Фототипно издание на „Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис”

Тази вечер започва 20-то издание на Седмицата на православната книга (10-14 септември). В първата вечер Негово Високопреосвещенство митрополит Йоан ще представи „Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис”, ново издание на Варненска и Великопреславска св. Митрополия. В анонса тук поместваме част от увода на преводача – Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840 – 1937 г.), и откъс от посланието. Книгата се преиздава в чест на 80 г. от кончината на митрополит Симеон и 100 г. от превода на текста.Тя е фототипно издание с паралелен гръцки текст, като целта е да се запази максимално езика на митрополит Симеон и да се видят достойнствата на неговия превод

През втората половина на деветото столетие в живота на българския народ е станала промяна, която е имала влияние върху по-нататъшното му съществуване и развитие. Идолопоклонски дотогава, той приема християнската вяра от Цариград и влиза в числото на народите от източното християнско вероизповедание. От много данни е установено, че християнската вяра не е била дотогава неизвестна на поданиците на българската държава. Но окончателното прогласяване на последната за християнска е станало при царуването на св. княз Борис, който след една успешна война против Византия решил пръв той да стане християнин, а след него и останалият български народ.

Коя година, на кое място и от кого е бил покръстен Борис – съвременни точни сведения няма. Като най-вероятно се приема, че кръщението на Борис е извършено през първата половина на 865 година от цариградския патриарх Фотий, на самото място, където е бил сключен мирният договор между византийците и българите. Не може да се допусне, че християнската вяра е била непозната земя за княз Борис, държавник предприемчив и решителен. Защото в държавата му имало много последователи на християнството и не може да се предположи, че той не ще да се е интересувал да знае, в какво вярват тези негови поданици. Освен това, преди да се реши да приеме християнството от Византия, той е водил преговори по същия въпрос с франкския крал Людовик Немски. При цялата тази твърде вероятна подготовка на Борис за приемане на християнската вяра патриарх Фотий все пак му е изпратил едно прекрасно спасително писмо, чийто превод на български ние предлагаме тук за първи път. (Биографични сведения за патриарх Фотий – в края на статията) …

Точната дата на посланието на патриарх Фотий до българския владетел е неизвестна. Но не подлежи на съмнение, че то трябва да е писано наскоро след като е бил покръстен княз Борис, т.е. между 865 и 866 г., преди да се бяха явили пратениците на папа Николай в България. Поставяме това време, защото в писмото няма никакъв намек за явяването на римските пратеници в България и за разпространяваното от тях учение на римската църква. Да е било написано посланието след това събитие, Фотий без друго щеше да спомене нещо за това на Борис. Какво възмущение би предизвикала у Фотий постъпката на папските пратеници, се вижда от посланието, което той е отправил до източните архиерейски престоли с покана да се явят на свикания в Цариград събор, за да се произнесат за дейността на римските пратеници в България…

Посланието носи следния надпис: „От посланието на Фотий, светейшия цариградски патриарх, до Михаил, княз на България – кое е работа на един княз”. Посланието се дели на две части. Първата част, която продължава до края на 23 параграф, съдържа догматическата страна на посланието. В нея Фотий излага в кратки черти учението на Православната църква и с тази цел привежда Символа на вярата, споменава при кои византийски императори, при кои предстоятели на петте патриаршески престола, в кой град и за какво били събрани седемте вселенски събора и какви били решенията им, и приключва тази част с думите: „Затова трябва по всеки начин и с всяко усърдие да се пазят заедно с пречистата ни вяра и тия заповеди. Защото без тях няма, не е възможно човек да бъде от частта на боголюбивите и верните или да се удостои с небесно царство”.

Втората част започва от 24 параграф и свършва на 114. Тук Фотий дава на Борис прекрасни практически наставления, как трябва да се държи един княз и всяко друго лице, облечено с власт, при изпълнение на своите трудни обязаности. В тази част Фотий проявява всестранна опитност на държавник и богат запас от познания. Тия наставления той рекапитулира, тъй да се каже, в последния параграф, в който изказва, какви добродетели трябва да украсяват Борис, за да бъде пример и образец за благочестие и всяка добродетел не само на подведомствените си, но и на целия след него чиновнически род, хубаво и велико назидание, полезно за извършване добри и велики дела.(…)

Колкото се касае до въпроса: имало ли е изпратен от Цариград епископ в България, склонни сме да вярваме, че трябва да е имало, не само защото сериозността на работата е изисквала да бъде добре организирана мисията, на която бе възложено делото на похристиянчването на един цял народ, но и за това, че от византийските летописци се споменава подобно нещо. Присъствието на епископ в България не се опровергава от постъпката на княз Борис да иска от папа Николай архиерей. Борис искал да има в царството си архиерей самостоятелен, за да не се бърка в работите на българската църква чужда духовна власт. И понеже това му желание не било посрещнато добре нито от Цариград, нито от Рим, то той се държал колебливо между тия два града, между които нямало още окончателен разрив, додето успял да получи през 870 година от Цариград архиепископ Йосиф...

Посланието до Борис е привличало винаги вниманието на ония, които са изучавали съчиненията на Фотий, и го считат като едно от най-хубавите литературни произведения на деветото столетие. Това се оценява дори и от яростния неприятел на Фотий, римския монах Jager, а в отзивите за него от Saint Croix, се казва, че то е величайши паметник на Фотиевата мъдрост... Фотиевото послание е било издадено няколко пъти, като за първи път го издава Рихард Монтакуций, епископ Норвитски, в обнародваната от него в Лондон 1651 г. сбирка  на Фотиевите писма под №1.(…)

Патриарх Фотий му отправил едно писмо, в което очертава вярно и точно на княза обязаностите на царете, които искат да носят почетното име християнин. Фотий захваща от вярата, която той счита за най-скъпоценен дар на небето и източник на всяко нравствено начало. Ако угасне вярата, казва Фотий, тозчас изчезва и нравствеността. Тези две неща са тясно свързани помежду си и не може да се разделят.

Тези достойнства на Фотиевото послание до св. княз Борис – личност свята за българската църква и скъпа за българския народ, на чиито съдбини той е дал нов тласък, – ни накараха да приемем с благодарност предложението на професора по българска история в нашия университет, да се помъчим да го преведем на български.

+ Варненски и Преславски митрополит Симеон

От посланието на Фотий, светейшия Цариградски патриарх,

до Михаил, княза на България. Кое е работа на един княз?

1. Едни добрини, пресветли и преобични наш сине, малка и временна полза принасят на ония, на които те се правят. Но истински добрини са ония, които имат свойството да правят душата по-добра, като я очистят от заблуждения и страсти, и я озаряват със сиянието и блясъка на добродетелите и на истината; защото те принасят на душата, вещ безсмъртна и богоподобна, придобивки големи н безсмъртни и – припечелват неотнимаемо и небесно богатство. От тия добрини най-ценна и първа от всички други е здравото и спасително упътване към Бога, което дарува само и преди всичко изучаването и посвещаването ни в чистата и непорочна наша християнска вяра…

19. Това е чистото и непорочно изповедание на християнската ни вяра. Това е богомъдрото тайнознание за пречистото и искрено наше богослужение и за честните му тайнства. Като мислим, вярваме и живеем съгласно с него до залязването на живота си, ние се стремим към изгрева на разумното Слънце, за да се насладим по-ясно и по-пълно на невечерната му зора и блясък. Това трябва да приеме и обича с искрено разположение, с права мисъл и непоколебима вяра Вашето богохранимо благоразумие, след като се обърнахте вече към нашето благочестие, и не бива да се отклонявате от него нито надясно, нито наляво и за малко дори време. Защото това е проповедта на апостолите, това е учението на вселенските събори, затова не само ти сам трябва да мислиш и вярваш така, но и подчинените си да ръководиш към същото истинско учение, да ги упътваш към същата вяра и да не смяташ, че има нещо по-скъпо от тази грижа и усърдие. Защото, наистина, подобава на един началник, да се грижи не само за своето спасение, но и поверения нему народ да удостоява с равна грижа, да го ръководи и подканя към съвършенството на богопознанието. Не изкарвай лъжливи надеждите, които наклонността към доброто и послушанието ти дадоха повод да се родят. Не осуетявай усилията и подвизите, които с радост предприехме за Вашето спасение. Не показвай, че ти си захванал да приемаш с усърдие словата на божествената проповед, а ще свършиш усърдието си с леност. Като имаш свършек съобразен с началото, а живот съгласен с вярата, и като упражняваш властта си така, че тя да се вижда и именува общо благо за род и отечество, в същото време пази незаличима радостта и веселието, които имам заради тебе…

24. Но всичко това трябва с всичка сила да пази всеки човек, управител и управляван, стар и млад, богат и сиромах. Защото природата на всички е еднаква, повеленията общи, та всички трябва да ги пазят прилежно. Сега ще ти кажа онова, което най-много се отнася до възпитанието на началниците и е полезно да го пази твоята власт и от което ще добиеш много голяма опитност във всичко. Защото един началник трябва да притежава голяма доброта и благонравиие. Затова и казват: „властта показва човека” и „както златото се изпитва с пробен камък, така и човешкият ум се познава по пристойните на един началник дела и по разположението на управляваваните.”…

27. Съграждай храмове на името на Бога и на светиите му съгласно с църковните закони и приучавай народа да се черкува, та като умилостивява Бога с общи молитви и Му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгласие и да добива обща полза и спасение…

31. Не трябва да бързаш, когато говориш. Защото бързото говорене при словопренията и наддумванията може да не е качество и за презиране, но при общонародни речи е глупаво и опасно; а пък при заповеди, особено при политически и общи, то е просташко и долно. За да се изразя по-добре, трябва да кажа, че който умее да бъде бърз в дела, думи и движения с благочиние, той наистина е гениален и божествен. Но това е рядко, а всичко да се събере в едно е много мъчно. Уместната във всичко съразмерност, сериозността с любезност, тежкото, но почтително държане помагат, за да бъде началникът желан за гледане и по-способен да началствува, ако и в най-добрите обноски има нещо, което пленява повече множеството. Неуместната бързина е свойствена на блъснат и налудничав човек и е причина да се правят големи грешки и често криви разпоредби. Мудността пък е признак на мързелив и глупав човек, който често прави големи грешки, рядко извършва някой незначичителен подвиг, но и той се счита за такъв само, ако се сравни с другите му дела…

38. Като оградиш така себе си с приятелство, бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към тия, които прегрешават към тебе. С първото ще има законност в държавата, и ще бъде явно усърдието и грижата ти за управляваните от тебе, а с второто ще се проявява човеколюбивото ти разположение и действително царственото ти държание. Защото тираните за неправдите към общото и към другите често нехаят, а сторените им лично неприятности строго наказват. Ала свойствено е на цар и на власт, която почита законите, грешките против себе си да търпят човеколюбиво, а ония против общото или против другите да изравняват и управляват справедливо…

41. И тъй, управлявай поданиците си, като се уповаваш не на тиранство, а на тяхната благосклонност. Защото благосклонността е по здрава и по-добра основа на властта, отколкото страхът, а тя се добива с добродетели, с трудове и грижи за поданиците. Така и ти сам действително царски и приятно ще поживееш и, като запазиш за тях държавата свободна от опасности и от неочаквани злочестини, ще оставиш подир себе си вечна слава…

55. Не променяй лесно и без явна причина разположението към съплеменниците си. Защото, ако и да има незабелязани от другите причини, които оправдават тази промяна, ония, които не могат да съгледат тези причини, няма да обвинят причинителите на промяната, а ще осъдят тебе в слабост и лекомислие…

59. Най-добър съдия на другите ще бъдеш тогава, когато при разглеждане своите собствени дела си даваш сметка за тях, като имаш за съдия съвестта си, и поправяш грешките си. Защото, как няма да се червиш, когато осъдиш другите за дела, каквито и ти сам вършиш? И как мислиш, че ще бъдат другите разположени към тебе, когато виждат, че ти не подлежиш на отговорност за деяния, за които те справедливо се осъждат на наказание?...

61. Грижи се за всички – за добрите, за да станат най-добри и да получат дължимата им чест и предимства; за ония, които не са такива, за да се подобрят душевно и се избавят от безчестието, което им се пада по закон. Защото това е задачата на действително законната власт и надзор…

65. Мъчно е да се смеси страх с обич. Защото тия, които обичат, по-често не се боят, а ония, които се страхуват, не искат да обичат. Ала ти ги раздели и най-добрите настройвай към обич (защото за такива, заплахата е излишна), а на другите вдъхвай страх, за да отбягват от злото. Те ще се боят без омраза, ако те видят, че не ги наказваш с гняв, а ги упътваш като баща, и че във време на простъпки не налагаш наказания с удоволствие, а във време на злополуки и нещастия помагаш с готовност, без бавене…

67. Както е позорно и низко да говори човек на множеството, за да му угоди, така също е опасно и погрешно да бъде всякога надменен и да се държи тежко. Трябва, прочее, да се отбягват двете крайности, да се следва средата като добродетел и да се отдава на обстоятелствата съответното...

77. От прекалените обещания трябва да се пазиш. Защото, ако би дал обещаното, ти си отнел предварително по-голямата част от благодеянието, като си го разпокъсал с прекалеността на обещанието и си разделил на две малки части единия дар. Ако пък не го дадеш, ще получиш двоен срам, че си обещал с положителност и че не си дал нищо от обещаното. При това ще се окажеш враг вместо приятел, защото си отнел това, което са дали надеждите. Освен това прекалените обещания подобават на хора, които не вдъхват твърде много вяра. Защото доказват, че те се дават не от грижа, а от желание да се добият услуги в случай на нужда…

87. Гневът е сляпа страст и не може да направи разлика между добро и зло. Затова наставленията не принасят никаква полза на разгневения. Но когато престане той да се гневи, тогава трябва да се лекува с кротки изобличения. Защото нито лекарите имат обичай да дават на болни горчиви лекарства без мед, нито пък душата на невъзпитаните търпи строги и истинни изобличения…

99. За да стане един началник добродетелен и съвършен, нужно е да се срамува не само от множеството, та да не греши, но преди множеството - от себе си.

100. Обида с думи, нанесена на свободни хора, не се различава много от онази с удари и с бич. Затова трябва да се пази човек от необмислени думи. Защото, макар и да се мисли, че те не са голямо нещо, но причиняват големи пакости…

113. Считай за справедливо да отдаваш Богу причината за благополучието ти в частния си живот и в оня на държавата. Защото така и Бог повече ще ти помага, и ти сам ще се покажеш боголюбив, а не глупав и надменен и ще пречупиш бодлите на завистта.

114. ...С една дума, дано ми бъдеш не само образец и пример за добродетел и благочестие на твоите подвластни, но и на целия след тебе човешки род, добро и велико назидание, за извършване на добри и велики дела. За всичко това ще ти се даде неизказаното и вечно небесно царс­тво за неотнимаемо наследство, за трайно жилище и за надестествено и божествено веселие и непрекъснато наслаждение.

***

Византийският патриарх Фотий е духовникът, допринесъл решително за създаването и утвърждаването на нашата азбука. Негова била идеята, че християнството може по-лесно да стане официална държавна религия в България, а и в други страни, само ако се практикува на роден език. Фотий бил преподавател в знаменитата Магнаурска школа в Цариград, където е учил славянският равноапостол Константин-Кирил Философ и малко по-късно – българският цар Симеон Велики. Заради изключителните си дарования и високото си образование бил поставен през 858 г. за цариградски патриарх. Фотий изпратил с покръстителска мисия братята Константин-Кирил и Методий в Моравия. Той бил основна фигура и в приемането на християнството на княз Борис I, като през 866 г. отправил специално послание до българския владетел. Фотий бил първият, който обвинил Западната църква заради добавката „и от Сина” (филиокве), направена в Символа на вярата. Той водил остра полемика на богословска тематика срещу стремежа на Рим да наложи тотално първенство на папата. Патриарх Фотий се борил против изопачаванията на християнството и често влизал в разногласие с византийските императори, и заради това бил свалян и пак възстановяван на патриаршеския престол няколко пъти. Починал в заточение. Патриарх Фотий оставил богато книжовно наследство. Паметта му се чества на 6 февруари.