против божествената воля за неегоистична любов, и провокира човека да се отклони от първоначалното си предназначение. И, понеже слабостта е причинена в плътта от смъртта, сатаната подбужда човека към безброй страсти и го навежда към безчестни мисли и действия, и егоистично отношение към Бога и към неговия ближен. Грехът царува в смъртта[22] и в смъртното тяло,[23] защото „жилото на смъртта е грехът” (1 Кор. 15:56).

Поради смъртта човекът трябва първо да се погрижи за нуждите на живота – за да остане жив. В тази борба егоистичните интереси са неизбежни, така че той не може да живее в съответствие с първоначалното си предназначение за неегоистичната любов. Това именно състояние на подчинение, под властта на смъртта, представлява и коренът на безсилието, в което човекът бива оплетен в греха – при подстрекавания от демоните и със своето собствено съгласие. Намирайки се в ръцете на дявола, силата на страха от смъртта представлява и коренът, от който произлизат себе-възвеличаването, егоизмът, ненавистта, завистта и всички останали, подобни на тях, страсти. В добавка към факта, че човекът „… се подчинява на каквото и да било, само и само да избегне умирането”,[24] той постоянно изпитва и страхът, че неговият живот е безсмислен. Така, той се стреми винаги да доказва на себе си и на останалите, че животът му има стойност. И той обича ласкателите, а мрази своите хулители. Търси своето и завижда за успеха на останалите. Обича тези, които също го обичат, и ненавижда онези, които го ненавиждат. Той търси сигурност и щастие в богатството, в славата и в плътските удоволствия, и дори може да си представи, че предназначението му е в едно себично, евдемонистично и безстрастно наслаждаване на присъствието на Бога, независимо от това, дали има истинска, дейна и неегоистична любов към другите. Поради тревожността и страха човекът се превръща в индивидуалист. И, дори когато се отъждестви с някаква общностна или социална (но не и монашеска – аскетическа) идеология, той също прави това от индивидуалистични, себични мотиви, защото възприема истинското си предназначение като някакво себе-удовлетворение или „блаженство” [εὐδαιμονία]. Наистина, човекът е възможно да бъде движен и от идеологическите принципи на някаква неясна „любов към човечеството” – независимо от факта, че в сърцето му се таи смъртна ненавист към неговия ближен. Ето това са делата на „плътта”, под властта на смъртта и на сатаната.

Преди да бъде дадено откровението чрез Моисеевия закон, човекът е живял под закона на смъртта, без да знае, че смъртта е своеобразен паразит, чрез който властват грехът и дяволът.[25] „Защото и преди закона имаше грях в света” (Рим. 5:13), но разбира се, когато законът не е познат, грехът не се вменява, защото „грях се не смята, кога няма закон” (Пак там). Тези обаче, които нямат закона, ще бъдат съдени по закона, написан „в техните сърца” (Рим. 2:15). Защото „ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени” (Рим. 2:12).

Грях е всяко престъпване на божествената воля и, следователно, това е провалът на човека в осъществяването на неговото първоначално предназначение. Живеенето на човека под закона на смъртта не е Божия воля. Ето защо, този, който живее под закона на смъртта, е грешник – независимо от това, че той може и да не знае, че смъртта е като някакъв паразит, в който грехът господства. И, дори и да не е нарушител на заповедите от Божия закон, той въпреки това е нарушител на Божията воля. „Този, който познава волята на своя Господ и не я изпълнява, ще бъде наказан много, а който не я познава и не я изпълнява, ще бъде наказан малко.[26] Разбира се, по-добре е тогава да престъпваш в незнание, отколкото в познаване на законите”.[27] Едно е фактът, че човекът е нарушител на божествената воля, и съвсем друго – знанието му за участието в това нарушение и за неговата отговорност за прегрешението.[28] Безсмислено би било, например, да твърдим, че понеже тези, които ядат човешка плът, не познавали Божия закон, канибализмът не е нарушение на божествената воля. Това е така, защото грехът не е просто и само едно действие, предприето съзнателно от личност, която е отговорна. Според св. ап. Павел[29] и мисълта на авторите от разглеждания период грехът лежи в основата на състоянието, което представлява съществуване против Божията воля. И точно поради тази причина, колкото и да бъдат родените в това състояние, те всички „станаха грешни” (Рим. 5:19). „Всички се отклониха от пътя” (Рим. 3:12) и „всички съгрешиха, и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Казано с други думи, поради действието на дявола чрез смъртта на душата (т. е. чрез загубата на божествената благодат) и чрез немощта на плътта, хората се раждат със силна наклонност към греха. И всички – независимо дали съзнателно или в незнание – нарушават волята на Бога. Всички биват родени в пленничество на дявола, на смъртта и на греха, и, нещо повече – в резултат от това те не успяват да достигнат до първоначалното си предназначение, т. е. до нравственото съвършенство, безсмъртието и обòжението, и са лишени от славата Божия.

Св. Ириней Лионски пише, че „… даденият чрез Моисей закон, като е дошъл и е свидетелствал за греха, тъй като [човекът] е грешник, е премахнал неговото [на греха] царство, разкривайки, че е разбойник, а не е цар. Тъй като обаче човекът имал греха в себе си, [законът] го обременил [ἐβάρυνε τὸν ἄνθρωπον], разкривайки го като пленник на смъртта [ἀποκαλύπτων αὐτὸν ὡς αἰχμάλωτον τοῦ θανάτου]. Защото законът е бил духовен и само разкрил греха, но не го е унищожил”.[30] С други думи, законът разкрива истинската природа на греха и смъртта, но не ги унищожава. Така, св. ап. Павел казва: „С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:22-24). Само чрез разрушаването на смъртта от Христос и чрез на безсмъртието на божествения Дух общението в Христос [διὰ τῆς ἐν Χριστῷ κοινωνίας τῆς ἀθανασίας τοῦ θείου Πνεύματος] човекът е в състояние да намери силите да потъпче обитаващия в плътта грях и по този начин да заживее според Духа на свободата [κατὰ τὸ Πνεῦμα τῆς ἐλευθερίας]. „Защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта” (Рим. 8:2).

Очевидно е, че в мисълта на богословите от разглеждания период спасението от смъртта е равносилно на спасение от властта на греха. Св. Ириней пише, че „след като смъртта се била възцарила в тялото, необходимо и подобаващо било, унищожена чрез тяло, тя да освободи човека от своя гнет. Така Словото станало плът, щото посредством същото това тяло, чрез което грехът бил надделял и се бил утвърдил и се бил възцарил, смъртта да бъде разрушена и повече да не бъде в нас”.[31] „Бог възвърнал обратно в Себе си [ἀνεκεφαλαίωσεν ἐν ἑαυτῷ] древното създание [на човека – τὸ ἀρχαῖον πλάσμα], за умъртви греха, да лиши смъртта от нейната сила и да даде живот на човека”.[32]

Ако Христос не беше унищожил смъртта, грехът щеше да продължи да царува – „ако пък Христос не е възкръснал… вие сте си още в греховете” (1 Кор. 15:17). По сходен начин и св. Ириней подчертава, че „тези, следователно, които твърдят, че [Христос] се е явил само мнимо, без да се е родил в плът и да е станал истински човек, се намират под старото осъждане – като адвокати [συνήγοροι] на греха, тъй като, според тях, смъртта, която е царувала от Адам до Моисей и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адам,[33] не е била победена ”.[34]

Заслужава да се отбележи, че през изследвания период тълкуванието на фразата „поради която [смърт] всички [човеци] съгрешиха [ἐφ᾽ ᾧ πάντες ἥμαρτον]” (Рим. 5:12)[35] никога не изглежда да е представлявала проблема, в който се превръща по-късно. Това мълчание е явен знак за липсата на съмнение относно значението на този пасаж. Ако с този пасаж е имало проблем, гностиците лесно биха използвали това, за да подкрепят с него вярването си в падението на душите в предишно тяхно съществуване. Двете по-късни интерпретации – „… в Адам всички съгрешиха [ἐν τῷ Ἀδὰμ πάντες ἥμαρτον]” и „… защото всички съгрешиха [διότι πάντες ἥμαρτον]” – биха били сериозен аргумент в подкрепа на подобни еретични учения относно грехопадението.

Това, че никъде не възниква проблем с тълкуванието на фразата „поради която” [ἐφ᾽ ᾧ] и че смъртта се разглежда като корен, от който произхожда греха, представлява убедително основание в подкрепа на хипотезата, че естественото тълкувание на тази фраза през разглеждания период е било „… поради смъртта всички съгрешиха” [ἐφ᾽ ᾧ θανάτῳ πάντες ἥμαρτον].[36] Това става още по-възможно, предвид фразеологията на св. Ириней, който употребява фразата „поради смъртта” [ἐπί τῷ θανάτῳ] в етиологичен смисъл. Така той беседва за „страстите, които естествено ни сполетяха, поради смъртта; говоря за скръбта и за боязливостта, за объркването, смущението и за всичко останало, чрез което засегнатата от смъртта и тлението наша природа е позната”.[37] „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, по същия начин и смъртта, в която [смърт] всички съгрешиха, премина върху всички човеци [καὶ οὕτως εἰς πάντας ἀνθρώπους ὁ θάνατος διῆλθεν, ἐφ᾽ ᾧ [θανάτῳ] πάντες ἥμαρτον]” (Рим. 5:12).

4. Заключение

Вместо заключение предлагаме следните два откъса от проповеди на св. Кирил Александрийски и на св. Йоан Златоуст, съответно върху Рим. 5:19 и Евр. 2:14-15, които по чудесен начин обобщават всичко, до което достигнахме, изследвайки написаното от авторите от изследвания период по отношение на прародителския грях, на сатаната, на смъртта, на възкресението и на свободата.

Патриархът на Александрия пита: „Как така мнозина са съгрешили поради него [Адам]? Какво са неговите грешки за нас? Как така ние, които още не сме били родени, ще бъдем всички осъдени заедно с него, след като Бог е казал: „Нито бащите трябва да бъдат наказвани със смърт заради децата, нито децата заради бащите, но всяка душа да бъде наказвана със смърт за собствения си грях” (срв. Втор. 24:16). Несъмнено, душата, която прегрешава, ще умре. Защото ние станахме грешници, чрез непослушанието на Адам, по същия начин [διὰ τοιόνδε τρόπον]. Той беше сътворен за нетление и живот, и начина на съществуване, който имаше в градината на изобилието [ἐν τῷ παραδείσῳ τῆς τρυφῆς], съответстваше на светостта, и целият му ум [νοῦς] беше в богосъзерцание [ἐν θεοπτίας], а тялото му бе в сигурност и спокойствие [ἐν εὐδείᾳ δὲ καὶ γαλήνῃ], и всички позорни удоволствия бяха укротени [κατηρεμούσης ἁπάσης αἰσχρᾶς ἡδονῆς]. Защото в него нямаше никакви смущения от чужди възбуди [ἐκτόπων κινγμάτων θόρυβος]. Тъй като обаче той падна в греха и тлението, в него проникнаха удоволствията на плътската природа и на безнравствеността, и в нашите членове се откри свиреп закон [ἀγριαίνων νόμος]. И така, чрез непослушанието на едного, сиреч на Адам, нашата природа заболя [νενόσηκεν] от греха. По този начин всички станаха грешници – не като съ-нарушители [συμπαραβεβηκότες] с Адам – нещо, което те никога не са били, – но като такива, които са от същата природа и [затова] са паднали под закона на греха [ὡς τῆς ἐκείνου φύσεως ὄντες τῆς ὑπό νόμον πεσούσης τόν τῆς ἁμαρτίας]… В Адам – поради непослушанието – човешката природа заболя от тлението и страданията, … и в нея влязоха страстите”.[38]

Патриархът на Константинопол казва: „И така [ап. Павел] показва братството [на Христос] с нас и въвежда причината за това домостроителство [οἰκονομίας]: „… Та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” [Евр. 2:14]. Тук той представя чудото, защото това, с което дяволът е побеждавал, със същото сега сам е победен, и с оръжието, с което е бил могъщ против вселената, т. е. смъртта, със същото е бил поразен от Христос; показва също и величието на силата на Победителя. Виждаш ли колко велико добро е произвела Неговата смърт? „… И да избави – казва той – ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” [Евр. 2:15]. За какво сте изплашени – пита той; защо се боите от тази, която беше победена [смъртта]? Тя вече не е страшна – премахната е, презряна, обезценена и не струва нищо [πέπαυται καταπεφρόνηται εὐτελής ἐστι καὶ οὐδενὸς ἄξιος]. Какво обаче означават думите „които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство”? Какво ни казва тук [апостолът]? Дали това, че боящият се от смъртта е роб и взема всички мерки, за да не умре, или това, че всички човеци са били роби на смъртта, която, тъй като все още не е била победена, е имала власт, или че хората са живеели в постоянен страх с нея? … Той още показва, че не само смъртта е била унищожена, но чрез същото това е бил поразен и този, който постоянно въстава и води против нас непримирима война – т. е. дяволът, защото който не се страхува от смъртта, той се намира вън от тиранията на дявола [ἔξω τῆς τυραννίδος ἐστὶ τοῦ διαβόλου]. Защото, ако наистина „кожа [е] за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има” (Иов 2:4), и ако човекът реши да пренебрегне този, то чий роб ще бъде той тогава? Той няма да се страхува от никого и няма да се ужасява от никого, и ще бъде по-високо от всички, и по-свободен от всички. Защото, който презре собствения си живот, то колко повече той ще презре и всички останали неща? И когато дяволът попадне на такава душа, той не може да осъществи в нея нито едно от своите дела. Защото какво – кажи ми [той може да направи с нея]? Да я заплашва с лишаване от имущество ли, с безчестие ли, или с прогонване от отечеството? Та нали всичко това е твърде малко за този, на когото не е свидна даже собствената негова душа – подобно на блажения Павел [Деян. 20:24]. Виждаш ли, че този, който снема от себе си тиранията на смъртта, заедно с това съкрушава и силата на дявола? Защото как ще се страхува от смъртта този, който е научил толкова много мъдри неща за възкресението? Как той ще тръпне от ужас? Ето защо, недейте да се огорчавате и да казвате: „Защо да търпим едно или друго?”. Затова, защото постигнатата победа става по този начин още по-славна, а тя нямаше да бъде славна, ако [Христос] не бе разрушил смъртта чрез смърт. Чудното пък тук е това, че Той я победи със същото, с което тя беше могъща, показвайки навред и Своята мощ [τὸ εὔπορον], и находчивостта Си [εὐμήχανον]. Затова нека не предаваме съобщения ни дар: „защото вие не приехте – казва [апостолът] – духа на робство” (Рим. 8:15), а „дух на сила, любов и целомъдрие” (2 Тим. 1:7). Нека стоим мъжествено, като се надсмиваме над смъртт

Още по темата
Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г. | Владимир Легойда | Нашата вяра

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Само така възниква това, което наричаме православна вяра...

Евхаристийното учение на св. Никодим Светогорец

20.08.2017 г. | Доц. архимандрит Никодим (СКРЕТАС) | Нашата вяра

В причастието единение с Христос получава своята цялост по един мистичен и неизразим начин. Христос, принасян и приеман от човека, променя цялото негово съществуване. Обичащ и обичан се съчетават духовно в свръхестественото любовно единство на обожението и благодатното прославяне на човека. Господ е целият в творението и творението е цяло в Господа

Какво се случва в центъра