Няма добро или лошо събитие – такива ги правят нашите възприятия

Записи от втората публична беседа от програмата „Съпричастност – въпроси и отговори. Пастирска грижа” по темата „Мисъл – чувство (емоция) – действие”. 27.11.2017 г.

Емилия Бойчева:
Духовния ракурс на проблема е фундаментът, духовната основа, на която стъпва и психологията, когато работи с проблеми, свързани с вътрешно-личностни конфликти, междуличностни конфликти, психологични проблеми… Но това, което прави психологията, е че технологизира нещата, за да може човек да работи конкретно върху конкретни проблеми, това, което изпитва със себе си или с другите. Изисква се сериозно себепознаване – как ние умеем да работим с мислите си, чувствата си, реакциите си и действията си, как нашите постъпки, нашите реакции са зависими от нашето мислене... Не случайно темата на семинарът е „Мисленето – себеизграждане или саморазрушаване” – себеизграждане или саморазрушаване на какво? – на нашата личност. Ние като личности не може да се разглеждаме извън нашето общуване с другите личности, но в това общуване ние няма как да влезем без да мислим, без вътрешен диалог или пък без наистина да познаваме себе си. Св. Максим Изповедник казва: „Чистият ум вижда нещата правилно, а обученият разум ги привежда в ред”. Оказва се, че вътрешно ни е много трудно да различаваме мислите си от емоциите, чувствата, телесния отговор на организма и нашите реакции и постъпки и как всичко това се смесва. Всички те следват много бързо едни след други и трудно различаваме откъде се поражда емоцията. А всъщност всяка една емоция – приятна или неприятна, е резултат от нашето мислене. (…)

Отец Василий:
Като схема тези неща може да звучат убедително и силно, и ние да си мислим, че от мисълта до решителния правилен избор може да имаме време, но понякога всъщност нямаме никакво време – от появяването на помисъла до действието, до острастяването, до влизането в грях може да имаме само един миг и нищо да не може да направим със себе си. Но не бива да се страхуваме, защото страхът до голяма степен е признак, че сме се предали и сме влезли в конкретната страст (…) Когато човек изпадне в тежка ситуация в борбата с мислите, в същия момент трябва да призове на помощ Бога (…) Първото и най-страшно нещо в борбата с мислите е да признаеш, че това са твоите мисли, и да се ужасиш от самия себе си до отчаяние, мислейки, че това, което си ти, е същинският ад… Но тук вече е изкуството, виждайки в себе си тези лоши мисли, чувства и желания, да овладееш себе си в надеждата на Господ, който може да те избави. Или да повярваш, че въпреки това можеш да се очистиш. И след тази разсъдителност да се опиташ да направиш един решителен и правилен избор, като преди това си преценил пагубните чувства и желанията, които ти възникват, и категорично да заявиш, че не искаш да имаш нищо общо с тях, и на момента да се опиташ да викаш към Господа: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния!” Без тази молитва, оказва се, без призоваването на Бога, всъщност не е възможно чрез други прийоми, та били те и най-изтънчените прийоми на психологията и психиатрията, да се стигне до пълна свобода. Не защото психологията е за пренебрегване – без едно сериозно себепознаване ние не бихме могли да се справим, да отсяваме това, което е наше и чуждо и да се опитаме да изчистим чуждото от себе си – но предвид вакуума, който ще се създаде, трябва да можем да запълним празнотата с друго (…)

Милена Петрова: 

Схемата събитие-мисъл-емоция-усещане в тялото-действие може да се представи просто с пръстите на ръката. Всеки елемент е толкова важен, колкото са важни и петте пръста на ръката, за да вършим нещо с нея. Важно е да използваме целия си ресурс, за да може да се развиваме и да израстваме. Например цялото време от тези наши 8 лекции може на някого да му се сторят достигане на някакъв интелектуален екстаз – колко много знам! Само че осъзнаването е много малката част от процеса, а следващата част е истинската промяна. За да стане осъзнатото част от нас, за да почнем наистина да го правим, трябва много сериозна работа със себе си. Това е много дълъг процес, процес за цял живот. От православна гледна точка това е всъщност целта на живота ни. Да наблюдаваме всички тези 5 компонента, да ги използваме, да се развиваме и да се самопознаваме. За самопознаването о. Василий използва един много хубав израз – колкото повече се опознаваме, толкова повече се ужасяваме от себе си. Да се ужасиш от себе си до отчаяние… Процесът на самопознание включва това – ужасяване от себе си. Много по-лесно е да живеем в самозаблудата, че сме това или онова. А то най-често се случва, когато решим да пренебрегнем някой от петте елемента на схемата. Няма добро или лошо събитие, добра или лоша ситуация – такива ги правят нашите възприятия за тях. (…)