Духовно просветен център

Музиката на Църквата (2)

18.02.2021 г.
източник: .facebook.com

 

Разговор на радио „Светигора с Игор Зироевич, певец, композитор и преподавател по църковно пеене, ръководил Сръбския византийски хор. От 2018 година е ръкоположен за свещеник в Калистийско-Скирската митрополия на Гръцката Православна Църква, на о. Евия /Евбея/. Женен, с шест деца. Настоящото интервю е от периода преди неговото ръкоположение.

(Продължение от 1 част)

– Кои са главните разлики между стиловете, които смятаме за автентични носители на византийското певческо предание: цариградския, светогорския, солунския и атинския? В какво отношение спрямо тях се намира школата на Симон Карас?

– Преди всичко трябва да кажем, че е твърде трудно да се разграничат тези стилове. Вече дълги години се занимавам с въпросите на теорията, музикалната нотация и практиката на византийското пеене и това, което съм разбрал, е, че не можем да говорим за тези стилове в абсолютен смисъл. Нито един от тези стилове няма някакви ясно определени граници и „закони”, така че не е лесно да се говори за общите им характеристики или разлики. Въпросът е много тънък. След това трябва да разясним, че тези стилове днес нямат локален характер, както би било логично да се заключи от названията им. „Цариградски” (т.е. патриаршески ) се пее и в Солун, и в Атина, и на Света гора. Така е и с останалите стилове.

Струва ми се, че по въпроса за стиловете мненията в Гърция са твърде абсолютизирани и са отишли много далеч. Пеенето е едно и разликите, които са възникнали с течение на времето, трябва грижливо да бъдат изследвани. Днес привържениците на всеки един от тези стилове малко (да не кажем твърде) фанатично твърдят за своя стил, че е единственият автентичен. Това, че в хладния Солун не пеят някои неща напълно еднакво с топлата Атина, за мен е съвсем естествено. Ако погледнете внимателно, ще установите, че не говорят и съвсем същия гръцки език. Езикът е един, но има характерни изрази, които не се използват в други региони, както и характерен начин на изговаряне на отделни звукове. Съвсем естествено е, същото да се случва и в музиката. И не виждам причини, от това да се прави идеология. Атиняните веднага биха разпознали солуняните по говора. Така и онзи, който живее в Цариград, при обстоятелства, които са съвсем различни от атинските, солунските или светогорските, със сигурност ще има един друг стил, колорит, един друг нюанс и в манталитета, и в говора, и в обноските, а и в пеенето. Значи става дума за нюанси.

Или ако направим сравнение с нашите условия: сърбите от Требине, Сараево, Книн, Белград, Нови Сад, Враня, Прищина и Подгорица не говорят по един и същи начин сръбския език. И народната музика от тези краища се различава. Но всичко това е сръбска народна музика. Всичко това е сръбски език. Това е богатство, а не пречка или грешка! Освен това всеки човек има свой психосоматичен строй, свой свят, свой опит, качества, степен на надареност, на музикално образование, умения, духовно състояние и т.н. Всичко това влияе и на начина, по който той ще пее. Следователно певческият стил на певеца не е решително обусловен от някакъв външен стил. Всеки певец слага свой отпечатък върху пеенето. В моята дипломна работа, освен всичко останало, се занимавах и със светогорското устно предание. Там се вижда, че и самите светогорци пеят едни и същи фрази по различен начин. Има случаи, когато дори и в едно и също братство всеки пее фразата по различен начин. Това не трябва да ни учудва, то е съвсем естествено. Когато вътрешният свят е друг – друг е и външният израз на този вътрешен свят. За стила трябва да размишляваме в тази посока.

Сега да се върна малко по-конкретно на тези стилове, или по-точно локални предания, за които споменахме. Първо, имаме Цариград като главен певчески център в исторически план. Ако днес говорим за патриаршески стил, трябва да го разбираме като стил на певците от самия патриаршески храм. Но, да подчертая, трябва да гледаме тези певци по времето, когато са пеели в този храм, а не и по-късно. Такъв например е случаят със Станицас: той не е еднакво автентичен в цариградския си период и когато в края на живота си е дошъл в Атина. В патриаршеския храм няма място за импровизации и промяна на установения ред. Това ни гарантира и за автентичността на преданието. Но наред с това виждаме, че с времето някои неща се променят, което може и да се очаква, защото са се променили и хората, и техният начин на живот. Ще спомена три имена, които смятам, че с право могат да се нарекат носители на патриаршеското певческо предание в близко време: Навплиотис, Прингос и Станицас.

Друг важен певчески център е Света гора. Наистина с времето се е оформил един стил. Но това, което е било обичайно да се пее на Света гора преди 500 години, преди 200 вече не е съществувало. И това, което се пее днес на Света гора, не е същото, което преди 50 или 100 години е било светогорско. Когато някой слуша Фирфирис, който е бил символ на светогорското пеене, и чуе днешните светогорци, ще види, че има разлика. И дори ако чуете Данилеите от седемдесетте години и днес, ще видите разлика. Но това е естествено и неизбежно. Променят се хората, времето, начинът на живот и като последица – всичко се променя. Освен прочутите светогорски братства, каквито са Данилеите, Томадесите и Герасимеите, изключително важна роля за светогорското пеене днес играе манастирът Ватопед. За двадесет години те създадоха една певческа /и не само/ крепост на Света гора. Това е първият организиран хор от певци на Света гора. Младите монаси изучават музика на върхово ниво. Те са бъдещето на Света гора и пример за подражание.

Солун също има свое местно предание. Макар че е толкова близо до Света гора, неговото пеене е под влиянието най-вече на Цариград. С оглед на това, че в Солун нещата не са така строги, както в Патриаршията или на Света гора, пеенето тук е приело друга посока, особено в наше време. Прекалената „свобода” и произволност, както и недостигът на църковно и певческо съзнание и отговорност, са внесли в това пеене доста непатриаршески елементи и светско влияние. Но въпреки това Солун е дал поредица от добри певци. Това, което мен лично много ме натъжава, е, че в днешно време не виждам достойни и верни наследници на старите солунски певци.

И накрая, имаме и атинската школа, която е внесла в пеенето много проблеми и която, за съжаление, донесе в музиката лоши неща, под влияние на които доста се отстъпи от преданието. Но мисля, че нейното влияние, макар още да съществува, все повече намалява в Гърция. Най-големият проблем на тази школа е, че византийската нотация не е схваната в дълбочина. Теоретичните знания не са били здраво поставени върху учението на тримата учители1. Вследствие на това с течение на времето се е вървяло към все по-дълбока бездна.

Това са някакви характеристики и описания накратко и в най-общи черти. За всеки от тези стилове бихме могли да кажем много, но това вече изисква сериозно научно изложение. Но доколкото позволява едно интервю, можем съвсем кратко да сравним тези стилове, за да могат вашите читатели да получат поне една обща представа по този въпрос.

Като начален факт при сравнението на тези стилове би трябвало може би да приведем различните начини на интерпретация на музикалната нотация. „Атиняни” я четат по системата „един знак – една нота”, докато „цариградчани” , „солуняни” и „светогорци” разчитат в хода на пеенето различни енергии на някой знаци (един знак може да означава повече от една нота). Друга основа за сравнение може да бъде звученето на гласовете, т.е. доколко правилно се извеждат напевите на гласовете. Тук бих казал, че „цариградчани” и „солуняни” са най-автентични, след тях идват „светогорци”, а най-неавтентични са атиняните.

Що се отнася до Симон Карас, той недвусмислено е най-големият музиколог на миналото столетие. Той е направил истинска революция в областта както на църковната, така и на фолклорната музика. Изключителен познавач на църковната музика. Бил е изпреварил времето си и затова, от една страна, не е бил разбран, а от друга, заради завистта и неосведомеността на някои хора, е бил критикуван много строго. Но мисля, че делата свидетелстват най-добре. Ще изброя имената на няколко музиколози, певци и хорове: Ангелопулос, Арванитис, Ремундос, Костандину, Ланарас, Ангелидис, Ватопед. Това са все ученици на Карас или ученици на негови ученици. Всички останали школи в Гърция, взети заедно, не са дали толкова значими имена. Бих казал още, че Карасовата школа най-добре изразява преданието именно поради това, че най-всеобхватно се занимава с музика и съдържа в себе си най-доброто от всички тези стилове. В подкрепа на това ще ви кажа, че учебната програма на школата, която работи по Карасовия метод, е 3-4 пъти по съдържателна от програмата на която и да е друга школа. Не е капсулирана, а отворена и това е дало възможност така дълбоко и значително да влияе на развитието на музиката и музикознанието в Гърция, а и в целия свят.

В какво се състои приносът на Симон Карас в църковната музика? Преди всичко трябва да подчертаем, че Карас е бил изключителен учен – сериозен и отговорен. Всяко свое твърдение той е можел да подкрепи, и е подкрепял, с много примери и доказателства. По негово време пеенето в Гърция, и особено в Атина, е преминавало през вероятно най-тежката криза в историята си. Влиянието на европейската музика е било много силно и преданието е било застрашено от скорошно изчезване. Все по-трудно е било да се разпознае звученето на византийските гласове. Енергиите на характера на израза са били почти напълно забравени. В тези обстоятелства Карас, въз основа на много сериозни музиколожки студии, създава свой метод за изучаване на пеенето. Връща в употреба няколко знака от старата нотация и им дава някакво конкретно значение в новата нотация, за да опише чрез тях различни феномени, за които свидетелстват устното и писменото предание. Ползвайки се от този метод, всеки ученик с лекота е можел да изучи цялото богатство на византийската нотация. За съжаление малко хора, особено по негово време, са схванали значението на този негов метод. Днес, както вече споменах, най-значимите събития в певческия свят са свързани с работата на неговите следовници.

Има още нещо, което не бива да премълчаваме. Както казах, Карас е велик и изключителен. Но най-големи заслуги за приемането на неговия метод сред широките музикални слоеве има Ликургос Ангелопулос. Мисля, че Карас, заради своя строг и прекомерно прям характер, а и заради най-близкото си обкръжение, не би бил в състояние да разпространи толкова своя метод, ако не е бил Ангелопулос, който е много открит, много способен и много любезен човек. Няма човек на света, който да е поискал от него помощ, от какъвто и да е характер, и да не я е получел веднага. Това е характерно за великите хора, но и за хората, които истински обичат музиката. Той винаги първо е гледал да направи това, което е полезно за напредъка на музиката, и едва тогава това, което е полезно за самия него. Заради това той има толкова и такива ученици и заради това той е възродил пеенето, и то не само в Гърция. Мисля, че той е един от най-светлите примери как трябва да се служи на Бога и на Църквата чрез пеенето.

– В какво се състои разликата между аналитичния (орнаменталния) стил на пеене и пеенето на знаковата нотация в „чиста стойност”?

– Разликата е в различния подход при тълкуването на нотацията. Основната проблематика, която за съжаление мнозина и в Гърция, и другаде не са разбрали, е природата, логиката на невмената нотация. За правилното разбиране на нотацията е необходимо много по-задълбочено познаване, изследване и изучаване на нотацията – новата и старата (във всички фази), теорията на музиката, писменото и устното предание. Без такъв подход не може правилно да бъде разбран принципът на византийската нотация.

В общи линии се казва, че старата нотация е синоптична, а новата аналитична. Но нещата не са така прости, както изглежда на пръв поглед. И старата, и новата нотация са, в определен смисъл, и синоптични, и аналитични. Това показват най-новите научни достижения, без оглед до каква степен те са приети днес. Такива становища на Карас, и особено на Арванитис, мога да потвърдя и аз, защото в различни изследвания, тръгвайки от различни начални точки, вървейки по различни пътища и работейки върху различен материал, за някои неща сме стигнали до напълно еднакви заключения. Те доказват тезата, която изказах преди малко, а именно – че и старата, и новата нотация са и аналитични, и синоптични. Това е началото на различието, за което ме питате. Следователно едни смятат, че всеки невмен знак има стойност само на интервал и на продължителност във времето, а други – че тези знаци могат да имат и „разширено” значение, т.е. да имат и свое характерно действие или енергия.

Когато говорим за съвременната нотация, несъмнено е, че до някои проблеми се е стигнало поради неразбиране на нотацията. Струва ми се, че мнозина днес не са схванали за какво изобщо служи нотацията, с каква цел и по каква логика е създадена, как се е развивала, и как са размишлявали тримата учители, които са направили реформа в нотацията, този т. нар. нов метод, който се употребява и днес. Не е достатъчно да мислим логично, нужно е музиката да се изучава внимателно и отговорно. Мнозина са заели погрешна позиция само защото се побързали да направят заключения, без добре да изпитат и разберат нещата.

(Вж. 3 част)
___________________

1.Тримата музикоучители са: Митрополит Хрисант, Хурмузий Книгохранител и Григорий Протопсалт. През 1814 година те създават новия аналитичен невмен метод.

Превод: Диляна Иванова
Източник: radiosvetigora.wordpress.com

Още по темата
Още от Интервю

Музиката на Църквата (3)

19.02.2021 г. | Интервю

Не трябва да се забравя, че целта на пеенето е богослужението... и всеки, в каквото и да се труди, на каквото и послушание в Църквата да бъде, да дава всичко от себе си за нейно благо и за благото на народа...

Музиката на Църквата (1)

17.02.2021 г. | Интервю

Това е единственото пеене, което се развива непрестанно вече повече от две хиляди години. Тази музика е възникнала, развила се е и се развива в Църквата и за Църквата, която се е старала тя да бъде наистина свещена и по този критерий е извайвала и създавала тази небо-земна музика...

Да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния

18.12.2020 г. | Двери.бг, Емилия Бойчева | Интервю

Интервю с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Как вярата може да помогне за осмислянето на кризата?

Какво се случва в центъра