Когато светителят Николай хваща меча

Светителят Николай бе първият светец, за когото чух в детството си. По онова време не осъзнавах особено добре разликата между светец и Бог. Навярно това би могло да се обясни с абсолютната неспособност за обобщаване, типична за тази възраст. Нещата от този свят все още не бяха придобили свойството да се групират по видове и родове. Всеки беше специален, различен и неповторим.

Николай-чудотворец, обаче, беше не просто неповторим. Той беше близък, разбираем и свой. „Николай-угодник“ – така казваше мама. Думата „угодник“ не предизвикваше в детския ми ум никакви асоциации от светско естество. Не долавях нищо укорително, достойно за презрение или иронично в този израз и то благодарение на това, че най-напред тази дума се свързваше с образа на светителя Николай – побелелият старец от древната икона. Чист. Добър. Благонадежден. Не някой немощен дядко – белобрадко, сбръчкан като спаружена ябълка, който мрънка и се оплаква от живота.

Николай - угодник е много специален старец! Погледът му е смел и прям. Веднага се вижда, че е силен и мъдър човек. Невероятно е колко доброта излъчва неговият образ!

Но не някаква вяла, сълзлива и уморена доброта. Светителят гледа с решителен и бодър поглед, от който веднага ти става ясно, че е силен и мъжествен човек, способен да се застъпи за теб. Точно това съчетание ме изуми повече от всичко останало: как е възможно такъв добър човек в същото време да бъде толкова силен и мъжествен?

По-късно ми обясниха, че най-важната част от иконата са очите. Можеха и да не ми го казват. Той те гледа по такъв начин от иконата, че без да искаш се изправяш, опъваш гърба си. Родният ми град Гомел още от ΧVII век  предоставя убежище на бягащите и преследвани от властите староверци. Наблизо се намира Ветка - малко градче, прославило се навремето със своите тайнствени староверски скитове, църкви и брадати иконописци. Най-любимият образ на ветковчани е образът на Свети Николай Извърнат – светецът не те гледа право в очите, а някак встрани. „Отвежда бедите настрана“ – поясняват познавачите.

Староверците обичат Николай-угодник. Никонианците, към които спадам и аз самият, го почитат. Образът му се рисува в Сърбия и България, споменават го в Германия, Франция и далечна Америка, а той е умрял хиляди години преди тя да бъде открита. Запленен съм от мисълта, че се молим на човек, който, освен че не е знаел и дума на руски, но дори не е и подозирал, че след няколко столетия, далече на север, неочаквано ще се появи държава, която ще бъде християнска от самото си зараждане и ще обикне именно него – провинциалния гръцки епископ, като роден баща и единоплеменик.

В облика на този човек имало нещо такова, което накарало русите да му повярват незабавно и безрезервно. Защо, обаче, ми се струва, че сърцата на предците ни са били покорени не толкова от житието на светеца, колкото от образа на неговата икона?

Мъдрият старец с открито лице - правдолюбец, защитник на истината и неин ревностен свидетел.

Широко отворените му добри очи са отражение на сърцето, в което има място за всекиго, бащинската му доброта е весела, сигурна и силна.

От добротата му струи спокойна сила и безстрашна решителност, готовност да се бори за правдата, да я отстоява „дори до кръв”.

Зад гърба на такъв светец не изпитваш страх. Такъв светец ще се застъпи за теб. Можеш да го молиш смело, без излишни думи. И хората му се молили. И били чути. Далечният и тайнствен гръцки епископ слуша и разбира руската реч не по-зле от английската, сръбската, грузинската. Отзивчивата му доброта и неговото правдолюбие не му дават да „абдикира от делата“, да се оттегли в заслужено забвение в небесните селения.

Колко по-лесно щеше да бъде, ако той беше просто един добряк и мил старец или пък наказващ правдолюбец, меч в Божиите ръце. Но в образа на Николай–угодник добротата и правдолюбието не се разграничават, те са сливат и стават едно, както следва да бъде в живота на всеки Христов ученик. Именно поради тази причина толкова се срамуваме да мислим за него, затова така ни обезоръжава светият му образ на твърд и завършен - и при това невероятно жив човек. Дори само да се намираш пред погледа на този старец вече е изпитание и укор.

Когато станах свещеник, започнах да гледам с други очи на иконата на светителя. В старинните иконописни изображения и сред житийните клейма на иконите непременно ще се натъкнете на изображение, където Николай-чудотворец спасява от смърт невинно осъдени. Гениалният Репин дори е нарисувал една от знаменитите си картини върху този сюжет. Работил дълго върху платното, търсил подходящите жестове, но в крайна сметка повторил онзи свещен жест, запазен в древните икони – спасявайки затворниците, светецът хваща меча. Но не както войн би го хванал. Великият правдолюбец хваща само острието на меча, възпирайки вече замахналия да сече палач. С голи ръце светителят хваща наточеното острие.

Сърцето ми замира, само като си представя това. Да се бориш за правдата като свети Николай – хващайки с голи ръце острието на меча, да застанеш с кожата си, с кръвта си между меча и жертвата. Бил е готов да загуби ръката си, само и само да защити невинните.

Ето такава доброта проповядвал свети Николай, светият правдолюбец. Ако някога решат да изпишат икона с истински пастир, няма нужда да търсят нови образи - премъдри и преумни. Образът вече е намерен. Той винаги е бил пред очите на нашите предци. Те сверявали с него целия си живот. Правдолюбивият старец, хващайки острието на меча с голи ръце, старецът, презрял болката и опасността, когато ставало дума за истината – това е чудотворецът Николай, угодил на Бога с безстрашната си доброта и благословеното си правдолюбие.

Превод: Радослава Нейкова

Източник: pravmir.ru