В крайна сметка това е причина религията вече не се възприема като живо общение с Бога, а като част от културата или като национална идея…
За тази будност и трезвост трябва да се погрижим. И по-точно, за едно ново поколение свещеници и християни. Нека те не са много, нека във всеки град да има поне дванадесет, но истински християни, и този квас ще бъде достатъчен, за да закваси цялото тесто.
* * *
Бог познава Своите Си. А за нас е важно, че преследваната църква е църквата, която тържествува.
Когато Църквата се разпадне, Господ ѝ изпраща съживление чрез гонения. Знаем как нашата църква се съживи през 20 в. и как, обратно, през периода на свободата при нас се върнаха на пръв поглед вече мъртви грехове.
За искреността и приспособенчеството
Самият Христос заповядва: „Истина ви казвам: ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:3). Да бъдеш християнин означава да бъдеш чист, открит и прям. Означава да реагираш на всичко възможно най-искрено и непосредствено, да не кривиш душата си и, най-важното, да не правиш компромиси с нищо, което е против вътрешните ти убеждения, но обещава външна полза.
А днес всички ние сме хамелеони. Преди да кажем нещо, десет пъти мислим да не объркаме нещо и как да го кажем така, че да е най-изгодно и безопасно. Детето, от друга страна, винаги казва точно това, което мисли. И това е християнският подход към живота – не се страхувай от нищо, защото Христос е с теб.
Често, дори по време на съветския период и даже в църковно отношение, ние се занимавахме с обикновено приспособенчество, оправдавайки се с това, че трябва да запазим храмовете, да запазим живота на свещениците и енориашите, и за това бяхме готови на всякакви компромиси, на всякакви отстъпки, понякога в ущърб на нашето духовно състояние.
Мъченичеството казва друго – никакви компромиси, никакви отстъпки, само пълно себепредаване на Божията правда. Това е единственият начин да останеш християнин, когато не мимикрираш в променящата се конюнктура.
Няма нужда да се притесняваме прекалено за Църквата – Христос е обещал, че „портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18), което означава, че Той Самият ще ѝ помага и ще я защитава. Църквата се крепи на кръвта на мъчениците, а не на опортюнизма. Именно от недоверието в Бога се ражда приспособенчеството. То не е нищо друго освен загуба на надежда, опит да се „справим” сами, без Неговата помощ.
За безразличието
Трудно е, когато се сблъскваме с безразличие. Когато пастирът е равнодушен и не иска да прави нищо, когато „къщата ми пада, а аз само си кръщавам и венчавам” – това не е пастирство, а църковно занаятчийство.
И всичко това трябва да се изтърпи спокойно, без емоции. Иска ти се нещо да счупиш и да изкрещиш „Махай се!”. Да поставиш някого другиго на негово място. Но аз имам пред себе си жив човек. Може би след няколко години от него ще се получи нещо прекрасно. Просто не днес.
Като цяло, само по себе си е много трудно да разберем същността на християнството, за което всъщност изобщо не мислим, да открием Бога в себе си и да осъзнаем задачите на пастирството. Трудно е „да не се огъваме пред променящия се свят“, а още по-трудно е да го променяме…
За молитвата
Християните преди всичко се молят. Знам, че при много пастири призивът за молитва звучи като измъкване от отговорност и вече дразни паството. Но тя е най-голямото оръжие, което пренебрегваме. То има реална сила. С тази молитва ние показваме нашата солидарност, че не ни е безразлично случващото се.
За мисионерството на всеки
Винаги помнете, че мисионерската работа не е работа само на няколко души в Църквата. Тя е работа на всеки християнин: да проповядваме Христос с живота си.
Независимо от мястото ни в Църквата, трябва да помним, че всяко от нашите конкретни служения – като свещеник, епископ, чистачка, звънар, четец и др. – не може да бъде сведено до самостоятелна функция. Те не могат да бъдат отделени от нашето основно и общо служение за всички християни – да бъдем солта на света.
За тревогите
През тази година бях в болница четири пъти. Все заради тревоги! Разбира се, имаше много важни църковни дела и други проблеми, но винаги трябва да помним, че Църквата не се крепи на нас, а Христос я пази. И изобщо, не всичко в този живот зависи от нас. Затова не се тревожете прекалено и се грижете за здравето си! Вярващият човек знае, че живее под Божиите очи. А щом е така, защо трябва да се тревожи твърде много? Единственото нещо, за което трябва да се тревожи, са собствените му грехове. Що се отнася до останалото – без значение какво се случва, каквито и да било трудности, каквито и да било затруднения – във всичко има заложена собствена възпитателно-лечебна програма.
За насилието
Като пастир аз се вълнувам не толкова от отношението към терористите – с тях всичко е ясно. Загрижен съм обаче за бързината, с която човек се превръща от жертва в агресор.
Спомням си един много интересен случай, разказан ми от военен прокурор, който ме помоли да дам причастие на баща му. По това време все още служех като свещеник в Минск. Е, един войник изнасилил с особена жестокост малолетно момиче. И когато престъпленията му бяха четени в съдебната зала, майката на момиченцето закрещяла от ужас. В този момент проехтял изстрел – обвиняемият паднал мъртъв. Часовият, който също слушал всичко това, не издържал и застрелял негодника.
Когато часовоят бил изправен пред съда, било преценено, че това е емоция, състояние на афект. И присъдата му била лека. Но след по-малко от година прокурорът срещнал този човек, който вече бил осъден за второ убийство. Той го извършил умишлено. Изглежда, че това е бил човек, който търси истината и справедливостта и е бил готов да използва всички средства, за да унищожи неправдата и несправедливостта, но, от друга страна, сам се разболява от това безумие и започва да върши още по-големи злини от тези, на които е реагирал.
Насилието поражда насилие.
* * *
Ако си терорист, не си православен. Може ли човек да бъде православен убиец? Възможно е да бъдеш убиец, но в този случай не си православен. Защото с греха си ние се отдалечаваме от Църквата.
За свободата
По принцип свободата е в основата на християнския живот. Християнството е религия на щастието, която дава свобода. Човешкото същество става щастливо, когато е свободно. Човек не се страхува от никого и от нищо. Както казва апостол Павел: Какво може да ме отдели от Божията любов? Смъртта? Преследването? Бедността? Глад и студ? Нищо не може да направи това! Що се отнася до смъртта, тя е само повод за радост, тя е събитие, което обещава скорошна среща с възлюбения Христос.
