Духовно просветен център

Народ, Църква и Държава

17.08.2014 г.
Автор: Варненски и Великопреславски Митрополит Кирил

Разорението на тракийските българи през 1913 година поставя пред нас, богослови и историци, ред важни въпроси за взаимоотношението между народ, църква и държава в българката история. Тези въпроси, макар и наглед теоретичени, имат огромно значение при определянето на приоритетите в развитието на един народ. През периода на турското робство много ясно и отчетливо се формира  връзката народ - църква в лицето на Българската Екзархия. След освобождението отношенията църква - държава  се развиват в същата посока, като държавата се приема като висша ценност, на която трябва да служат всички, включително и Църквата. Църквата, за съжаление, и до днес се приема само като национална институция, поради което, според мнозина, тя е  изиграла своята историческа роля през Възраждането и днес е само музей на една отминала епоха.

Тук би трябвало да се обърнем към богословието и да разгледаме богословски понятията „народ”, „църква” и „държава”. Народите са обективно явление в историята на човечеството. В книга „Битие” се посочва, че разделението на народите на земята е тъждествено на разделението на езиците, което е резултат от събирането на всички хора около идеята и делото за изграждането на Вавилонската кула. Вавиловската кула е образ на човешкия стремеж чрез организация на своите сили да достигне до Небето - Бога. Бог разтурил този човешкия сговор, защото това било празно дело. Не е възможно без Бога да достигнеш до Бога.

Държавата, като човешка организация, също може да се превърне във Вавиловската кула. Държавата е идея на човешкия ум и дело на човешките ръце. По-късно, когато Бог сключва своя завет с Авраам, обещанията, които дава Бог на Авраам са три. Първо, „Аз ще произведа от тебе голям народ” / Бит. 12, 2 / , второ, „ще дам на тебе и на твоите потомци земята, цялата Ханаанска земя”  /Бит. 17, 8/ и трето, „в теб ще бъдат благословени всички земни народи” / Бит. 123 /, т. е. от неговото потомство ще се роди  Спасителят на Всички човеци. Никъде Бог не обещава нещо, свързано с държава или с друг вид човешка организация. Напротив, тук виждаме как Бог започва своето спасително дело от един човек - Авраам, после го разпростира над еврейския народ и ханаанската обетована земя, а най-накрая, когато се изпълнило времето, чрез въплъщението на Своя Единороден Син, Бог обхваща всички народи и цялата земя. Понятията, които използва битиеписателят и които отразяват Божията спасителна воля са само две: „еврейския народ”  и „ханаанска  земя” в началото, а после  „всички народи и цялата земя”.  

По-късно, след влизането в обетованата земя Еврейската държава преминава през крътък разцвет и през дълъг период на робство под съседните езически народи и  Римската империя. Не е случайно, че Спасителят се ражда, когато еврейската държава не съществува. Държавата като политическо устройство на един народ е нещо променливо и относително. В библейската история това се вижда много ясно, когато еврейските царе се отдалечават от вярата в Бога и спазването на Неговите заповеди и увличат народа в езичество, държавата като защитница на вярата става ненужна и попада под робство. И обратно, когато в периодите на робство вярата се възражда, се засилва и желанието за самостоятелно политическо съществуване.

В този период идва Христос, но не като политически водач и освободител, а като Цар на Царството Божие. Евангелието за Царството Божие е новото, което Христос дава на хората. Царството Божие не е политически и национален проект. Царството Божие обхваща всички човеци по цялата земя и в същото време Царството не е от този свят. То не се управлява от хората,  а се гради и упровлява от Бог Отец чрез делото на Христовото спасение и се завършва със силата на Св. Дух. Царството Божие не се бори против плът и кръв, т. е. против определени народи, а събира всички народи в едно.

Тези белези правят християнското благовестие Богочовешко дело, а Църквата, новият народ Божий, не е просто човешка организация, а Тяло Христово, изпълнено с Живота на самия Св. Дух. Църкватае е едновременно пръсната по всички краица на вселената и едвовременно събрана на трапезата в Царството Божие по време на Светата Литургия.  Църквите, които основават апостолите на Христос са една църква, едно събрание на вярващите в Христос, събрани чрез проповедта на апостолите. Всяка местна църква е едновременно локална – коринтска, солунска, ефеска и  едновременно носи белезите на вселенската църква, защото е в пълно благодатно общение с Бога и с другите църкви. Този парадокс на съчетаване на локално и универсално дава на всеки човек и на всяко нещо, което влезе в църковния живот вярна оценка и функция. Неслучайно преподобрият Паисий Хилендарски, когато разглежда българското минало, спира погледа си на най-светлите събития и личности точно от християнска гледна точка. Тези личности издигат българското до вселенското и доближават народното - човешкото до святостта на Бога.  Църквата е този нов народ, който се основава на  Христос и на апостолите, където няма вече нито юдеи, нито елини, нито скити.

През последните 2000 години отношенията Църква - държава преминават през няколко много различни етапа:

Римски период - през този период църквата е подложена на гонения от Римската империя в продължение на почти три века. Но тези гонения раждат мъченици и изповедници, които с Божията благодат стават най-силните проповедници на Божието царство пред земнато царство на Кесаря. След три века империята разбрала, че християнството не я заплашва и при импертор Константин дала свобода на християните да изповядват своята вяра.  

Византийски период - през този период отношението на държавата към църквата е покровителствено и държавата приема християнството като своя политическа идеология и мисия. Опасността църквата и държавата да се отъждествят е бил най-голям. Най-важна роля за запазването на дистанцията между есхатологичното Царство Божие и земното християнско царство изиграва монашеството. Преподобните отци на църквата се възпяват катоботосно,  ангели в плът и небесни човеци. Техният авторитет е толкова голям, защото носят печата на Светия Дух - пророческото служение да откриват на хората красотата на образа Божии скрит чрез Христа в Бога.

Период на османско владичество - най-важният фактор за разграничение в Турската империя е била религията. През вероизповеданието е преминавал критерият за свои и чужди, за поробени и поробители, за господари и рая. Принадлежността към православната християнска вяра е формирала балканските християнски народи през средновековието, а след падането под турско робство  дълги векове е създавала граница, която е определяла тяхната обща идентичност. Общата съдба на поробени и общата вяра са създавали солидарност и общи очаквания за освобождение на християните от властта на друговерците. Преминаването на границата на вярата е определяло другостта, а не принадлежността към друг народ или език. Мъченичеството и изповедничеството за Христа от римския период отново се проявява. Но основна роля за запазването на християнството през този период имат манастирите и тихият молитвен, книжовен и проповеднически труд на хиляди монаси. Връзката държава -църква тук е едностранна. Османската империя използва Цариградската патриаршия като министерство, за да управлява по-лесно чрез него християните в империята.
Възрожденски период - през този период балканските народи се заразяват с модерните на запад през 18 век националистични идеи. Тези идеи вземат превес над православната идентичност и принадлежност към Народа Божий и  Царството Божие. След освобождението на Гърция, Цариградската патриаршия постепенно се превръща в проводник на гръцката мегали идея и така противопоставя гръцкия и българския народ по места. Българското Възраждане е особен период в българската история. През този период българският народ повторно открива своята православно християнска идентичност. Скромната история на преподобния Паисий Хилендарски поставя отново пред очите на всички българи като герои на българското светците и царете от нашата забравена тогава средновековна история. Така българите получават свое лице на православни християни, различно от гръцкото и много скоро започват борба срещу гръцката културна и духовна асимилация, проводник на която, за съжаление, станала Цариградската патриаршия. Българската екзархия се създава като православна църква на българите и продължава православното предание, което никога не е прекъсвало по нашите земи. В това отношение Българската екзархия представлява едната свята, вселенска и апостолска църква. Скъсването с Цариградската патриашия не е скъсване с православието и прекъсване на църковните връзки с православния свят, а опит да се ограничи гръцкото асимилаторско влияние. Българската екзархия в по-натътшната си история се стреми да защитава правата на българите християни, останали в турската империя, но и да възстанови църковното общение с другите поместни православни църкви. Съзнанието, че църковната изолация е опасна и пагубна, кара Църквата да търси и да намира верния баланс между каноните и интересите на народа. Стремежът на българите да имат своя църква и тя да бъде легитимен представител пред турската власт и пред европейстите страни и Русия, различен от Цариградската патриаршия, разделя българското общество на патриаршисти и екзархисти. Богуслужението на славянски прекъсва източниците на гръцкото влияние и разграничава окончателно българския от гръцкия народ.
През този период обаче се  формира и възприемането на Българската екзархия като национална институция и като средство по пътя на създаването на независима национална държава. Това възприемане на Църквата като национална институция води до изместване на истинската функция на църквата да спасява хората и да ги прави членове на Царството Божие, а не на определен народ.
„Балканските национални държави се появяват на историческата сцена през XIX век като рожба на национално-освободителното движение на балканските народи. Те се създават въз основа на народностния принцип, т.е. според правилото „за всяка нация — държава“. Наистина, има опити за изграждане на две държавни организации за една нация (Влахия и Молдова за румънската, Княжество България и Източна Румелия за българската), но те не успяват — националните сили налагат обединение. Само Сърбия и Черна гора се развиват като две сръбски държави, но е необходимо да се отчете обстоятелството, че черногорското население, макар и сръбско по произход, с течение на времето създава свой бит и традиция и започва да се изявява като отделна нация. От балканските национални държави само Гърция започва развитието си като независима държава, а всички други минават през етапа на автономията. Освен това нито една от тях при учредяването си не обединява в границите си цялата нация.
Създаването на балканските национални държави се обуславя не само и не единствено от националноосвободителното движение. Особено важна роля в случая играят великите сили. От съотношението на силите на международната арена, от съответната международна конюнктура най-често зависи както учредяването на отделните държави, така и техният статут, форма на управление, териториален обхват и граници. Всъщност великите сили си присвояват правото да решават балканските проблеми в зависимост от целите на своята политика в Югоизточна Европа и Близкия изток.”/ Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)  /.
Националните държави не могат да си поделят Балканския полуостров на нацинален прицп защото всяка от тях е формирала своя мегали идея, която се сблъсква с интересите на другите народи на балканите, с интересите на Турция и с интересите на Великите сили. Това поражда множество конфликти в рузултат на които с кръв и дипломация се очертават границите на Балканите които не удовлетворяват нито една държава. Балканските войни и особенно втората междусъюзническа война са кървав сблъсък на национализми който ражда много герои и малко победители, защото Великите сили строго бдят на балканните да не се образуват силни независими държави. Разорението на Тракиискйте българи е само един епизод от разкъсването на тялото на живото тяло на българския народ на много части. Православната църква Църквата в балканскитеп страни за съжаление става жертва на етнофилетизма, който противопоставя православните народи един срещу друг.

Комунистически период - неосъществените национални идеали водят до духовно и физическо изтощение на балканските народи. Кризата на национализма създава среда за развитието на радикални фашистки и комунистически идеи. Крачката от тук до отричането от вярата, държавния атеизъм и новите гонения срещу християните е много малка и бързо е направена. През този прериод държавата обявява християнството и църквата за нещо, което е отживяно и определя, че мястото й е в историята. Гоненията от римско и турско време се повтарят по много по-фин и изтънчен начин.  
На Запад католическата църква също преживява тежки времена. От водеща политическа и цивилизационна сила в Западна Европа през Средновековието, след Реформацията и особено след Френската революция, католическата църква и вярата са изтласкани от обществения живот в сферата на личния живот и убеждения. Държавата е обявена за светска и секуларизмът се превръща в новата официална религия. Тази маргинализация на религиозното е може би по-страшна от гоненията. Научната парадигма като „обективна”, измества религиозната, която е обявена за субективна и метафизична. Дори дискусията за религиозното вече не е интересна и допустима, защото не отговаря на критериите на науката за „обективно”.

Днес в глобалния свят, където държавните границите стават все по-пропускливи и където съществува виртуално пространство, в което въобще не може да се говори за граници, пред българското общество застава нова задача: как да дефинира българското, така че то да не се размие в общи понятия като демокрация, пазарна икономика, правова държава, права на човека и пр. - все неща сами по себе си добри, но нито едно от тях не е специфично българско и не може да се открие като водещо в българската история през вековете и да гарантира бъдещето запазване на българската идентичност. Как да се очертаят границите на българското, така че то да не се противопоставя "на плът и кръв" и да осигури духовния и материалния възход на нашия народ? Отговорът можем да намерим в Евангелието и в периодите на най-големия национален възход в българската история - Златния век и Възраждането.

Златният век не е златен със завоеванията на цар Симеон, защото те много бързо са загубени, а с духовните завоевания на св. цар Борис, св. Седмочисленици, св. цар Петър и св. Иван Рилски, които векове наред определят българския духовен облик и дават обилни плодове в история на всички славянски народи. 

Водеща роля в процеса на българското Възраждане играят две основни институции - Църквата и Училището. Тяхното зараждане и развитие върви ръка за ръка и всички последвали постижения на българския народ стъпват на здравата основа, която създават църковните и училищните общини по места. Училищата, създадени и поддържани от Българската Екзархия, носят истински православен дух. Често първите учители са свещеници, а първите учебници са светото Евангелие и Псалтирът. Грамотността създава нови църковни певци и свещеници и увеличава християнската просвета сред народа. Революционната организация за подготовка на въстание е тясно преплетена с гъстата училищна и църковна мрежа. Там, където българите се разграничават от Цариградската патриаршия, там се създават първите училища и също там намира най-добра почва проповедта на Апостола на българската свобода Васил Левски. Образованието на народа в български дух и повишаването на неговите знания и организираност, създават първите български общини, сплотени около построяването и издръжката на местната църква и училище, а по-късно и революционен комитет. Когато държавата стои на здравите основи на църковната и училищната просвета, може да избегне капана на национализма и противопоставянето с другите народи. Само човек, който искренно вярва, може да уважава вярата на другия, без да я насилва и омаловажава. Истинската толерантност е плод на очистването на душата и дар на Светия Дух.

Днес българската държава продължава да гледа на Православната църква през очилата на секуларизма и атеизма. Българското гражданство  след дистанцирането на държавата от църквата и от патриотичното училищно възпитание се превръща все повече в юридическа категория, вместо в източник на национално самочувствие. Запознаването на младото поколение в Църквата и в училището с духовните измерения на бългаското е единственият път за възраждането на българския народ. Мъченическата съдба на българите в Тракия, Македония, Западните покрайнини, Северна Добруджа и на християнските страдалци през комунизма, трябва да се познава и уважава в цялото измерение на нейната трагичност. Българският народ, който след тези събития може да вярва, да прости, да обича, да се радва, да се труди и да служи на Бога, наистина заслужава почит и уважение.         

 

 

 

 

 

 

 

Още от Нашата вяра

Откровението от св. Йоан Богослов е откриване на литургичния опит и пълнота на Църквата

26.09.2020 г. | архим. Василий Гондикакис | Нашата вяра

Св. Йоан Богослов в Светия Дух вижда цялото. Той пише това, което пише, не за да всее ужас, а за да утеши и укрепи с това, да каже цялата истина, без да скрие или да подмени нещо...

Фантазия и въображение (2)

26.08.2020 г. | Митрополит Йеротей (Влахос) | Нашата вяра

Най-успешното средство за освобождаване от фантазията е покаянието. Човек може да изчисти въображението си само чрез дълбоко покаяние. Покаянието е съпроводено от болка и плач. Плачът изгаря всеки антропоцентричен поглед към живота...

Фантазия и въображение (1)

21.08.2020 г. | Митрополит Йеротей (Влахос) | Нашата вяра

Въображението представя пред човека идеализирана представа, която задвижва насладата, а тя скланя човешкия ум към грях, и когато човекът бъде поробен по този начин, той извършва греха на дело. Затова трябва да проучим добре значението на фантазията за грешния живот на човека...

Какво се случва в центъра