Духовно просветен център

Мерилото за нашата святост е другият

02.11.2020 г.
eyeem.com
Автор: протойерей Михаил Манев

Проповед на протойерей Михаил Манев по Лука (16:19-31) – притчата за богаташа и бедния Лазар. 04.11.2018 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обичани от мене насилници и грабители на царството Божие,
Днес, в неделята след Архангелова задушница, четем това странно Евангелие, в което Христос ни разкрива участта на човека след смъртта. А там има ад и рай. За едните има мъки, а другите преживяват в блаженство. И Той сякаш поставя един знак на равенство между богатия тук на земята и онзи, който се мъчи в ада, и съответно между страдащият тук на земята и онзи, който блаженства в рая. Сякаш дава утеха на всички немощни и предупреждава онези, които са богати и заможни, да внимават върху себе си, защото всичко това е преходно. Всъщност няма значение какво притежаваш и колко притежаваш. Идва момент, когато всичко това се отнема, защото душата няма нужда от нищо материално, а има значение какво си сторил с нея тук на земята.

Колкото и пъти да чета този откъс от Евангелието, като стигна до отговора на Аврам, че не може Лазар от рая да отиде при богаташа в ада, защото между тях има пропаст, винаги се учудвам на обяснението и се питам: кой може да иска от рая да отиде в ада… Кой ще излезе от това блажено състояние, да отиде в тези мъки? По-скоро е възможно от ада да искат да отидат в рая… Това някак си го разбирам. Но обратното…

И кой копае тази пропаст, между нас и Лазар? Не сме ли ние тези, които я копаем. Ние, които, съсредоточени в себе си, пренебрегваме едни хората, а забелязваме само тези, които са като нас, богати. И така копаем нашата пропаст между нас и другите, да не би случайно да се докоснат до нас, да ни осквернят, и така за всеки, който не ни е угоден. Това го има и в храма – когато осъждаме, сплетничим, държим се високомерно... Ограждаме себе си с пропасти, за да не видят другите, че всъщност не сме толкова велики, а животът ни не е толкова съвършен, колкото го представяме пред хората. Но тази пропаст не е между нас и другите, а между нас и Бога.... То на такива хора и Бог не им трябва, те знаят повече, някак си са почти като Бога... Христос казва за тях, че и някой да възкръсне, няма да му повярват. И така и стана – и Христос възкръсна, и те не повярваха. Но не вярват не от нещо друго, а затова, че не Го виждат. Защото когато се облечеш в богатство, във власт, в утехата на думите на другите, които те хвалят, тогава онзи бедния Христос някак си е невидим за тебе, не Го осъзнаваш, защото Той няма място в твоя живот. И едва, когато настъпи смъртта и попаднеш там, където няма любов, осъзнаваш Кой е Христос и какво е да живееш с Него в любов, в хармония, в братство, в търпение на немощите на другия. Там спасените са не за друго, а защото са видели приживе Христос и са поискали да живеят с Него, повярвали, че животът е вечен.

Мъчно ми е за онези хора и ми е тъжно, ала думите, които чухме днес в Апостолското четиво – че спасението идва чрез вярата ни, защото тя е дар от Бога – някак си ме окриляват. Дават ми основание да кажа: Хей, време е да запълним заедно тази пропаст! Да похвърмяме малко пръст в дупките между нас, да я отъпчем добре, за да може вие да дойдете при нас и ние при вас. Защото сме си потребни едни на други, за да бъдем спасени. Спасени чрез Христа Иисуса в любов към немощните. И когато сме заедно, тогава се проявява съборността на Църквата. Събрани заедно пред Христа – богат, беден, слаб, силен, ала всеки с любов към другия и с любов към Христа. За да може, ако не успеем да запълним този ров, който сме издълбали, поне да спуснем мостове... Защото другият е най-точното мерило за нашата святост, за нашето съвършенство. Тогава и смъртта вече няма да е страшна.

Това Евангелие сякаш идва да ни събуди от нашия спокоен животец. Комфортно – тази дума най-добре охарактеризира нашето съществуване, което сме си създали с всички удобства. И от пиедестала на това удобство гледаме другите, които нямат тази възможност, и леко ги неглижираме, и леко ги пренебрегваме. И когато се обръщаме към Христос, а нямаме любов в сърцата си към онези немощни и страдащи, дали наистина Той ще ни отговори? И дали вярваме в този Христос, онзи страдащият, бедният, възкръсналият, или се уповаваме на своите сили и възможности, казвайки: Господи, колко ми е добре, ей така да остана във вечния живот... Ала всичко това, което имаме, ни е дадено да го използваме, за да изградим мостове между себе си и хората около нас. Между себе си и Бога. За да можем там в последните мигове на нашия живот, да кажем „Господи, помилуй мене грешния” и да предадем в Неговите ръце духа си. Защото през цялото време сме живели с Него. Амин!

Още по темата
Още от Проповеди

Носене на кръста за постигане на любовта

03.04.2021 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

С изнасянето на Кръста през Великия пост Църквата иска да ни покаже какво е постът. Христовият Кръст, на който Христос доброволно, без да има грях, се е възкачил заради нас, е израз на истинската Божия любов към всички човеци... (Неделя Кръстопоклонна - 19.03.2017)

Спасение по вяра

02.04.2021 г. | свещеник Алексей Атанасов | Проповеди

В Евангелието не е описана предисторията на разслабения, кие не знаем какво е духовното му състояние. Но това ни дава надежда на нас, че когато ние се молим за някой близък, дори той да има тежки грехове, не бива да се отказваме от любовта към него...

„Ти си проповед на пророците и украшение на апостолите”

26.03.2021 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

За образа на Богородица и истинското покаяние, като път към царството Божие. Проповед след Малкото повечерие с канона и 2-ра статия на акатиста към Пресвета Богородица, храм „Св. Николай Чудотворец”...

Какво се случва в центъра