Най-важното условие за щастието на детето

17.05.2019 г.
Снимка: Guliver / iStock
Автор: Дмитрий Семеник

В последно време ни залива поток от всякакъв вид педагогическа и психологическа информация, и наистина, започнахме много по-добре да разбираме откъде идват едни или други проблеми с децата, и как да ги решаваме. Но в този поток от различни тънкости и нюанси като че ли ни убягва най-важният момент. Може би защото е прекалено очевиден. А може би вече и не е.

Желаете ли щастие за децата си?

Разбира се, всички родители желаят най-доброто за своите деца. Но тъкмо това добро всеки родител го разбира по своему. Или поне има различно виждане за постигането му на практика.

Има родители, които преди всичко се стремят детето им да стане успешно. Фактически тяхното разбиране за добро е това, доколко детето е готово да решава различни материални проблеми, и в частност, да може да печели добре. Такива родители често се увличат по „развитието” на детето за сметка на игрите, за сметка на семейното общуване, за сметка на детството.

Не са малко и тези родители, които на практика възпитават детето си за свое удобство. За да не им отнема много време – или, обратно, за да му посветят цялото си време и внимание. Тоест детето да въплъти техните несбъднати мечти, да бъде по-успешно от тях.

Има и родители, които преди всичко се стремят да възпитат детето си като добър човек. Ако родителите са православни, това значи да е добро за Бога. Обикновено под това се разбира възпитаване на навици да ходи в храма, и борба с проявите на вредни наклонности. И това е възможно на-добрата и най-правилната от изброените три цели.

Обаче нито един от тези три подхода не е пряк път към щастието на нашето дете. А дали въобще е нужно да се стремим към него?

Нужно ли е да се грижим, детето ни да е щастливо?

Преди всичко нека да изясним, какво значи щастливо дете и въобще щастлив човек. Според мен, щастието и радостта по принцип са норма за човека, затова щастливият човек е човек напълно уравновесен душевно и духовно. Тоест колкото човек е по-съвършен, толкова повече радост има в него (а също така и мир, и любов, но сега говорим за щастието).

При православните родители понякога има една съблазън от подобен род разсъждения: „Дори детето ми да е нещастно, важното е да бъде с Бога”. И въз основа на това разсъждение, без да вземат под внимание щастието на детето, се грижат само то да бъде „добро”, в това число и далеч от страстите, от които понякога и самите родители не са успели да се освободят. И в това разсъждение има доста истина: нещастните по-често търсят Бога и въобще търсят каквото и да било развитие, отколкото щастливите. Това е очевидно за всички: в храмовете действително има много хора с едни или други душевни проблеми.

Но тази истина има и друга страна: щастливите може би по-рядко имат стремеж към Църквата, но пък когато стигнат до нея, те придобиват много повече успехи в своя духовен живот. Тъй като в духовния живот не действа съветският олимпийски принцип: „Важно е не победата, а участието”. Един вид – ще отида на Изповед и Причастие, пък както се получи. Не, ние идваме в Църквата, за да победим. Да победим своите грехове и да станем съвършени.

А когато в Църквата влиза човек с психологически проблеми, той много често не успява дори да се доближи до истинската духовна борба. Да, молитвата и Причастието хранят душата му, но далеч не винаги става съвършен. При него няма покаяние, защото той приема за покаяние своето мнимо чувство за вина. Любов към хората също няма, защото няма мир и със себе си (себеприемане). Борбата със страстите трудно му се отдава, защото изкривеното виждане за нещата в света му пречи да види добре и себе си

В крайна сметка такъв човек не напредва в Църквата, а понякога дори и деградира. Защото, преди да започне църковния живот, поне е разбирал, че унинието е нещо лошо, а сега „получава индулгенции” за своето униние, маскирано като „плач за греховете” (реално той не плаче за греховете си като светиите, а подхранва своето мнимо чувство за вина). Ако преди се е досещал, че присъщите му враждебност и несговорчивост не са норма за поведение, то сега в Църквата си измисля оправдания за тази враждебност – все пак има право да се отнася критично към грешниците и атеистите, към онези, които не обичат Църквата или някак си лично му пречат да води духовен живот…

В същото време щастливият, тоест душевно здравият човек, е по-адекватен в своята православна практика. Той е по-трезв! Неговото покаяние е истинско покаяние, той няма проблем да види себе си и правилно да оцени своите пороци, образът на Бога при него е по-ясен, Божията любов – по-очевидна.

Общо взето, ако възпитаваме детето си да бъде добродетелно, но то, кой знае защо, расте нещастно, това съвсем не означава, че сме го насочили по правилния път към Бога. Да не говорим колко често явление са самоубийствата при подрастващите, и че, вървейки по този път, детето просто може да не доживее до възрастта, когато психологическите проблеми отново ще го доведат в храма.

И нима Бог иска да лишим детето си от щастие? Нали би трябвало да се уподобяваме на Христос, а Той изначално е поставил човека в рая, където се е наслаждавал до падането си. Той не е поставил първите хора в ада, оставяйки ги да се измъкват от там сами.

Мисля, че и ние трябва да постъпваме така със своите деца – да им дадем толкова истинско щастие, колкото е възможно. А вече те как ще се разпоредят със своите душевни блага след време, в живота – предстои да видим и да се смиряваме. Важно е родителите да включат в своите приоритети на възпитанието не някакво абстрактно „бъдещо благо” или „бъдещо добро”, а съвсем конкретно щастие – тук и сега.

Още повече, че ние не знаем, какъв ще бъде животът на детето занапред, какви теготи ще понесе и колко ще живее...

Най-важното условие за щастието на детето

Тази статия е адресирана към православни читатели, затова приемаме, че говорим за родители, които водят децата си в храма и ги причастяват. И че самите родители водят църковен живот. Какво друго, освен това, може да е така важно и нужно за формирането на щастливо, психически стабилно дете?

Най-важното условие е пълнотата на родителската любов. Повечето съвременни четящи родители знаят това. Много от тях са чели книгите на Юлия Гипенрейтер и публикации на други психолози, които говорят за приемащата любов и учат как е правилно да се общува с детето.

Достатъчно ли е това?

Уви, не! Според мен, най-важното условие, за да може детето да получи нужното количество любов от своите родители, а това значи и душевно благополучие и щастие, са всъщност любовта и мира между бащата и майката.

Родители могат колкото и както си искат, даже на нивото на професионалните психолози, да отвръщат с приемащи фрази на палуването на детето и да го пазят и обгрижват, но ако самите те помежду си нямат разбирателство, то и детето няма да е щастливо, това ще доведе до изкривяване на неговата психика.

В психологията има такова понятие – „симптоматичен член на семейството”. Това е онзи член, при който наяве се проявяват скритите проблеми в семейството. И това винаги е детето. Например, ако бащата изневерява на майката, без значение дали в семейството се знае за този негов грях, децата започват да боледуват или възникват проблеми с поведението им. И често в такъв случай водят детето на психолог, но естествено без резултат – защото коренът на проблема не е в него. Механизмът на това явление се обяснява по различен начин, но фактът си е факт: нито едно зло, което се случва в семейството, не отминава безболезнено за децата.

Любовта към децата не достига своята пълнота без любовта между съпрузите. Разбира се, говорим за истинска християнска, приемаща любов, а не любовна страст или зависимост.

Според моите наблюдения, този фактор е дори по-важен, отколкото факторът на общуването между родителите и децата. Ако между майката и бащата има мир и съгласие, дори и да допускат някакви малки педагогически грешки, това е много по-добър вариант за детето, отколкото родители, които са идеални педагози, но без разбирателство помежду им.

Обръщали ли сте внимание, как малките деца гледат своите мама и татко, които се прегръщат? Какво огромно щастие има в този момент в техните очи!

Затова основният призив на тази статия е към родителите – да ценят своя живот, здраве и съпружески отношения, не просто като свое лично благо, а като незаменимо благо за своите деца. Разбира се, говорим не просто за формалната страна на съпружеските отношения, а преди всичко за тяхната същност. Ако един от съпрузите е алкохолик или насилник, такива отношения в никакъв случай не са пример за християнска любов между родителите.

А ако вече няма семейство?

И тук възниква закономерният въпрос: а какво да правим, ако семейството вече е неизлечимо болно или се е разпаднало, или един от съпрузите е починал? Как да направим детето щастливо в такъв случай? Това е един от най-често задаваните въпроси от страна на православни клиенти към психолога.

Как може да победим в олимпиада по бягане след ампутация на единия крак?

За съжаления, няма да можем да победим. Това е суровата истина за живота. Ако семейството е непълно или мирът между родителите е непостижим, детето не може да бъде така щастливо и душевно здраво, както детето в идеално пълно семейство.

Какъв смисъл има тогава тази статия за тези, при които вече е късно да пазят  съпружеските си отношения? Само да ги доведе до униние ли?

Разбира се, че не. Такива родители все пак имат „лостове”, с които да влияят на състоянието на децата си. Ако в пълното семейство такъв „лост” е хармонията между родителите, то при наличието на само един родител в семейството, такъв фактор се явява душевният баланс на самия родител. Спокойният и радостен родител възпитава далеч по-здрави и щастливи деца, отколкото родител, постоянно изпадащ в терзания или депресии.

Какво кара отговорната самотна майка (по-рядко баща) да се тревожи и да изпада в депресия? – Същият онзи продължаващ във времето опит да спечели олимпийския маратон, скачайки на един крак. Усещането за безсилие, за безполезност на всички прилагани педагогически усилия и изискването на невъзможното от себе си и децата. В резултат на това много често и останалият „крак” излиза от строя, а нещастните деца живеят с майка, потънала в своята депресия, или с майка, която постоянно избухва, по повод и без повод.

В такъв случай ще ви помогне трезвата преценка на ситуацията и правилното поставяне на целите. Приемете факта, че вашето дете няма да бъде като децата в едно идеално пълно семейство, и се смирете с това. Да се смириш, значи да се доверите на любящия Бог с надежда, че Той ще изведе вашето дете към светлината. А и самото дете, както вече казахме, ще има много по-голям интерес към познанието за себе си и по-голяма нужда от Бога, отколкото идеалните деца.

Ако раздялата с другия съпруг е настъпила не поради смърт, тогава поемете своята част от отговорността, че семейният ви живот се е стекъл именно по този начин. Приемете, че това е вашата вина пред Бога, пред себе си и пред децата. Покайте се, но не забравяйте, че при истинско покаяние винаги настъпва облекчение на чувството за вина, облекчение на съвестта. С това вината ви се изчерпва. Не продължавайте да се обвинявате, че не можете да сътворите чудо! Бог не иска от вас повече, отколкото можете, и не ви съди за това, че не сте способни по някакъв начин изведнъж да направите децата си съвършени.

Направете така, че вашето добро душевно състояние и щастието ви бъдат сред най-важните цели в живота ви. Това е не само част от онова съвършенство, към което ни призовава Христос, но и добър пример за нашите деца.

Източник: pravoslavie.ru
Превод: Румяна Рашкова

Дмитрий Семеник е руски психолог (р. 1967 г.). Завършил е Московския институт по психоанализа. Той е основател и главен редактор на групата сайтове „Пережить.ру”. Води различни психологически онлайн курсове с хора, претърпели някаква загуба – смърт на близки, развод, несподелени чувства и др. Автор и съставител на над 20 книги по различни проблеми на личния и духовния живот.

Още от Семейство и възпитание

Защо работохолизмът е болест, а не достойнство

09.02.2019 г. | Олга Красникова, Даря Рощеня | Семейство и възпитание

Ние самите, съгласявайки се с такива условия, потвърждаваме, че може да бъдем третирани по този начин. Което означава, че проблемът не е само в общественото съзнание, но и в самия човек, в неговото чувство за собствено достойнство...

Семейството като рай за детето (+Видео)

19.12.2018 г. | доц. д-р Бойчо Бойчев | Семейство и възпитание

Когато се появи на този свят, детето няма никакъв друг опит в своя живот. Първият му опит е в семейството. То е фундамент за него. Първо там то започва да живее. След това идват всички други приобщавания на човека, всякакви групи, общности...

Отчество, отцеубийство и възпитание - част първа

06.09.2018 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий (Радович) | Семейство и възпитание

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет - религиозен или морален, обществен или семеен. Авторитетът е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Да изясним какво е авторитет и каква роля той играе в нашето възпитание.

Какво се случва в центъра