Апофатичното богословие

Истинското апофатично богословие се отъждествява с мистичното единение, съпътствано от съпроникване на човека от Божествените енергии, които го преобразяват. Подобно „единение” представлява отрицателно познаване на Бога по две причини. Първо, защото то не е нито сетивно възприятие, нито разумно постигане на предмета, а е „духовно усещане”, отиващо отвъд всеки естествен начин на познание, при него е налице „претърпяно” изживяване на Божествената отвъдност:

И наистина, човек не вижда истински с ума си или с тялото си, но със силата на Духа; и със сигурност знае, че вижда по надприроден начин една светлина свръх светлината /…/ Той вижда как излиза извън себе си и бива грабнат от тайнствената сладост на своето видение вън от всеки предмет, вън от всяка мисъл за предмета, вън от самия себе си. /Св. Григорий Палама/

Второ, защото при самото единение душата има усещането, че ако е съпричастна на Божествената светлина, тази съпричастност ще нараства непрестанно, без никога да придобие завършеност. Всяка степен на съпричастност едновременно изпълва действителната способност на душата и я пронизва с ново въжделение, и така до безкрай, понеже Божествената същност е винаги отвъд причастностите, давани на тварите. В това постоянно възраждащо се въжделение душата изпитва по напълно отрицателен начин отвъдността на Божията същност: „Истинското познание и истинското съзерцание на Бога означава да се разбере, че Той е отвъд всяко познание, отделен отвред от Своята необхватност като от дълбока тъма”. /Св. Григорий Нисийски/

Ако апофатичното богопознание се състои в това духовно и мистично единение, очевидно пътят, водещ до него, няма да бъде умозрението, но очистването на сърцето, смирението и непрестанната молитва. Това ни припомня св. Григорий Палама в един откъс от своите Триади в защита на светите исихасти.

Именно пречистеното сърце получава товa просветление, докато и едно нечисто сърце може да получи слова или познания за Бога. Следователно просветлението очевидно надхвърля всяко слово и всяко познание, макар да се нарича познание и умосъзерцание – защото се предоставя на ума от Свети Дух. Както вече се каза, става дума за съвсем различно, духовно умосъзерцание, което е недостъпно дори за вярващите сърца, ако не са пречистени чрез делата. Ето защо Онзи, Който дава съзерцанието и Който е негов обект, сиреч Бог, светлината на чистото сърце, казва: Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога /Мат. 5:8/. Защо ще бъдат блажени поради тази чистота, ако въпросното съзерцание беше познание, което и ние, нечистите, можем да притежаваме? Следователно този, който бе просветлен и който дефинира просветлението /св. Йоан Лествичник/, беше прав: то е не познание, а „неизразима енергия, която човек съзира, без да вижда” – понеже се касае за умозрение извън сферата на разума. Мога да добавя и други свидетелства, но сe опасявам, че дори и приведените не са били от полза, защото според същия свят мъж „онзи, който иска да разкаже с думи за усещането и енергията на Божественото просветление на тези, които не са го изпитали, прилича на желаещия да научи с думи тези, които не са опитвали мед, каква е същината на неговата сладост. /Св. Григорий Палама/

Из „ Сигурност в невидимото. Първооснови на християнското учение”, Руенски манастир, 2007, София, превод от френски Петър Рогалски

виж още