Любовта е покаяние

19.10.2016 г.
Автор: иконом Василий Шаган

Тази неделя е особена, защото честваме паметта на светите отци от Седмия вселенски събор. Този Събор се е случил през 787 година и продължава повече от месец. Започнал в Никея, мястото на Първия вселенски събор, и завършил в Константинопол. Като отбелязваме паметта на светите отци от този Събор, няма как да не кажем, че този Събор е един от най-значимите, както всъщност са значими и всички останали вселенски Събори. Но това е иконоборческият Събор, където е възтържествувала правдата за почитането на иконите. Това е станало благодарение на императрица Ирина, която  с  голяма горест свикала този Събор, Най-напред той се е провалил, защото иконоборците извикали армията и буквално осуетили Събора. Но императрицата настояла въпреки всичко. И след една година провежда Събора, само че не в столицата Константинопол, където лесно могат да се осуетят нещата, а по-настрани – в Никея. И успяват. Защото са присъствали почти всички отци от източната църква, около 360 на брой, от западната църква са присъствали само представители на папата. Някои казват, че не може да стане Събор, без да присъства цялата църква. Благодарение на няколко заседания, те успяват отново да върнат тържеството и почитането на иконите, което било за 60-те години спряно. Шестдесет години траел този смут в Църквата  - да почитаме, или не, иконите; и не само смут, но и гонение. Публично са изгаряни иконите на големи огньове. Стигали са до такива крайности. Вижте колко болести сме преболедували в Църквата.  И това е повод да признаем както борбите на първите християни за утвърждаване на истината, така и да видим колко сме немощни, ние, човеците. Да видим колко е лесно да се заблудим, дори в основните неща  - как да почитаме Бог. И до ден днешен в Църквата има недоразумения, сблъсъци, осъждания, болести, които няма как да превъзмогнем, ако в желанието си да следваме истината и да я защитаваме, нямаме поне малко любов, която да ни ръководи. Защото не само знанието на истината е основното ни ръководство в живота. Може би единствено любовта е основната сила и добродетел, която ни води. Затова преди да осъждаме когото и да било в общоцърковен и общожитейски личен план, нека сериозно да се замислим от кого и от какво сме водени в този момент. Дали имаме любов, която ни води, или някаква мнима представа за истината и за правдата ни кара да се държим понякога като булдозери, без да се съобразяваме с никого. Защото Този, от когото трябва да се учим, е самата Любов, нашият Христос Спасител. Каквото и да е правел, винаги се е ръководел от любовта, дори когато са го осъждали, че нарушава закона, на съботата, например. Той казва: кое е по-напред – човекът или Законът? И това е свидетелство за любовта. Защото човекът, който загива, е много повече от Закона, който ние сме си създали и сме се оградили, без да виждаме и влагаме любов в пазенето му.

Когато става  въпрос за човешките души и за спасението на човека, любовта е по-горе от всичко. Ако се възпитаваме в любов, братя и сестри, то тогава е възможно да успеем и да родим добър плод. Християнският духовен живот без постоянство е невъзможен. Колкото повече човечеството напредва във всички възможности, в това число и в медицината, например, толкова повече ние се разсейваме и не съсредоточаваме себе си в Бога, защото си мислим, че можем да се справим и без Него. Постоянството може да бъде възпитавано от съзнанието, че без Бога не можем да направим нищо. Когато на човек вярата му в това отслабва, тогава той губи постоянството и започва да се осланя на други неща, като способности и възможности.

Истинското покаяние и прошката на греховете са възможни, само когато имаме любов към Бога. Защото Христос е казал: който много обича, на него много му се прощава. И сега, какво е любовта към Бога? Сами разбирате, че това не е някакво сантиментално чувство и само на ниво чувстване. Любовта към Бога е вярата в това, че без Него не можем да правим нищо. Да обичаш Бога – това е да го обикнеш като живот. Само ако повярваш, че Христос е Животът, разбираш, че без Живот – накъде си? Животът е възможен само при Бога. Ние обичаме живота си, своя мним живот, който сме си създали тук, и се залавяме за него и искаме поне още малко да ни даде Господ да му се порадваме. Колко повече би трябвало да обикнем Живота, Който е самият Той и Който не е мним и лъжовен, не е изпълнен със страдания и изпитания, а истински. Но защо не се залавяме за този Живот? Защото не вярваме в Него. Повече вярваме на това, което сме си устроили и виждаме, отколкото на това, което Той ни е обещал. Но дълбоко в сърцето си имаме чувства за истинския живот. И осъзнаваме, че не сме съгласни всичко така да продължи и да свърши един ден, както свършва земният живот. И това, което имаме в сърцето, както казва св. Исаак Сирин, е основното ни съкровище, от което трябва да се възползваме, за да подхранваме у себе си вярата в Христос като Живот. Тоест, нашата дълбока жажда за истински, вечен живот, трябва да ни кара постоянно да го търсим. Къде на друго място, освен в Христос,  да го намерим, да можем да Го обичаме, да полагаме неистови усилия, за да вървим към Него? Ето тази любов, съпроводена с неистови усилия да направим всичко възможно за придобиването на истинския живот, е любовта, за която Христо казва: „Който много обича, на него много му се прощава”. Ще дам примера от Евангелието. Това се случва, когато Христос отива на гости на един фарисей. Там идва и една жена, грешница, и носи алабастрен съд с миро и започва да се кае, буквално да се тръшка в нозете му, да плаче и със сълзи ги намокря. Започва с косата си да бърше нозете. И после с миро Го помазала целия. Това помазване на главите на гостите в знак на почит е било обичайно при древните народи, при юдеите също. Тогава фарисеят си помислил: „Ако Той знаеше коя е тази жена, веднага щеше да я изгони и изобщо нямаше да й позволи да се докосне до Него”. Мисли си, че Христос би трябвало да я изобличи по този начин. Тогава Христос видял неговите мисли и казал: „Аз дойдох в твоя дом и ти дори с вода не изми нозете ми, а тя със сълзи ги изми; ти дори масло не сложи на главата ми, а тя с миро ме помаза”. И накрая казва: „Който много обича, на него много му се прощава…” Затова голямата любов е, когато осъзнаваш кой стои пред теб, и правиш всичко възможно да измолиш прошка за своите грехове, защото, ако не го направиш, губиш всичко и ще си заминеш грешен и нещастен. Какво е накарало тази жена да направи всичко възможно, въпреки че знаела, че ще я осъждат. Тя сигурно е треперела за това как ще погледне Той на нея, грешната, пък и влиза във фарисейския дом и какво ли ще кажат фарисеите, защото те са били специална класа… Но тя направила всичко възможно, дори миро намерила, а да помазваш някого с миро, било скъпо. И направила всичко това от любов към Бога.

И сега, нека сам всеки да отговори за себе си: какво правя аз в своята любов към Бога? Защото ние сме превърнали своята любов не в покаяние, а в някакво чувство, с което много често се чудим дали изобщо Го обичаме. А любовта всъщност е покаяние. Тя е съпроводена с покаяние. Любов без покаяние, е странна любов, неистинска, мъртва.

Проповед на иконом Василий Шаган в храм "Св. Архангел Михаил", Варна, 16 октомври 2016 г.

Още по темата
Още от Проповеди

Избрали Бога и светостта

23.06.2019 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Благодарение на тези светци ние днес имаме утвърдена Църква, утвърдена общност, утвърден народ…, който, някак си, не вярва, че може да стане светец. А всъщност това е нещо достижимо, ако ние го пожелаем...

Петдесетница - последната тайна

16.06.2019 г. | свещеник Константин Камишанов | Проповеди

Духът е същият. Ние - също като апостолите, сме приели Светия Дух чрез тайнството Кръщение. Този Свети Дух с нищо не се отличава от Духа, приет от апостолите. Следователно?

Какво значи да познаеш Бога?

10.06.2019 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Познанието не е състояние на ума или разума. Да познаваш, не означава да разбираш. Да познаваш, означава да Го преживяваш. Това, че казваме молитви, че ходим в неделя на служба, не означава, че преживяваме Бога...

Какво се случва в центъра