На дълбоко с Христос

Проповед на протойерей Михаил Манев в Първата неделя след Въздвижение – 22.09.2019 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обични от мене народ Божий, наследници на царството Божие,
Ние христовите люде, тези, които избраха за свой господар Христос и с Неговото изкупително дело разбраха, че имаме надежда за вечен живот, ние, които живеем с Него и се опитваме да спазваме Неговите повели и заповеди, сякаш забравяме, че Той не ни е даденост, а нещо, което трябва да заслужаваме всеки ден, всеки миг от нашия живот. Много често ние се опитваме да намерим някаква физична величина, с която да измерим Неговата доброта, Неговата божественост. Търсим в хората образите на Христос и сякаш не виждаме как самият Той стои с нас.

Много често виждам хора, които влизат в храма с високо вдигната глава, горди, които застават пред иконата, но не със смирение, а някак си изискващи, настояващи, и започват да редят някакви молитви, някакви думи, с които искат от Христос, от Богородица, от някой светия някакви неща и то веднага, ако може на момента. И ето в днешното Евангелие (Вж. Лука 5:1-11) сякаш виждаме как се променя човек, като се докосне до Бога, как осъзнава своята греховност и своята немощ, как целият му свят се преобръща.

Когато Христос казва на ап. Петър: „Иди там, в дълбокото, и хвърли мрежата си”, този зов отеква в него. Всичките му представи и цялата му опитност заговорват, че това, което трябва да направи, е безумно, това е невъзможно. Разумът му и опитът му като рибар през тези дни показват, че през деня, като отидеш в дълбокото, ще излезеш с празна мрежа, нищо повече – труд на вятъра. В този момент, в който се борят разумът му и онова в сърцето му, надделява зовът на сърцето, и той завършва с думите: „Нека бъде според думите Ти, ще го направя това, защото Ти го казваш, Онзи, Който говореше преди малко на хората със сила, Онзи, Който докосна сърцето ми и душата ми.”

Сигурен съм, че и вие сте имали моменти, в които сте усещали зов в себе си, да направите нещо неразумно, нещо, което умът ти казва, че не трябва да е така... И когато ние, недостойните люде, се докоснем до Бога, усетим Неговото величие, благодат, Неговата любов и милост към нас, пак в сърцето ни разумът ни казва, че това не е така, че не сме достойни за Него... Но когато осъзнаем, че всъщност в дълбокото не сме сами, че дълбокото не може да ни погълне, защото Бог няма да го допусне, след като изпълняваме Неговата воля, и вървим по Неговите стъпки, тогава този свят не е страшен – той е свят за преобразяване, свят за съживяване...

Тогава, когато осъзнаем колко сме далече от Бога, когато кажем: „Иди Си от нас, защото сме недостойни”, тогава започва нашият подвиг, тогава започва нашето повдигане, нашата радост да общуваме с Бога откровено, без лъжа, без маска, без лицемерие. Оставаме само ние, делата на ръцете ни и Неговата безкрайна любов и благост. Онова бреме, което Той ни е дал да носим в себе си – да изпълняваме Неговата воля, да почитаме Неговия закон... И като се научим да ходим в дълбокото, уповавайки се на Него, да можем да помогнем и на другите. Ала не с гордост, а като онези смирени рибари, неуки и неграмотни, осветени от Светия Дух, пълни с благодат и истина, пълни с живот. Та когато хората видят промяната ни – как се връщаме от дълбочината живи и здрави, изпълнили лодката си с много дарове, когато видят пълнотата на нашия живот, самите те да пожелаят да видят Христос, да се докоснат до Него, за да може и тяхната лодка да се изпълни с дарове. И да се върнем заедно в света, за да го обновим, да го преобразим, за да може царството Божие да дойде тук, на земята, за вечни векове. Амин.