Духовно просветен център

Очите на вярата

03.07.2020 г.
Автор: Моника Иванова

Камен се загърна в черното си палто и излезе навън. Посрещна с дълбока въздишка ледения вятър, скри ръце в джобовете си и се огледа наоколо.

Минувачи припряно крачеха по улиците, а листата на дърветата шумоляха в бурен танц. Ветровитият априлски ден донасяше със себе си много емоции, разбуждаше и подтикваше хората към размисли. Бе събота, ден шести от Страстната седмица – седмицата преди Възкресение Христово. Във въздуха се носеше очакване, неспокойствие, нетърпение. Сред минувачите проличаваха лицата на вярващите, които със сведена глава тихо се носеха по улиците, като сенки, чакащи радостната вест за Възкресението на Спасителя. Чакащи отново да бъдат спасени, възвисени, преродени за нов живот. Копнеещи да се избавят от земните си грехове, копнеещи да възлюбят ближните си така, както Той възлюби нас.

Камен никога не бе празнувал Великден. Той не разбираше какво чувстват християните в тази тежка и отдадена на размисли седмица, не разбираше болката им,  гледаше ги често с почуда и любопитство, но не смееше да се докосне до сърцата им. Не смееше да попита защо така страдат, боеше се да потъне в техния свят.

Погледнеше ли към някой вярващ, струваше му се, че целият свят се е стоварил върху гърба му. Сякаш тези хора крепяха на раменете си цялото небе и цялата Вселена. Чудеше се, защо се наказваха така. Мислеше си, че се обричат на страдание и не можеше да прозре какво се крие зад саможертвената им отдаденост на Вярата. Докоснеше ли се до тях, мислеше си, щяха да го придърпат към себе си и да не го пуснат.

            И все пак имаше нещо особено у тях, което пораждаше искри от изключителен интерес у него. Погледът им.

Погледът им винаги блестеше, озаряваше всичко с мека светлина. Стопляше душата, вълнуваше сърцето, объркваше и замайваше непросветените. В погледа им имаше нещо, което Камен не можеше да разгадае. Именно тази неяснота го караше да се чувства несигурен около тях.

Мислейки с любопитство за именно тези неразгадаеми погледи, младият мъж тръгна надолу по улицата. Искаше да разходи мислите си, да обиколи кътчетата на забравата в съзнанието си. Копнееше да спре поне за миг немирния поток на времето и да пречисти дробовете си с хладък въздух. Потъна в размисли.

И той носеше своя товар на гърба си. Макар и упорито да правеше опити да не мисли за това, в съзнанието му често нахлуваха като нежелани гости далечните спомени на едно нещастно детство. Присламчваха се до душата му и я сграбчваха, та не я пущаха с дни. Спомени, оставили траен отпечатък върху неговата личност, преследващи го като бесни кучета.

Той не беше щастлив. Детството му бе ощетено от каквато и да било духовност, а младежките му години бяха сполетявани от редица нещастия и несполуки. Останал бе сирак в гимназията. Като млад човек, той болезнено се нуждаеше от насоки и подкрепа, но му се налагаше да се справя сам с всичко, което се изпречваше на пътя му. Мислите му се лутаха по всевъзможни пътища, като стадо без пастир. Чувстваше се изоставен от всичко и от всички и се боеше да не страда отново.

Именно страхът, да не бъде наранен и да не стане жертва под ударите на света, го караше да се затвори в себе си, да се изолира от другите. Стените, с които се бе заобградил, бяха толкова високи, че не смееше да се покатери по тях и да ги прескочи – струваше му се, че щеше да падне от високо. А вярата в Бог му беше далечна и чужда и се боеше от нея със същата сила, с която се боеше от всичко останало в този свят.

Вървейки, усети как въздухът около него натежава. Някакво чувство заседна в гърлото му и не му даваше мира. Камен забави ход и си пое дъх на пресекулки. Повторно насочи мислите си към предстоящия празник. Не знаеше защо, но вътрешният му глас му нашепваше, че е редно днес да отиде на църква. Че вратите са отворени за него и Някой го чака вътре.

Камен дълбоко се смути. Така силно се смути, че замръзна на мястото си и като статуя се загледа в една точка, полагайки усилия да избие тази идея от главата си.

Силно съсредоточен, той първоначално не забеляза как едно дете тичаше по тротоара. Тичаше, догонвано от притеснената си майка, тичаше към него и държеше някаква играчка в малката си ръчица. Погледът на Камен неволно се измести към пъргавото човече. Детето подскачаше весело, смееше се и поглеждаше от време на време към майка си, която загрижено вървеше по петите му. Беше малко момченце с широка усмивка и къдрава русолява коса.

Щом детето се приближи до Камен, спря. Мъжът го погледна с топло изражение и му махна плахо. То прикова любопитството си към стройната му фигура с черно палто, изучи я с големите си усмихнати очи и хвана ръката му. Накрая впи поглед в неговите.

Този поглед. Този поглед спря времето.

На Камен му се стори, че потъва. Стисна детската ръчица силно и се олюля.

            Макар и да беше замаян и объркан, не можеше да откъсне поглед от детските очи. Пронизали го бяха в сърцето като стрели и върху него мигом се стовариха спомени, далечни и мъгляви. Детството му мина пред очите, потулени в миналото събития изплуваха на повърхността и го изненадаха така силно, че той не пусна детето няколко секунди.

Възмутената майка се развика на Камен и придърпа детето защитнически към себе си. Мъжът отпусна хватката си, а жената уплашено взе малкото човече на ръце и се затича нагоре по улицата. Камен разтърси глава, сякаш за да се върне в реалността. Обърна се към тичащата майка и се канеше да се извини, но тя вече бе твърде далече.

Той се усмихна и сведе глава. Тръгна в същата посока, превъртайки лентата на новоизплувалите спомени отново и отново.

Спомняше си.

Бели стени, облепени с детски рисунки. Малки пластмасови столчета и масички в различни цветове. Детски гласове изпълват стаята. Седнали в кръг на килима, групичка деца слушат с любопитство медения глас на възпитателката си, която държи малка Библия и старателно чете пасажи от Словото. Беше седмицата преди Възкресение Христово. Едно от децата с особен интерес се вслушва във възпитателката. Подпряло брадичка на коляното си, то не откъсва поглед от нея, а очите му блестят.

            Това малко и любознателно дете е малкият Камен.

            – Моля, запазете тишина! – провиква се възпитателката, наглася очилата на носа си и продължава да чете от Евангелието от Лука – „А в първия ден на седмицата… жените дойдоха на гроба. И като влязоха, не намериха тялото на Господ Иисус. А докато бяха в недоумение за това, ето, пред тях застанаха двама мъже с ослепително облекло…“

            – Ангели! Ангели! – шептят развълнувано няколко деца.

            Жената се усмихва топло и им кима. Сваля очилата си и, без да чете, изрецитира по спомен:

            – А ангелите им казаха: Защо търсите Живия между мъртвите? Няма го тук, но възкръсна!

            Децата я поглеждат изненадано. Оглеждат се, сякаш търсейки Спасителя до себе си, после вперват объркан поглед в разказвачката. В очите им се четат големи, важни въпроси.

            Единственото спокойно дете е малкият Камен. На лицето му е изписана увереност, че е разбрал смисъла на разказаната история. Поглежда към възпитателката с молба да се изяви и да каже какво откритие сам е направил.

            Тя улавя погледа му, усмихва се доволна от изражението му и го посочва:

– Каменчо, кажи ми бързо. Защо Иисус възкръсна?

Малката фигурка на Каменчо се изправя и с детското си гласче заявява:

– Иисус възкръсна, защото... Той е Божият син и победи мрака! Той изкупи греховете ни и се жертва за нас.

Лицето на възпитателката грейва при думите на Камен. Тя затваря малката си Библия и оставя очилата си върху корицата. С широка усмивка се обръща към всички деца и с тържествен глас им заявява:

– Точно така! Христос е Божият син и победи злото. Той прости грешките на хората и ни даде нов живот. Ваша задача, мили деца, е да повярвате в него и да бъдете християни!

Малкият Каменчо се изпълва с вълнение, щом чува тази нова и интересна дума. Християни... Християни. Как се става християнин?

Очите на детето са широко отворени, будни, вечно търсещи отговори. Очите на детето са дълбоки, крият в себе си вселени, крият някакво чисто и възвишено чувство.

Младият мъж забърза ход. Кварталът му се струваше пуст, сградите приличаха на клетки за птици, а улиците като пресъхнали реки се виеха под краката му. Но той не се смущаваше от това, бе обнадежден, вървеше с друга походка и се усмихваше.

Спомняше си.

Елегантно обзаведена трапезария. В средата – старателно подредена трапеза, а около нея са насядали неговите родители, братя и сестри. Малкият Каменчо се втурва в стаята и сяда с малко закъснение на масата. Задъхан е, защото досега е играл навън. По погледа му си личи, че е изключително гладен. Толкова гладен, че не забелязва неодобрителния поглед на баща си, когато сяда на масата.

Посяга към вилицата, но баща му изръмжава:

– Какво е това поведение? Дори не поздравяваш, като сядаш на масата. Влиза нашият като стрела и веднага напада храната!

            Майката одобрително кима, но с по-мек глас го съветва :

– Хайде, извини се.

Братята и сестрите се кискат и изострят уши в очакване.

Малкото момче става и неохотно се извинява, а по лицето му си личи, че мислите му са някъде другаде. Сяда обратно на мястото си и чака позволение да започне. Коремът му къркори, а храната е топла и уханието ѝ е точно под носа му. 

Баща му прави знак да започне, но не откъсва поглед от сина си. Камен забожда вилицата в късчетата месо и изяжда едно малко парче. Наблюдава чинията си твърде съсредоточено и дума не обелва. Внезапно е потънал в размишления, лицето му е обрамчено от някаква светлина и не забелязва, че всички объркано са се вторачили в него.

Бащата тъкмо се кани да го провокира, когато детето самичко вдига глава и със сияещо лице поглежда към него.

– Тате, искам да стана християнин!

Всички замлъкват. Настъпва гробна тишина в стаята.

            Неочакваните му думи прозвънтяват като камбанка и изпълват всяко кътче на трапезарията. Детето трепери от внезапния прилив на емоции и в очакване се взира в строгата бащина фигура. Търси подкрепа в изражението на майка си, търси съвети и насоки, жадно е за знания. Лицата на присъстващите са замръзнали.

            Сетне всички прихват да се смеят. А бащата се смее най-силно.

            – А, християнин? Това пък откъде ти хрумна? – провиква се той през смях – Кой ти е напълнил главата с глупости?

            Момчето, смутено от острата реакция на близките си, свива устни и сълзи потичат по бузите му. С умолителен глас подема:

            – Но, тате… 

            Баща му блъсва по масата и всички спират да се смеят. Посочва към вратата и категорично заявява:

            – Върви си в стаята. Щом си решил да ставаш християнин, няма да ядеш тази вечер. Християните сега постят.

Думите му се стоварват със страшна сила върху крехкото и невинно момче и за миг пречупват детските крила. Полетът му към една чиста и свещена Истина, полетът му към разкриването на непознати за него досега неща, е препречен неминуемо от най-близките за него хора. Хората, които трябва да го насочват и подкрепят по пътя към духовното.

Детето така дълбоко се смущава от този строг и безпощаден поглед, че силно заплаква и излиза от стаята с помръкнало лице. Прекарва вечерта в стаята си, гладно и объркано, и за първи път осъзнава, че се чувства самотно.

Травмирано от случилото се, никога повече не заговаря за това. Дълго след тази сломяваща духа случка, семейството му я разказва като виц по семейните събирания и банкети. Подложен на непрекъсната бездуховна атака от страна на близките си, Камен неизбежно попива от техните представи за света и губи почти безследно пламъчето на вярата.

Почти.

Камен се затича. Бършеше сълзи в ръкава си и бягаше, а вятърът сякаш го подбутваше напред. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, а на лицето му се бе настанила ярка усмивка. Плачеше от радост. Чувстваше се като осенен от някакво провидение, като че ли събуден от дълбок сън.

Щом стигна края на улицата, спря. Пред него се извисяваше църква със златист купол, от която ту излизаха, ту влизаха хора. Камен развълнуван отиде до портата, прекръсти се, както правеха другите, и влезе вътре. На входа си купи свещичка.

В мига, в който прекрачи църковния праг, бе облят от благоговейно усещане. Чувстваше се така, сякаш въздухът го прегръщаше. Сякаш Някой го вземаше на ръце, както преди миг майката бе взела детето в обятията си, за да го предпази. Камен знаеше, кой е Той. Знаеше и, хлипащ, със сведена глава, се престраши да влезе по-навътре.

Огледа се. Хората около него мълчаливо стояха и се взираха в иконите. Всички  бяха окъпани в светлина, всички грееха като слънца и топлина се разнасяше из Божия храм. Погледна към стенописите по стените. Образи на светци с големи и честни очи го гледаха и го подканваха да се приближи до тях, подканваха го да потъне в този свят на любов и смирение, за да спаси душата си от коварния свят, в който досега единствено и само бе пребивавал.

Озова се точно под купола. Вдигна плахо глава и зърна образа на Иисус Христос Вседържител, образ на Спасителя и на безграничната Божия любов и милост.

Мъжът притаи дъх. Не бе виждал нищо по-красиво и възвишено през живота си. Въздухът под купола бе като че ли зареден с енергия, способен бе да вдигне унилия на крака и да вдъхне надежда на отчàяния. Всевиждащият и жив Бог беше тук, точно тук, и наблюдаваше всички. Изслушваше всяка молитва и всеки плач и изпълваше с присъствието си сърцата на хората.

Камен заплака отново.

Приближи се до един свещник и сведе глава. Помоли се така, както можеше. Със сведена глава и затворени очи, тихо шепнеше дълго молитвено слово, идващо от право от сърцето му. Благодари, разкая се и помоли за прошка и насоки.

Сетне запали свещичката с треперещи ръце и я постави със старание сред другите. Отстъпи три плахи крачки назад от свещника, радвайки се на пламъчето, и се прекръсти неумело, но с любов и мир в сърцето си.

Погледна неволно настрани. За своя изненада видя малкото русоляво момченце на няколко метра от себе си. То стоеше до майка си, която със затворени очи шепнеше молитва. На Камен му се стори неуместно да ги заговаря в Божия храм, за да им поиска извинение, и си замълча.

Тъкмо се канеше да отмести поглед от тях, когато детето се обърна към него.

Усмихна му се и му махна.

Този внезапен поздрав не смути Камен. Той се усмихна също толкова широко и му махна сърдечно, сякаш му изпращаше благодарностите си.

Младият мъж осъзна, че бе намерил надежда в тези честни и невинни детски очи. Бе припознал в тях вечно извиращите любов и светлина, присъщи на всяко дете, които и той като малък бе притежавал.

Вече знаеше, че Бог е най-вече в детските очи. Знаеше, че Той закриля децата най-много, защото са единствените същества на света, чиито невинност и усет за духовното не са потъпкани от света и неговата суета. Осъзнаваше също, че Бог му бе пратил това малко ангелче, за да го събуди за Истината и да го спаси. Вече не се чувстваше самотен и изоставен от близките си, не беше потиснат и унил, а спокойно и с увереност гледаше към бъдещето, защото усещаше закрилата на Бог около себе си. Усещаше прегръдката на Вярата, която като топъл летен полъх размразяваше и най-ледените кътчета на душата му.

Той получи нов живот. Живот, в който не е принуден сам да носи кръста си, защото Бог пое част от неговия товар. Живот, дарен на всеки вярващ в Словото, защото Христос възкръсна, за да даде шанс всекиму. Повярва ли човек в Него, отвори ли човек сърцето си за Словото, Бог ще го приеме и приюти.  

Защото Той е Вяра и Той е Надежда. А Любовта му към нас е безгранична.

Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.

Откровение 3:19

Моника Цветанова Иванова e на 18 години от град Варна, ученичка в 11 клас на ГПЧЕ „Йоан Екзарх”. С разказа си „Очите на вярата” тя спечели Специалната патриаршеска награда на конкурса „Възкресение Христово” през 2020 г., организиран от Св. Синод на Българската Православна Църква. 

Още по темата
Още от Култура

Излязох

08.10.2020 г. | отец Пимен | Култура

„Излязох”е светски роман. Романтично-лирична история за любовта - в едно малко градче на една малка балканска земя, край едно не толкова малко езеро през 21 век. Нужно ли е да се умира от любов, след като може да се живее в името на любовта?...

За творчеството

20.08.2020 г. | преподобни Софроний Сахаров | Култура

В дните на моята младост един руски живописец ме увлече с идеята за чистото творчество, скланяйки ме към абстрактното изкуство. Две или три години бях жертва на това увлечение. За щастие все пак разбрах, че на мен, човека, не е дадено да творя „от нищото”, както твори единствено Бог.

Чорба от греховете на отец Никодим

05.06.2020 г. | Елин Пелин | Култура

...по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, Боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове...

Какво се случва в центъра