Духовно просветен център

Втора неделя на Великия пост

15.03.2020 г.
Автор: Архангел. бг

Проповед на о. Михаил Манев във Втората неделя на Великия пост, храм „Св. Николай”, Варна, 27 март 2016

В тази неделя, втората на Великия пост, ние чухме това Евангелие за любовта.

Миналата неделя, когато беше неделята на Православието, ние слушахме за нашата вяра, за това как да вярваме и отстояваме нейната истина и чистота. Ала днеска Църквата ни казва как трябва да се отнасяме един към друг.

Христос е в къща в Капернаум, стои и говори на народа си, събран там отвънка – слушащи и очакващи с нетърпение тези Негови думи да попият в душата им, за да получат утеха и наслада, за да получат успокоение и надежда за бъдещето. А ето и четирима души, които носят своя любим. Те не отиват там за себе си, те отиват да занесат другаря си, когото обичат прекалено много с твърдата вяра, че там Този ще им помогне. Този ще го вдигне от одъра. Този, при Когото го заведат, ще направи така, че те да имат радост в душата си, като съживи това изнурено тяло на техния другар. Но виждат, че няма как да го занесат. Тълпата е огромна и те не могат да стигнат до Христос. Ала не се отказват. Какво им е коствало да качат човека горе на покрива, само те си знаят. Това тяло, сгърчено от болка. И там, разкривайки покрива, спускат го пред Христос. Безмълвно. И Христос за първи път извършва чудо, без да иска утвърждение от този, върху когото го извършва. Той не го пита: какво искаш, нито вярваш ли, че аз мога да ти сторя това. Той просто вижда вярата им. Дали вижда вярата на разслабения не знам , но със сигурност вижда вярата на онези, които го  носят, на онези, които обичат този и са го донесли, за да може и той да се докосне до Него. И да го изправи. Казва тези заветни думи: „Прощават ти се греховете!” Сякаш да им покаже, че нашите болести и страдания са заради нашите грехове, за това, с което ние сме пристъпили Божиите заповеди, за това как сме наранили някои хора. Затова и имаме болки по тялото – немощ в краката, в сърцето и ума.

Спомням си за един друг разказ от Евангелието. Христос при Овчи порти, в къпалнята. Вижда един разслабен, като този, същия. Той стои там от дълги години и Христос го пита защо е така, защо продължава да е болен и отдавна стои в тази къпалня. В нея Господ изпраща Ангел да докосне водата, която става свята и който се допре до нея оздравява, без значение от каква болест е бил налегнат. И този болен човек, разслабеният,  му казва: нямам си човек, който да ме спусне. Сякаш тези два разказа вървят като противоположни. Онзи с четиримата, които го носят, независимо от житейските бури; които го подкрепят да се извърши чудото върху него и той да стане и да проходи, защото вече са му простени греховете. И другият, който си нямал човек.

Ние в нашия живот много обичаме да сме прави. Правилно правим всичко, после идваме в неделя на църква, изповядваме се, причастяваме се – достойни или недостойни, живеем в радост. При различни обстоятелства имаме другари около себе си, които да седнат на трапезата с нас и да ядат от угоеното теле и да славят Бога, заради това, че се чувстваме добре. Ала не тогава се разбира другарството. То се разбира тогава, когато нямаш нищо. Когато единственото, което е останало, е голата ти душа пред Бога. И тогава въпросът е - дали ще се намери човек за нас, който да ни спусне. Дали ще се намери човек, който да ни обича така, че да жертва себе си за нас. Ние, праведниците. Сякаш Христос ни пита: можете ли да живеете така, че да има някой, който да ви обича повече от себе си. Или да обикнете някого така, че да го заведете при Христос.

 И тогава, когато направим нашата си равносметка, онази простата, истинска равносметка на нашия живот, не онова, което сме искали да направим, а онова, което наистина сме направили. Тогава крайният резултат какъв е – нашата самота или нашите другари, които са с нас, онези, които могат да ни заведат при Христос и Той да ни каже: „Прощават ти се греховете, чадо”. Да, ние сме прави, ние сме здрави, слава Богу,  движим се сами; когато искаме да отидем някъде, можем да стигнем. И казваме: ние не сме като онзи разслабен. Тогава на онзи, разслабения, тялото му беше сгърчено, неподвижно, сковано, ала душата му беше цветуща и жива. Той можеше да даде много неща на своите другари, да ги обикне и да им покаже своята любов в това немощно тяло. И затова те можеха да жертват себе си за него, защото виждаха в него човек. Онзи, за кого си заслужава да се жертваш, онзи, за когото си заслужава да отдадеш живота си. Макар и немощен с тяло, душата му беше изпълнена с любов към тях.

Когато Христос казва: „Прощават ти се греховете, стани и вземи одъра си, и ходи, сякаш никой не е очаквал това, единствено разслабеният, онзи, който страдаше през цялото време, не се поколеба, не се усъмни, не започна да се оправдава: „Ама аз от толкова години лежа, надали ще мога да стана…” Той просто взе одъра си и излезе от къщата. Отиде заедно със своите другари да слави Бога. Ние идваме тук и заставаме пред Христос - в своята молитва  или пред Чашата – за да чуем в сърцето си Христос, който казва: „Ако искаш да бъдеш съвършен, обикни Бога с целия си ум, с цялата си душа, с цялото си сърце и ближния като себе си”. И когато чуем тези думи - дали ние като разслабеният просто можем да го направим, казвайки: „Да, Господи, това е така, твой съм и аз ще изпълня делата, които искаш от мене”,  или ще започнем да се оправдаваме: ама точно този ближен ли, дето мирише, него ли трябва да обичам, а може ли от утре... Тоест да започнем с едни уговорки, с едни собствени навивания да не се започва от днеска, ако може от утре или от вдругиден... Сякаш Той настоява за това.

Не. Онзи, който дава тази благодат, не иска от нас нищо, не настоява за това, Той казва какво да направим, за да бъдем съвършени. Но само ако искаш ти. Той дава тази благодат, независимо какъв си ти, стига да го призовеш и Той идва при теб. Ала дали ние сме достойни да Го обичаме,  дали ние сме направили плодове в труда си, за да може тази благодат чрез нас да бъде в този свят? Или си нямаме хора? Нямаме си хора, които да ни доведат, които да ни спуснат пред Христос, за да може и нашата скована душа да излезе пред хората. За да може и нашата скована душа да отправи радостен възглас към Бога. За да може и нашата скована душа да каже: „Слава на Тебе, Боже!”

Когато трябва да изберем дали да обичаме някого, или да не го обичаме; дали да го осъдим,  или да замълчим; дали да го оплюем, или да се помолим за него - трябва да разберем в нашите сърца, че Христос иска от нас да вярваме в Него и да обичаме ближния си така, както обичаме себе си. Амин!

 

Още по темата
Още от Проповеди

„Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми”

29.03.2020 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

И чудото става. Защото тоя човек не играе роля, не се прикрива зад маските на лицемерието или на фалшивия живот. Не, тоя човек оголва цялата си душа пред Бога само с един вопъл на душата си – „помогни на неверието ми”.

Можем ли да родим Бога?

27.03.2020 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Днес е онзи светъл миг, когато започва нашето спасение... За да може човекът от ново да стане част от Божието съществуване, за да може да стане отново жител на рая, това, за което е призван, той трябва да извърви обратния път. Чрез Мариам започва връщането на човека към Бога...

Моята баба

23.03.2020 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Проповед на протойерей Михаил Манев в Третата неделя на Великия пост – Кръстопоклонна. 22 март 2020 г., храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, Варна

Какво се случва в центъра