Нелицемерен разговор за вярата, традицията, писателството и други неща

12.11.2015 г.
Автор: Архангел.бг

с писателя Калин Терзийски в редакцията на Архангел. бг, 23 октомври 2015 г.

Десислава Неделчева: Докато говорехте преди малко пред учениците, за момент Ви припознахме като враг.

Калин Терзийски: Направиш ли някого свой враг, а това става доста лесно, след това вече каквото и да си говориш с него…Човек си казва: „Ето, този не е от моите” и вече няма общуване, няма комуникация. Човек трудно приема нещо от онези, на които  се е противопоставил.

Отец Василий: Зависи колко широко е скроен човек. До каква степен допуска някого в своя живот, без да се страхува, че ще бъде ограбен. Вие страхувате ли се?

К. Терзийски: Не чак толкова. Макар че съм имал много тежки периоди в живота си. Не, не мога да кажа, че се страхувам.

О. Василий: Ако мислите, че можете да направите някого свой враг, бихте ли премълчали някои неща?

К. Терзийски: О, да, правя го непрекъснато. Преди малко говорих за тази жена с многото апартаменти, аз се държа страшно мило с нея, както и с повечето такива хора. А ми се ще да им се разкрещя: „Не те ли е срам малко?” Но си мълча и гледам да се държа колкото може по-кротко.

О. Василий: В същото време си позволявате арогантен език в книгите си.

К. Терзийски: Непрекъснато. Те са мой отдушник. Това в съвремието е един много странен феномен – писателят говори почти директно на тези, с които е говорил устно преди това. Те си говорят устно с мен, а утре четат мои разкази и фейлетони и казват: „Е, ама?”, „Е, да, за това става въпрос.” Тази жена може да прочете моя статия, в която говоря остро за хората, които са се самозабравили в консуматорството си и в повърхностното си себеокайване. И аз съм го написал, не за нея, но тя ще се познае. И тя ще каже :”Ама сега??” , ще отвърна: „Не знам, не знам” и ще се държа мило с нея, но тя да си мисли. Аз я обичам и всичко е много чудесно, но това, което съм написал, съм си го написал.

О. Василий: През цялото време Вашият разговор с учениците ми приличаше на една много добра психоанализа на ситуациите, на конкретните случаи.

К. Терзийски: Това е моят метод.

О. Василий: Личеше, че сте психиатър. Въпросът ми обаче е – след психоанализата какво следва, има ли някакво предписание?

К. Терзийски: Това е моето писане, аз си правя непрекъснато един анализ на душата, аз друго не правя. И когато говоря пред аудитория, вадя от себе си мои преживявания и анализирам защо имам такива преживявания, мисли, представи и т.н. Ако е полезно за хората, съм доволен. Но предписания мога да давам на себе си. Понякога и на други хора. Друго предписание, освен вярата, не мога да дам.

О. Василий: От скромност ли не го правите или защо?

К. Терзийски: Не съм открил нищо, което да е конкретно предписание.

О. Василий: Вярата за Вас абстрактно понятие ли е или е вътрешно разположение на духа?

К. Терзийски: Вътрешно разположение на духа. Аз съм християнин и в края на краищата, моята вяра си е християнска и се моля на Господ по християнски. Но не съм традиционен християнин, който обвързва всичко с църквата, ритуала, дори със Стария Завет и цялата тази постройка от представи.

О. Василий: Защото се страхувате от традициите или така Ви е по-лесно да живеете без традиции?

К. Терзийски: Най-малкото защото цял живот съм бил противник на традициите и не мога да изменя на себе си. А това у мен е защото съм свързвал традициите с болезнени и неприятни неща, чисто лично.

О. Василий: А ако традицията е жива?

К. Терзийски: Ако бях преживял такъв живот, в който традициите са били нещо хубаво... Авторитетите, йерархиите и институциите за мен са станали враг още почти от раждането ми.

Д. Неделчева: Това е сигурно заради соца.

К. Терзийски: Ами заради всичко: заради соца, заради майка ми, заради училището, заради всичко.

О. Василий: Може ли да го признаете като проблем?

К. Терзийски: Да, то се е превръщало неведнъж в проблем. Аз съм толкова анти. Обикновено се държа сервилно и любезно, което е много типично за такива хора, и изведнъж избухвам и псувам политици, с които се познавам, налитам, ставам съвсем друг човек. Бях в комисия в Министерството на културата и когато разбрах за 50-те лв. на Вежди Рашидов написах нещо, поканиха ме в две-три телевизии и имах особена реакция. Все едно преди това съм се усетил срамно, като да съм бил някаква подлога, един тихичък и последва една силна рикошетна реакция у мен.

Д. Неделчева: Но писателството какво е, не е ли желание сам да се превърнете в авторитет?

К. Терзийски: Ами какво е, дяволска работа. Ако иска човек да си спасява душата, не се занимава с такива работи, отива някъде сам или сред хора, но като овчар, каменоделец…

Румяна Рашкова: Наистина ли сутрин ставате с идеята да докажете, че сте писател?

К. Терзийски: Не, това не е идея, а ежедневна борба. Затова дадох примера с момчето от М-тел и тарифния план – днес няма сякаш писатели, няма устойчиви ценности.

О. Василий: Ако писателството е дяволска работа, Вие искате да бъдете авторитет с дяволиите си ли?

К. Терзийски: То е дяволскa работа в един най-дълбок смисъл. Писателят може да е и християнски писател и пак да върши дяволска работа, защото не е кротък, не е смирен. И това го разбира човек, само когато пише наистина много. Но трябва да уточня – ако е известен писател, такъв като мен, наперен, който бива канен постоянно и прави впечатление, това е дяволска работа. Ако пишеш възхвала на Бога кротко и чистосърдечно, никой няма да харесва това, което пишеш.

О. Василий: Но всеки, който е поставен в някакво служение, дори свещеникът, винаги може да бъде подхлъзнат. Но свещенството не е дяволска работа, без него дори не може. Както и без много писатели, бих казал, че не може. Писателите могат да бъдат авангард на обществото, песенници, както казват сърбите за поетите си.

К. Терзийски: Писателят по принцип е това. Само че аз го усетих с годините, навлизайки в професията истински. И затова мога да кажа нещо парадоксално: по време на социализма писателите бяха спасени от това изкушение, защото отиваха в писателския съюз и казваха: искам да пиша роман за богомилите, дайте ми 5 хиляди лева, подписваха нещо и те им даваха. Не можеше всеки, но имаше много кръгове, пари се даваха за култура, стига да не пишеш нещо лошо за властта. И тогава не е нужно да си човек, който бясно трябва да се бори и доказва всеки ден. В такава ситуация можеш да пишеш и много добри неща. Не можеш да пишеш за вярата, освен ако не е в някакъв много специален исторически контекст, не можеш и за действителните социални проблеми…Но днес аз трябва наистина да съм като вулкан. А вулкан и кротък божи човек не е едно и също.

О. Василий: Но вие сам казахте, че Христос е бил като вулкан.

К. Терзийски: Един обикновен човек да бъде като Христос…Пък и непрекъснато казваш неща, които са абсолютно спорни. Непрекъснато използваш парадокси. Това е дяволското. Ти си човек, който възбужда хората, който ги и събужда, и побърква, и ги вкарва в страст. И самия себе си също.

О. Василий: Не сте ли в някаква раздвоеност така, защо нямате кураж да отидете докрая?

К.Терзийски: Защото не съм идиот. Не мога да бъда толкова едностранчив и праволинеен. Шизофренията е много типична с това, че няма рефлексия – при здравия човек винаги е така – мислиш, действаш и има един аз, който е критик и стои отстрани.

О. Василий: А ако този „критик” постоянно ти „вкарва” чувство на непълноценност и комплекси?

К.Терзийски: Според по-съвременни школи в психоанализата, нормалното състояние на човека е да бъде в депресия. Ако си напълно нормален – си в депресия. Но аз искам да изведа от това състояние едно вдъхновение. Именно защото осъзнаваш реалността, а тя не е разкош.

О. Василий: Христос е казал: „Блажени нищите духом” и осъзнаването на духовната нищета е може би тази депресия, за която говорите. Но те са блажени, защото когато човек е в депресия или осъзнава своята духовна нищета, той винаги се опитва да излезе от нея. Така е направен човекът – да излезе от лошите състояния и да продължи напред.

К. Терзийски: Отчаянието е началото на пътя, стигаш до него и оттам вече тръгваш нанякъде. Аз така съм станал християнин. Има го това в романа ми „Войник”: с един приятел бяхме изпратени в група /събираха от целия граничен отряд такива с провинения/ за преподготовка, която е някакво наказание, та да си излеят всичките военни гадории – каквото може да направиш на един човек…Строяват ни 10-15 човека с по един противогаз, първото нещо беше „газ”, след това „марш на скок” 10 километра. След това пълзене 1 час, после 1 час маршировка, следва четене на устав. И всичко това е с противогаз. Така по 12 часа на ден.  Аз отслабнах за 7-8 дни 10 килограма и си казах „Ще умра!” Писах писмо на майка ми и баща ми: „Ако не се видим..”, не им казах какво става, но бях сигурен, че ще умра тук. Две-три момчета влязоха в болница. На граничари нямаше как да направят нещо по-малко, защото ти си и без друго на границата, там е вълци и виелици. Те трябва да направят нещо много повече от това. Идва един военен и пита: „Вие бягахте ли 10 километра с противогази?” Ние: „Тъй вярно!” 15 минути махаме противогазите – почивка. После той: „Абе, лъжете!” И пак. Един ден така три пъти на един стадион в кръг. Имаше едно момче, което светеше, въпреки всичките ужасии, които ни се случваха. Той беше по-кльощав, никак не беше толкова здрав като нас. Беше изпратен там уж за някаква дреболия, но всъщност защото правел „християнска пропаганда”, според военните. Но той не каза една лоша дума за тях. И  ние се залепихме за него. Стояхме само покрай него. За 15 дни той ни вля от своята вяра и чистота и станахме християни. И след това аз издържах без никакво усилие оставащите дни.

Емилия Бойчева: Слушах много внимателно как подходихте към децата със „съня-пробуждането”, имате цветен език. Аз работя в Център за духовно обгрижване на наркозависими и имаше нещо накрая, което ме смути. Това беше една логическа грешка, която допуснахте, а аудиторията беше изключително млада. Надявам се тя да не им подейства недобре. От единични случаи на хора, които прекалено много демонстрират своята вяра, направихте обобщение и излезе, че хората, които ходят на църква, нямат истинска вяра. А също излезе и това, че е достатъчно човек да бъде добър, тоест, да не му е осъзната вярата. Няма как да се случат нещата, ако ти нямаш един коректив, който е над човеците.

К. Терзийски: Аз затова казах за Площи, че само дето го е страх и не се е досетил да каже думата „Бог”, защото е възпитан в комунистическо семейство и е неприемливо да каже тази дума, но той със сигурност вярва в Бог.

Е. Бойчева: Но за децата е характерно, че не може да се разчита на някаква умозрителност и нещо, което те да довършат, те искат малко по-ясни граници.

К. Терзийски: Разбирам, но истинската, голяма, силна вяра е била, докато е имало гонение срещу християните. Когато започва мощната пропаганда на църквата, всеки по-буден и жив човек се съпротивлява и се пита: защо ако нещо е много хубаво, ще трябва да ми го натикват в главата с толкова много усилия?

Р. Рашкова: Да не мислите, че е по-малка битка, когато няма гонение на християните? Когато човек вътре в себе си осъзнава какво му е, то е битка с това, което искаш да махнеш от себе си, да се промениш.

К. Терзийски: Да, това е лична битка и нека наистина всеки да я проведе, както аз направих в едно толкова антихристко, антиклерикално и античовешко време.

Р. Рашкова: Аз съм на 44 години и първото, което се случи, когато дойде демокрацията, беше да се отдръпна от всякакви авторитети. Дълго време, около 15-тина години, странях от църквата, защото тя е нещо, което ти казват да направиш. При мен не е имало традиция в семейството. Вие също казахте, че не сте имал традиция, в която да живеете, но бихме могли да започнем да живеем в такава. Аз започнах да живея в такава, усетих я, това дори е предание. То е да се включиш в една верига, и е много истинско, когато се откажеш да доказваш нещо за себе си, а виждаш, че си част от цяла верига, ако приемеш нейните принципи.

К. Терзийски: Не съм дорасъл сигурно. Ето затова говоря за дяволското в литературата, защото писателят най-малкото е единак. Аз давам често пример от „Братя Карамазови” с този мой герой-любимец / но той ми е любимец, защото така ми изнася, както казва баща ми/ отец Ферапонт. Основен персонаж е отец Зосима, който  е много благ и е от традицията. Човек остава с усещането, че той е един светски човек, като Ошо, той решава проблеми на хора, дори отива да ги изцелява. А отец Ферапонт се е затворил в глухо място, живее в някакъв скит, а след това в порутена барака в един ъгъл. И му носят по един фунт хляб на три дена, примерно. И нищо друго. И той казва: „Аз ще откажа и този хляб, защото той е от дявола. Я да видим само гъби могат ли да се ядат?” Той е седемдесетгодишен, юродив, когото уважават, защото изцяло е презрял материалното. Само че у него има някаква страшна надменност, може би. Аз затова не съм станал отшелник, защото трябва да се живее някак с хората.

Е. Бойчева: Дори отшелниците или светите отци, когато са живели в отшелничество, пак са имали връзка с църквата, имало е на кого да се изповядат, да вземат причастие.

К. Терзийски: Аз за църквата не говоря. Говоря за госпожата с апартаментите. Другото не е важно. При Площи и госпожата с апартаментите – ето там се проверява вярата. Да се изповядам или да не се изповядам, аз трябва да живея с тези хора и истински да проверявам вярата си в непрекъснат контакт с тях. Иначе, живеейки в стерилна чудесна среда, човек много трудно… По-добре иди при този, при този и при този. Аз имам някой ден по 20-30 човека, които ми се обаждат и ме молят за спасение. Един иска да се самоубива, друг е в пълна безизходица и безпътица, трети, четвърти, понякога е страшно.

Е. Бойчева: Вие можете ли да им помогнете?

К. Терзийски: Много от тях казват, че им помагам. Но аз не им вярвам. Като психотерапевт или като психиатър, давам едно упование, колкото мога. Знам, че човек само като намери вярата и като тръгне по един такъв път сам по себе си…

Е. Бойчева: Как ги насърчавате да намерят вярата, какво им казвате?

К. Терзийски: Май нищо не им казвам в тази връзка, защото това би звучало…Сега ще ви кажа нещо по-дълбоко: усещам едно чувство на баналност, ако кажа моли се на Бог и вярвай в Бог. Ще създам съпротива. „Абе, аз ти казвам, че нямам пари, ти ми казваш моли се на Бог”. Ще отблъсна такъв човек.

О. Василий: Доскоро и аз имах едно такова чувство на баналност, много хубаво го казахте. Но разбрах, че именно в това, което ние не умеем да правим, е изходът. Ако говорим за молитвата. Аз не вярвам на хората, че им помагам, но в същото време нали трябва да им подскажем кой е този, който може да им помогне и как да се обърнат към Него. И ако това не е молитвата…Хапчета няма за това.

К. Терзийски: Така е. Надявам се тези хора да се сетят сами.

О. Василий: Онзи ден четох едно интервю с Никита Михалков. Той казва: „От малък съм вярващ, така съм израснал в традиционно семейство. И децата така съм си възпитал. Когато попитах 5-годишната си дъщеря кое е най-важното нещо в живота, тя отговоари – търпението. А кое е най-трудното нещо – молитвата.” Въобще, молитвата е най-трудното нещо, което ние не можем да правим. Но това  е най-важното нещо, което трябва да правим, защото това е тайнство, в което ти се открива вратата към Господа. С Него не си немощен.

/следва/

 

Още от Интервю

На Богоявление се освещава водата, която е в основата на всичко

05.01.2022 г. | Марияна Валентинова, д-р Дарин Алексиев | Интервю

Този празник всъщност ни напомня, че трябва да се осветим отново. Не просто да отидем да запалим свещичка... И да не се ограничаваме само с някакво външно религиозно почитание, а да пристъпим към този Христос, към въплътеното Слово, като се очистим от всички лоши мисли...

Младите хора са прекрасни

24.11.2021 г. | Архангел.бг | Интервю

Тази вечер в болницата е починал ставрофорен иконом Ангел Ангелов, предстоятел на столичния храм "Света София" и един от организаторите на поклонническия път "Рилския Чудотворец"... Ще ни липсвате, отче! Ще ни липсват и Вашите проповеди при гроба на св. Йоан Рилски... Вечная память!

Защо му е на съвременния човек Православието?

12.11.2021 г. | проф. Алексей Осипов | Интервю

За разлика от всички идеални образи на човека, създавани в литературата, философията и психологията, християнството предлага реалния и съвършен негов образ.Това е Христос. Историята показва, че този Образ е оказал Своето благотворно влияние на огромно количество хора, които са решили да Го последват в своя живот...

Какво се случва в центъра