КАМБАНАРИЯТА

Разказ на Деян Енев за едно дребно преживяване от Седмицата на православната книга.

Църквата се понапълни. Служеше сам митрополитът. Имаше хора от богомолците, които не мръдваха изобщо. Стояха като побити, сякаш долу на плочите на пода пишеше тяхното име и те не трябваше да направят и една стъпка встрани. Аз, за съжаление, не бях от тях. Местех се, разглеждах лицата на хората. Винаги ме вълнуват човешките лица в миг на озарение – и сега си въобразявах, че това мое разглеждане на озарените човешки лица също е по своему не разсейване, а съсредоточаване в светата литургия. И това наистина донякъде беше така. По време на литургия всичко в църквата е важно. А освен това нали има дечица, които сядат на пода или отиват до самия олтар и гледат отблизо свещениците, или дори тичат – и никой не ги спира. Но все пак, колкото и да исках да се оправдая с детското в себе си, старият, сглобен единствено от плочите на горчивите истини броненосец вътре в мен много ясно ми съобщаваше сегашната горчива истина – липса на елементарна църковна дисциплина. И все пак, бях решил да не си развалям този толкова хубав празник с тежестта на самоукорението. Исках за час-два да мога да се превърна в стена от въздух, през която свободно да преминават и словата, и песните, и лицата.

А и митрополитската катедрала в този морски град беше толкова красива и внушителна.

Ето, жена ми стоеше, без да помръдне, на избраното място, само по едно време се премести напред, явно да е по-близо до олтара, аз я изгубих от поглед и това ми послужи като ново извинение пак да започна да обикалям.

Хорът горе на балкона започна да пее някаква чудна песен. Винаги по време на литургия идва такъв момент, когато всичко изпада в невероятен синхрон – пламъчетата в кандилата, димът от кадилницата, гласът на свещеника, лицата на хората, очите на светците, песнопението – всичко е насочено нагоре, но това нагоре е едновременно и вътре в теб. Разбира се, спокойно можеш да изтървеш този момент, но понякога се случва и да го уловиш.

Отдръпнах се почти до стената, за да мога да разгледам певците на балкона. Нищо не видях, само няколко профила и гърба на диригентката.

Изневиделица пред мен изникна Борислав.

– Много хубаво пее хорът – казах му.

– Това е най-старият мъжки хор в града. Искаш ли да се качиш горе и да ги видиш? – попита той.

– Ами добре.

И Борислав ме поведе по една тясна вита дървена стълба. Качихме се горе, застанах до вратата на балкона и погледах хористите – лицата им, приличащи в тази приглушена светлина на ликовете върху старите сребърни монети, абсолютния синхрон (пак синхрон!) на гласовете помежду им.

Не исках да ги притеснявам повече, да им преча и тръгнах да слизам.

– Ела да се качим до камбанарията – предложи Борислав.

Нямаше как да откажа на своеобразното му гостоприемство, нямаше как да не уважа личната му гордост от катедралата в родния му град и от високата ѝ камбанария – макар че още с първото изкачване, до балкона с хористите, разбрах, че това ще е немалко изпитание за скимтящите ми и скърцащи колена.

Тръгнахме нагоре по дървените стъпала в тесния като комин цилиндър на стълбището.

Беше много тясно, беше сумрачно, не виждах добре къде стъпвам, извивките следваха една след друга, нагоре и нагоре, но тези стълби нямаха край. Отвреме-навреме с обувките си подритвах мъртви гълъби, превърнали се просто в леки снопчета от пера от соления морски вятър, който постоянно духаше тук.

Вече не чувах отгоре стъпките на Борислав. Имах чувството, че се изкачвам поне от час. А как ли ще е слизането, помислих си изведнъж. Ядосвах се, че сглупих, дето приех поканата да разгледам камбанарията. Какво толкоз има да ѝ гледам – един купол с камбани. Трябваше да преценя силите си, трябваше да помилвам скимтящите си и скърцащи колена.

Най-сетне излязох на светлото. Борислав беше тук, на площадката. Отгоре градът се виждаше като на длан и Борислав ми показа забележителните сгради в четирите посоки. В една ниша зърнах малка дървена икона на Богородичка.

– Мога ли да я взема? – попитах Борислав.

– Недей. Тя си стои тук открай време.

Слизането неочаквано се оказа несравнимо по-лесно. Когато се появих долу и цъфнах при жена ми, целият омазан с мазилка, паяжини и гълъбови курешки, тя учудено ме изгледа.

– Видях камбанарията – похвалих се, сякаш ме бяха удостоили с медал.

И някак целият ден по-нататък ми беше радостен, и дори колената спряха да се обаждат. Като слитък от злато дълбоко вътре в мен тежеше някакъв извод, който обаче не успях да формулирам добре с думи.

И чак сега, месеци след онова изкачване до камбанарията, като че ли започнах да проумявам урока на Борислав.

А той се състоеше в следното – че всъщност нашият малък всекидневен християнски подвиг, който всички ние искаме ден след ден да положим, но не полагаме, би могъл да се изобрази и така – като едно изкачване до камбанарията.

Източник: kultura.bg