Манастирът „Св. Богородица” край Варна – най-ранно свидетелство за проникване на култа към Св. Богородица като изцелителка

Според традицията, наложила се през 19 в., празникът на Пресвета Богородица ­ Живоприемен източник се отбелязва на Светли петък след Възкресение Христово, когато през 1835 г бил осветен възстановеният храм на Пресвета Богородица „Живоприемен източник”, построен още през V в. край извора пред стените на Цариград, където по чуден начин Пресветата Дева изцелила слепеца и предрекла на бъдещия василевс Лъв I, че ще се възкачи на императорския престол. Богослужебната възхвала на св. Богородица като Живоприемен и Животодаващ източник започва непосредствено след това първо чудо и се е развива след изграждането на храма и основаването на манастира там, където продължават да се случват чудеса на изцеление. През IX в. преп. Йосиф Песнописец пръв нарича Божията Майка Живоприемен източник и въвежда това наименование в църковна употреба за прослава на тази, която прие да роди Живота, Извора на живата вода.

Манастирът „Св. Богородица” край Варна 

Манастирът се намира на около 5 км северозападно от Варна, построен на висока тераса на южните склонове на Франгенското плато, която вероятно е била избрана поради две практични причини: по-слабият наклон от север на юг в сравнение с другите тераси и близостта на добър водоизточник, който е бил използван още през римската епоха. Но сигурно и основателите на манастира са преживели това, което кара К. Шкорпил да възкликне 1100 години по-късно: „Под нас, като на длан се гледа цялата варненска долина със светлото езеро, тъмното море и с града Варна. Разкошна местност!” Наистина разкошна местност, но доста трудна за устройването на сложен архитектурен комплекс на площ от около 10 дка. Така, съобразявайки се с характера на терена, сградите на комплекса са разположени на тераси следващи естествения наклон от север на юг, като църквата е построена в сравнително равната южна част върху специално изградена площадка от камъни и хоросан. Комуникацията между църквата и сградите, разположени на по-високите тераси северно, северозападно и североизточно от нея се е осъществявала посредством масивни стълбища. Оградна и, в същото време, подпорна стена е разкрита от север.

Църквата, т.нар. „игуменарница” и скрипториумът северозападно от храма и новоразкритата през последните шест сезона сграда западно от храма са построени в opus mixtum и най-вероятно са били първите и основни сгради, издигнати съобразно предварителния план на комплекса. Храмът със своя триконхален план от типа „вписан кръст” с вписана от запад четвърта конха засега е без паралел в българската средновековна архитектура, а сходните примери от територията на Византия са много малко (напр. Панагия Камариотиса на о. Халки до Константинопол, ХІ в., манастирската църква във Велюса, Струмишко, ХІ в). Към това трябва да добавим още впечатляващи характеристики на храма като заоблените ъгли на западната двойка стълбове в наоса, галерията-портик, която обхваща църквата от три страни, както и вътрешната украса на църквата, за чието богатство и разнообразие свидетелстват мраморните капители, осмостенните колонки с инкрустирана украса, каквито се откриват само в т.нар. Кръгла църква в Преслав, и хилядите стенописни фрагменти. Това съчетаване на няколко специфични архитектурни черти само по себе си прави този храм изключителен и в същото време показва, че поръчката, проектът и изпълнението са направени от хора с голяма архитектурна и строителна култура, информация и опит.

Същият извод може да се направи и за останалите проучени манастирски сгради. Така например скрипторият, който със своята планова схема и размери (дължина 40 м и ширина 10 м) няма паралели със сгради от проучените досега манастири в България. Дори и в много по-широкия византийски кръг успяхме да намерим само един сходен пример – сградата с килии за монасите в манастира на Св. Симеон в Асуан, Египет. Високият стандарт на живот в тази обител обаче не проличава само в архитектурните решения на сградите, но и в хигиенното благоустрояване на комплекса .

Въпросите „кой” и „защо” е положил толкова усилия и средства да построи великолепния манастир в северозападните околности на стария Одесос в края на ІХ в., вече намериха отговорите си до голяма степен. Освен долната хронологическа граница на основаването на манастирската обител, откриването на печата на княз Борис-Михаил през 1921 г. на това място още тогава свързва нейната поява с инициативата на княза-покръстител. Дългогодишните археологически проучвания, които разкриха един от най-внушителните и изискани архитектурни комплекси в средновековна България, и особено идентифицирането на скрипторий сред манастирските сгради, подкрепиха предположението, че идеята и инвестицията идва от най-високото място в българската държава. Разполагането на манастира в един от най-гъсто заселените райони в централната територия на Първото българско царство показва, че неговата първостепенна функция е била мисионерска дейност за покръстване и утвърждаване на християнството в тази област, където по това време липсват значими административни центрове с църковна администрация. Напоследък бе изказана хипотезата, че манастирите до с. Равна, Провадийско и край Варна са били и седалища на епископите, които са ръководили църковния живот в източната част на централната територия на Първото българско царство от втората половина до края на Х в. (Kostova, 2018).

Изглежда, че точно като институционален стожер на християнството манастирът запазва мястото си в кореспондентската мрежа на българския дворец и през Х в., както проличава от открития през 2010 г. в западния сектор на манастира печат на цар Петър от 40-те – 50-те години на Х в. Нещо повече, откриването тук и на печатите на игумен Исая от неидентифицирания засега манастир Матар (?) от средата на ІХ в. и на византийския сановник Антоний от втората половина на Х в. показва, че през целия период на съществуването си манастирът е бил и в кореспондентската мрежа на византийския административен и монашески елит. Дали само владетелската подкрепа и мисионерството са направили толкова известен манастира в северозападните околности на стария Одесос?

Последното откритие, което археологическият екип направи през 2013 г., отвори поредната страница от историята на Княжеския манастир „Св. Богородица” край Варна, която разказва за още една, при това изключително важна причина за неговата известност. Преди шест години започнахме проучването на преградна стена, която започва от югозападния ъгъл на скриптория и продължава в южна посока. Установихме, че тя обособява църквата, „игуменарницата” и скриптория в един двор, докато извън него се оказа, че остават преддверието на скриптория и голямата сграда, южно от него. Именно при проучването на трасето на тази преградна стена южно от оформения в нея вход, осигуряващ връзка между така създадените два манастирски двора, попаднахме на малка, но забележителна сграда. Тя е разположена по оста северозапад - югоизток, има правоъгълен план (3,40 х 2,80 м) и е запазена до покрив. Сградата е градена от редуващи се пояси от добре обработени камъни и тухли. Засводена с полуцилиндричен тухлен свод. Самият покрив е изграден от правоъгълни тухли, по билото на свода, и от квадратни тухли, които оформят стрехи над дългите стени на сградата. Под запазената стреха на източната стена е направен т.нар. корниз „вълчи зъби” от специално оформени тухли с островърх край. Западната стреха е разрушена от южното трасе на преградната стена, която „стъпва” върху западната периферия на сградата. Разрушена е била и южната фасада на самата сграда, но пораженията са били поправени с доста по-груб каменно-тухлен градеж. Именно отстраняването на два от камъните в тази несръчно ремонтирана част на сградата ни даде възможност да огледаме нейната вътрешност и да установим, че става дума за едноделно засводено правоъгълно помещение с височина 2,80 м. Дъното на това помещение е с правоъгълна форма и по него тече вода, както е текла преди 1150 години. По всичко личи, че на южната фасада е имало чешма, от която водата е изтичала. Показателен елемент от украсата на тази фасада е мраморният кемпферов капител с релефно изображение на „Дървото на живота” и голямото каменно стъпало, открити до югоизточния ъгъл на сградата.

Така, след като сме завършили цялостното проучване на сградата, със сигурност можем да кажем, че това е аязмото, чудотворният извор на Княжеския манастир. Строителната техника и материалите, използвани в градежа на неговата сграда, са идентични с тези на църквата, „игуменарницата”, скриптория и западната сграда, което показва, че аязмото е част от оригиналния вид на манастира от края на ІХ в. Както и при други сгради в манастира, които вече отбелязахме, и за тази се оказа трудно откриването на архитектурни паралели. Макар и да има не малко аязма в днешни български (напр. Бачковски манастир) и гръцки манастири, които са част от културно-историческото пространство, на което принадлежи и манастирското аязмо край Варна, те са примери за култовата архитектура на ХVІІІ, ХІХ и дори, ХХ в.

Освен търсенето на архитектурните прототипи и съвременници на средновековното аязмото край днешна Варна, като че ли по-голямо предизвикателство е неговото проявление като най-безспорното доказателство за светия покровител на Княжеския манастир. Вече сме имали възможност да изкажем предположението, че манастирът е бил посветен на Св. Богородица, което се основаваше преди всичко на косвеното свидетелство на местната памет. Според преданието, разказано от К. Шкорпил в публикацията му за манастира, в клоните на черните брястове на тази местност по чуден начин се появила икона на Св. Богородица, която заедно – християни и мюсюлмани, също по чуден начин, успели да докарат в града. На празното място в централната част на града, където волската кола с иконата сама спряла, християните успели да получат разрешение да построят храм – „Св. Богородица Панагия”, в който и до днес се пази чудотворната икона.*

Това предание носи познати сюжети за чудните появи и на други чудотворни икони, но наред с това се оказва, че по специфичен начин е съхранило поредица от исторически факти. (...) Става дума за една от иконите на Св. Богородица, съхранявани в храма, която е известна като чудотворна. Върху нейния сребърен обков има плочка с надпис на гръцки: „Във време на поп Димитър иконом е направена тая икона със съдействието на иконома и с разноски на черквата и с ръката моя Христодул хаджи от град Синоп. В 1646 година”. „Направена тая икона”. Несъмнено става дума за изработката на сребърния обков, поставен върху изображението на Св. Богородица с Младенеца, където е прилепена и плочката с имената на ктитора и майстора. При реставрацията на тази икона преди 15 години се установи, че преди поставянето на обкова иконата е претърпяла няколко поправки. Образът на Св. Богородица и Младенеца от най-горния живописен слой, под обкова, се откроява с издължен, гърбав нос, големи бадемовидни очи и характерните за ХVІІ в. извити вежди, а също и щтрихови изсветлявания. При реставрацията обаче под това изображение се разкрива много по-старо. Явно поради голямата почит към иконата, отделните пластове живопис не са премахвани, а върху тях е залепвано платно, върху което е полагана новата живопис. Последният пласт явно е бил от 1646 г. Повтарян е само иконографският тип „Св. Богородица Умиление”. Така при свалянето на платното от 1646 г. е открито най-ранното, силно повредено изображение на св. Богородица с Младенеца, което по стилови белези отговаря на византийската живопис от ХІІІ в. (фиг. 7-б). Главата на Св. Богородица е склонена леко към дясното рамо. Младенецът е обърнат ¾ към нея. Ликът на Св. Богородица има овална форма и едри черти: заоблен нос, големи очи, малка, леко присвита уста. Подобни са чертите и на малкия Христос. (...)

Както отбелязва А. Лидов, историите на много от чудотворните икони на Св. Богородица са неразривно свързани с тяхното присъствие до чудотворни изцеляващи извори. Действително, обвързаността на Св. Богородица с изцеления посредством чудотворни извори е изначалната и впоследствие една от характерните черти на култа към Божията Майка в Константинопол, чието първо забележимо проявление е във втората половина на V в. Именно тогава (ок. 475 г.) в квартала Влахерните, до един от малкото столични извори, е построен параклис (ἁγία σορόσ), съхранил Богородичния мафорион, а по времето на Юстин І (518-527) е добавена голямата базилика, прославила се именно като място за изцеление. Трета сграда, в която всъщност се помещава водата от извора, е аязмото, изградено като разкошна императорска баня (съблекалня, басейн и зала, украсена с икони) не по-късно от ХІ в. С чудотворен извор, изцелявал слепи, е свързано началото и на друг знаменит манастир в Константинопол – Одегон, в квартала Мангана. Най-пряка обаче се оказва връзката между лечебния извор и култът към Св. Богородица в още един константинополски манастир – „Св. Богородица Пиги”, разположен извън Теодосиевата стена, срещу портата Силиври. Точно при извора на това място Юстиниан І построява църква и манастир, които се прославят с десетки чудесни изцеления до ХІV в. Именно в този манастир се ражда и епитетът на св. Богородица Животворен Извор (Ζωοδόχος Πηγή), чиято употреба в литургични текстове от ІХ в. насетне води до появата на едноименния иконографски тип на Богородичния образ в ХІV в. Така, тези добре документирани константинополски истории за изцелителната сила на изворите, осветени от Божията Майка, които намират разпространение в целия православен свят още през Средновековието, и откритото от нас през 2013 г. средновековно манастирско аязмо – в Княжеския манастир „Св. Богородица” край Варна, ни насочват към още една историческа реалност, съхранена в преданието за чудотворната икона от черните брястове. Според нас преданието съдържа исторически спомен за съществуването на аязмото, покровителствано от Св. Богородица, в местността, която и до сега се нарича Караач теке (текето при черните брястове). Относителната датировка на основаването на манастира в края на ІХ в. и принадлежността на аязмото именно към първия период на неговото съществуване ни дават основание да възприемем аязмото в м. Караач теке като най-ранното свидетелство за проникването на култа към Св. Богородица като изцелителка – Животворен Извор, в средновековна България.

Анализ на епиграфските паметници от българските земи от ІХ-ХІV в. показва, че най-често и в най-много функции се проявява култът към Св. Богородица – общо в шест надписа – като храмов патрон, патрон на църковен празник и градозащитница. Общоприето е мнението, че утвърждаването на култа към Св. Богородица в средновековна България като храмов патрон и градозащитница става по примера на Константинопол, като най-вероятно един от медиаторите е бил старобългарският превод на Богородичния Акатист. Прави впечатление, че според епиграфските данни, почитането на Св. Богородица като храмов патрон е изключително в манастирска среда – и четирите надписа, в които Божията Майка се появява като патрон, се отнасят за манастирски храмове, построени от княжеската фамилия, тъй като тя е считана за покровителка на рода на княз Борис. (Попконстантинов, Костова, 2002, 155-169).

Интересно е да отбележим, че точно в средата и втората половина на ІХ в. и трите константинополски манастира, свързани с чудотворните извори, и по-точно техните църкви, преживяват обновления и се разраства славата им. С оглед на мисионерския характер на манастира в м. Караач теке, можем да предположим, че именно с константинополските епископи, които са били във византийската мисия след 870 г., набиращият популярност столичен култ към св. Богородица Животворен Извор достига и пределите на новопокръстените български земи. (...)

* Става дума за старинния храм „Успение на Пресвета Богородица” във Варна, т.нар. „Малката Богородица” (бел. archangel.bg)

Из: „Манастирите на Покръстителя във Варненска и Великопреславска епархия” 
Източник: Варненска и Великопреславска епархия. История и настояще, Варна , 2019